Силата на перото: Рей Бредбъри – Нека пием „Вино от глухарчета“
„Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много къса, а перото – много остро.“ Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои завладяват земи с мощта на своите оръжия и физическа сила, други създават и прекрояват светове само със силата на думите си. Понякога надмощие взима насилието и дори най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче само чакат точния момент, за да възкръснат отново, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всякога. Някои творци са разбрани още приживе от съвременниците си, докато други, изпреварили времето си, впоследствие биват преоткрити. Едни живеят охолен живот, а други – тънат в нищета, някои остро критикуват политиката на държавата си, докато други кротко следват нейния ритъм.
Настоящата поредица от статии ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „перо“.
Опитвали ли сте се да уловите слънчевия цвят на глухарчето в стъклена бутилка? Освен жълтите цветове ще ви трябват още захар, лимони, портокали, златни стафиди и много търпение. За да може да се насладите на това сухо вино с меден вкус, трябва да почакате около две години, докато ферментира напълно. След това не трябва много да се отлага насладата от изпиването му, тъй като не е от вината, които колкото повече време минава, толкова по-качествени стават. Също както лятото, детството и мечтите, виното от глухарчета е перфектно в един точно определен отрязък от време. Освен, че е пивко, то е и полезно. Богато е на витамини, действа като естествен тоник и антиоксидант и би бил чудесен диджестив към някой обилен летен обяд.
Освен, че книгите могат да ни разкрият чудни и вълнуващи истории, да ни пренесат в приказни светове, те също така имат силата да влияят на нашите сетива. Настръхваме, когато безименен силует дебне главния герой, отвращаваме се, когато действащите лица трябва да преминат през някое неприятно и миризливо място и усещаме глад или жажда, когато на страниците на романа се сервират ароматни гозби или омайващи напитки. Когато чете „Триумфалната арка“ или „Черният обелиск“ на Ерих Мария Ремарк читателят може да пожелае да опита калвадос, когато потъне из улиците на Париж от страниците на „Последна любов“ на Уилям Уортън – да му се прииска да си налее коняк с дъх на круши, а когато реши да се пренесе в света на детството и спомените на Рей Бредбъри да си налее „вино от глухарчета“, където „виното беше лято, хванато и запушено с тапа.“
Рей Дъглас Бредбъри се ражда на 22 август 1920 г. в Уокиган, щата Илинойс. Години по-късно, когато става писател, родният му град оживява на страниците на книгите му като измисления „Зелен град“. Майка му – Естер е шведска емигрантка, а баща му – Леонард Сполдинг е електротехник от английски произход. По линия на майка си, Рей е свързан с Мари Бредбъри, една от обвиняемите в процеса на Салемските вещици, която обаче успява да избяга и така и не успяват да я открият и изпълнят присъдата. Тъй като родителите му са почитатели на американския актьор Дъглас Феърбанкс, известен по онова време с ролята си в „Маската на Зоро“, те записват като второ име на сина си – „Дъглас“. Той има двама по-големи братя, близнаци – Леонард и Самюел и една сестра – Елизабет. Семейството преживява тежко две трагедии. Сам умира две години преди да се роди Рей, вероятно от испански грип, а Елизабет, която е 6 години по-малка от писателя, умира още като бебе, също от заболяване. Смъртта на сестра му травмира Бредбъри и по-късно той отразява тази скръб в творбите си.
В годините на Голямата депресия семейството постоянно се мести от Уокиган, щата Илинойс в Тусон, Аризона и обратно, тъй като бащата непрестанно търси работа, с която да се издържат. Началното си образование Рей получава в прогимназия „Амфи“ и прогимназия „Роскрудж“. От малък е запленен от магията и литературата. Самият той казва за себе си, че ако не е избрал писателското поприще е щял да стане магьосник. Сред любимите му писатели са Едгар Алън По, Едгар Бъроуз, Хърбърт Уелс и Жул Верн. Важни моменти от младостта на Бредбъри, които оставят своя отпечатък върху работата му са гледането на филма „Гърбушкото от Нотр Дам“ с Лон Чейни и запознанството с „г-н Електрико“ на един панаир. Фокусникът докосва младото момче по носа и му казва „Живей вечно!“. Според думите на Рей няколко дни след срещата с „г-н Електрико“ той започва да пише и никога не спира.
През 1934 г. семейството се установява окончателно в Лос Анджелис, където Леонард си намира работа в една електрическа компания. Рей е записан в гимназията „Лос Анджелис“ и дори участва в училищната театрална трупа. 30-те години в „Града на ангелите“ се оказват прекрасно място за едно младо момче с богато въображение. В този период градът се стабилизира икономически от Депресията, организират се Летни олимпийски игри, а филмовата индустрия набира все по-голяма сила и популярност. Предпочитаното от Бредбъри средство за придвижване в този голям град са кънките. Като всеки тийнейджър той обикаля улиците с надеждата да види някоя от знаменитостите на града.
Бредбъри като абитуриент в гимназията, 1938 г
Усилията му се възнаграждават. Запознава се с радио звездата по онова време – Джордж Бърнс, който за първи път плаща за нещо написано от Рей. Тогава Бредбъри е само на 14 години, а Бърнс купува негова шега, която използва в предаването си „Бърнс и Алън“. След гимназията, семейството не може да си позволи да изпрати Рей в колеж, затова той решава да се образова сам от обществената библиотека. В спомените си той описва как в продължение на 10 години я посещава по 3 дни в седмицата: „Жул Верн беше моят баща. Хърбърт Уелс – мъдрият ми чичо. По беше братовчедът-прилеп, който държахме на тавана. Флаш Гордън и Бък Роджърс бяха моите братя.“ В тези години Бредбъри се сприятелява и с писателя-фантаст Боб Олсън, а когато навършва 16 години става член на Обществото за научна фантастика на Лос Анджелис.
Благодарение на своята целеустременост, едва 18-годишен Рей успява да публикува в списание „Имаджинейшън“ първия си разказ „Дилемата на Холербохен“, чийто герой който може да вижда в бъдещето и да спира времето. Този първи творчески опит е смазан от критика. Въпреки това собственикът на списанието – Форест Акърман вижда потенциала на Бредбъри и финансира не само неговото участие в Първата световна конвенция по научна фантастика, но и негово собствено списание за фенове, наречено „Футурия Фантазия“, от което успяват да излязат четири броя и са продадени по-малко от 100 копия. Той продължава да се издържа като пише материали за други периодични издания. Пробва да пише и за театъра, но както сам по-късно признава, опитите му са крайно неуспешни.
Когато наближава Втората световна война, Бредбъри е отхвърлен от армията заради лошото си зрение, което му дава възможност да се посвети изцяло на писането. В края на 30-те години, за около 13$, той публикува първият си платен разказ – „Езерото“. До края на войната успява да пробие на литературната сцена, а когато е на 27 години излиза първият му сборник с кратки разкази – „Тъмният карнавал“. По същото време той изпраща до списание „Мадмоазел“ и краткия си разказ „Завръщане у дома“, описващ семейната среща на едно момче със семейството му вампири. По онова време в него работи младия Труман Капоти, който избира разказа да бъде публикуван. Година по-късно произведението е отличено с награда „О’Хенри“. 1947 година е много успешна за Бредбъри и в личен план. През септември той се жени за Маргьорит МакКлюр. Тя е първата му любов и остава негова спътница до края на живота му. Двамата имат четири дъщери – Сюзън, Рамона, Бетина и Александра.
Въпреки тези първоначални успехи, Бредбъри все още не печели достатъчно от писане, затова през първите години от съвместния им живот – Маги, както нарича съпругата си на галено, изкарва прехраната. През 1950 г. излиза първият му добре приет от критиката сборник с разкази – „Марсиански хроники“, който по думите на автора си не е научна фантастика, а фантазия, тъй като не е възможно да се случи. Разказите му разкриват един свят от бъдещето, в който планетата Земя е унищожена, а хората колонизират Марс, където влизат в конфликт с местното население. Книгата се харесва на читателите и нейните телевизионни и комикс адаптации не закъсняват.
Бредбъри през 1959 г., когато някои от разказите му са адаптирани за телевизионни предавания като Alfred Hitchcock Presents
Големият пробив, който изстрелва Бредбъри на върха на славата идва през 1953 г. Тогава е отпечатана „451 градуса по Фаренхайт“, смятана за едно от най-добрите му произведения. Романът излиза в много „горещи времена“, когато САЩ са разтърсвани от цензура по време на ерата Маккарти. В синхрон с времето, в което излиза, произведението представя едно мрачно авторитарно бъдеще, в което книгите се унищожават, защото „Ние всички трябва да бъдем еднакви. Не всеки да бъде роден свободен и равен…, а всеки да бъде направен равен на другия. Всеки да бъде копие на другия; тогава всички ще са щастливи, защото няма изключителни личности, които да ги карат да треперят от страх и с които трябва да се сравняват.“ Първоначално книгата се казва „Пожарникарят“, но впоследствие името се променя на „451 градуса по Фаренхайт“. Бредбъри я пише върху наета под наем пишеща машина, в библиотеката на Калифорнийския университет – Лос Анджелис.
Пак през 50-те той публикува и полубиографичният си роман – „Вино от глухарчета“, който показва една различна и по-нежна страна на писателя. В него Рей събира цветовете на лятото, детството, приятелството, любовта и загубата и ги пълни в стъклени бутилки, за да може винаги, когато някой пожелае да си ги припомни, просто да отваря едно „вино от глухарчета“. Петдесет години по-късно, през 2006 г., Бредбъри пише продължение на романа, озаглавено – „Сбогом лято“.
През 60-те години писателят се връща към любимия си жанр – разказите. В този период излизат общо 9 сборници с разкази и един роман – „Нещо Зло се задава“ (1962). Той започва да навлиза и във филмовия бизнес. Известен е както с реални свои сценарии, така и с такива, които никога не е сътворил. Той участва в епизоди на „Зоната на здрача“, но така и не пише нищо за „Стар Трек“, макар неговият близък приятел и създател на сериала – Джийн Родънбъри да го моли неколкократно. През 70-те и 80-те години, с помощта на самия Бредбъри, на екрана оживяват „Марсиански хроники“ и „Нещо Зло се задава“. Писателят участва и в създаването на „Театърът на Рей Бредбъри“. Единствено в екранизацията на „451 градуса по Фаренхайт“ на Франсоа Трюфо, Бредбъри няма никакво участие. В периода 1985 – 2002 г. Рей минава на нова вълна – мистериите и публикува романите „Смъртта е занимание самотно“ (1985), „Гробище за лунатици“ (1990) и „Хайде всички да убием Констанс“ (2002).
В последните години от живота му, здравето на Бредбъри се влошава. През 1999 г. след прекаран тежък инсулт, той започва често да разчита на инвалидна количка, за да се придвижва. Въпреки това той продължава да пише и да участва в конвенции по научна фантастика. Тъй като вече се затруднява сам да записва своите произведения, той ги диктува на една от дъщерите си. В личен план Рей се радва и на своите осем внуци и както самият той споделя: „Душата ми живее чрез тях. Това е безсмъртието. Това е единственото безсмъртие, за което ме е грижа“. Последната му произведение е есе на тема вдъхновението на писателите, което е публикувано на страниците на вестник „Ню Йоркър“. Само седмица по-късно, Бредбъри се разболява отново много тежко и издъхва на 91 годишна възраст. На гробът му са издълбани думите – „Авторът на Фаренхайт 451“.
Бредбъри вдъхновява поколения читатели да полетят на крилете на мечтите, да разсъждават и да създават. Някои от тях като Стивън Кинг и Нийл Геймън стават писатели, а други като – Стивън Спилбърг – режисьори. Бредбъри е един от най-известните съвременни американски писатели, носител на награди Пулицър (2007) и на Американската Академия за изкуства и литература (1954), който не определя себе си като автор на научна фантастика, а като писател, чиито творби се базират на фантастичното и нереалното. Накрая той завещава личния си архив на света и неговите над 100 000 публикувани и непубликувани страници могат да бъдат открити в „Центъра „Рей Бредбъри““.
