The Division Bell – албумът на Pink Floyd, който подразни критиците, но спечели феновете
На 28 март 1994 г. с предстоящото световно първенство по футбол в САЩ, мнозина получават един много специален подарък в лицето на 14-я албум на групата Pink Floyd. За създаването му, екипът от добре познати заподозрени, с изключение на Роджър Уотърс, са работели около една година. Това е доказателството, че господата могат да се справят и без основателя на групата, но също така да надградят своята толкова сериозна слава, която до този момент се движи главоломно нагоре. Пускането на този албум създава много въпроси, смесени чувства и значителни противоречия сред музикалните критици.
Списание „Rolling Stones“ е толкова изненадано от музикалната творба, че в първите редове на ревюто ще напише „Това ли е истинският Pink Floyd?“. До този момент всички са свикнали с тежкото твърдо звучене, зловещите лирики и драматичните обрати. Всичко до този момент е значително променено, но за слушателите, които в последните години разкодират и разгадават посланията на бандатата, „The Division Bell“ е специално преживяване и разходка в много по-музикална среда, която до този момент не е била предлагана.
Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=24300916
Все пак албумът става платинен цели два пъти за годината, в която е издаден и до края на 99-та ще получи 3-тата си платинена награда. Следователно критиката няма защо да се притеснява, а и през същата година става ясно, че класацията на Bilboard за най-добър албум ще бъде заета именно от Pink Floyd, при това в цели десет страни. Предишният албум, издаден изцяло с участието на Дейвид Гилмор – A momentary Lapse of Reason през 1987 г. е добър, но мнозина осъщат, че китарите са прекалени, а като текстописец, Гилмор със сигурност няма да получи Нобеловата награда по литература.
Залозите в този момент са хвърлени изцяло в „The Division Bell“. Освен това има търкания между двамата изпълнители – Гилмор и Уотърс. Те искат самостоятелна кариера, но въпреки това, самостоятелните им турнета изобщо не са впечатляващи, а още по-лошото е, че дори не могат да излъчат победител, след като продадените билети винаги са приблизително едни и същи. В тази игра няма победител, но не трябва да забравяме, че соловият албум на Гилмор не успява да постигне очакваните успехи и поради една друга причина – Майкъл Джаксън се задава със своя албум „Bad“ и всичко рухва за почитателите на тежкия рок.
Разбира се, заклетите фенове винаги ще смятат за свещени любимите „The Dark Side Of The Moon“ и „The Wall“, но по-важното е, че „The Division Bell“ има своята неповторима уникалност и като такъв албум може да се похвали като добре стараеща и налагаща се класика. А това рядко може да се каже за творчеството на редица други изпълнители. И след като жребият е хвърлен и всички искат да разберат какво ще последва от Pink Floyd.
През януари 1993 г.Дейвид Гилмор и Ричард Райт сядат в студиото и започват да експериментират. Към тях се включват и други добре познати лица като продуцента Бор Езрин, инженерът Анди Джаксън, саксофонистът Дик Пери и басистът Гай Прат. Работния процес очевидно се е движил добре, защото след около две седмици, музикантите имат около 65 музикални оформления за песни, след като някои отпадат, а други са добре са сляти, за да може финалният резултат наистина да предложи 11 песни.
Лодката Астория, която е и студио на Дейвид Гилмор
Снимка: By Motmit, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4278232
Всички трябва да преминат точкова система и всеки от членовете на бандата дава по десет точки на всяко парче, но Ричард Райт, след като през цялото време е на нокти, гласува с 10 за своите песни и не дава точки за останалите. В този албум ще получи шансовете да запише името си като текстописец, което за него е голяма победа. Освен това на помощ идва и годеницата на Гилмор – Поли Самсън, с чиято помощ се създава и емблематичната „High Hopes“.
В студиото цялата група има нужда от седмица, за да запише албума. След лятната ваканция, всички се завръщат и оформят парчетата – резултатът е наистина впечатляващ, макар и Rolling Stones да не го виждат. И ако се чудите коя е тази толкова прословута камбана, за която се пее, става въпрос за камбаната в британския парламент, когато се обявява гласуването. Ник Мейсън ще допълни, че целият албум е за комуникация и взимането на решение – положителни и отрицателни. Коментарът на Роджър Уотърс е „Абсолютен боклук… това е началото на края.“. Мнозина виждат и интерпретират песните като опит за помирение и сдобряване, но Гилмор отрича всякаква връзка.
Резултатът е дължина, която мнозина не харесват – повече от час. Тежките китарни сола са заменени и според мнозина, лесно се забравят, но винаги можем да видим и светлата страна на Луната, онази, която винаги виждаме. „The Division Bell“ е различен албум, с достатъчно послания и въздействаща мелодия, за първи път се дава пространство на всички инструменти, а и Ричард Райт се справя добре със своята песен „Wearing the inside out“. Самата песен ще има достатъчно влияние върху Ник Мейсън, който по-късно ще издаде книга за историята на групата.
И докато трудното раждане за критиците се смята като провал, публиката очевидно го харесва, в противен случай подобни призове нямаше да бъдат предложени. Освен това феновете получават и „Coming Back To Life“, която на фона на всичко забравимо, както се изразяват критиците, остава незабравима песен за света и до днес продължава да върти часовника с милионите гледания и слушания в YouTube и всички останали платформи. Да не забравяме, че „High Hopes“ често е предпочитаната песен за приключване на концертите на Дейвид Гилмор. Забавен факт е, че песента завършва с диалог междо Стив О’Рурк и Дейвид Гилмор, които говорят за племенника на изпълнителя – Чарли. Този диалог е запазен, защото Стивън много мечтаел да бъде включен в поне един запис на групата. Очевидно неговото желание се е сбъднало.
Покрай всички положителни и негативни страни, този албум успява да разкаже една добре оформена история и да предостави алтернативно звучено, което до този момент не се е срещало. Имайки предвид, че фокусът на Pink Floyd винаги е бил насочен към различното и до някаква степен успешното, спокойно можем да го поставим редом до всички останали хитове на групата. Добавените мелодични щрихи и пространството на звука също допълват достатъчно музикалното преживяване на слушателя, а най-важното е, че всеки замесен се е постарал да постави своя щрих, за да се оформи албум, който до днес създава противоречия, но както казахме и в горните редове, отлежава като скъп коняк в лавицата на истинските почитатели.
