Откъде произлиза вдигането на наздравица

Може би сте чували, че традицията да се чукат чаши произхожда от страха другия да не ни отрови (при удрянето на чашите течността им ще се разлее в чашата на другия и по този начин хората, с които пиете, няма да ви отровят, тъй като те също биха се отровили). Колкото и да е интересен този исторически слух, не е изненадващо, че няма нито едно доказателство в негова подкрепа.

Що се отнася до истинския произход на наздравицата – тъй като изглежда, че практикуването й е започнало в праисторията, трудно е да се каже на кой пръв му идва идеята. Всъщност повечето древни общества са вдигали наздравици. Древните гърци често пиели за боговете като част от религиозните си ритуали, както и, като нас, те пият за здравето на другия. Доказателство за това може да се намери в „Одисеята“, когато Одисей пие за здравето на Ахил. Римляните придават такова значение на пиенето за здраве, че в един момент сенатът прима указ, който гласи, че всички трябва да пият за император Август при всяко хранене. Книгата „The Decline and Fall of the Roman Empire“ дори разказва за празник, на който хунът Атила се отдава на поне три тоста на всяко ядене.

Наздравиците стават толкова популярни през 17 и 18 век, че се появяват тостмастъри. Те са като съдия на партито и работата им е да гарантират, че тостовете няма да продължат прекалено дълго и че всички ще получат справедливо време и възможност да кажат своя. Това може да звучи глупаво, но по онова време е отчайващо необходима роля. Ако се оставят без контрол, от време на време гостите ще обиколят и ще вдигнат тост за всеки човек в стаята (това е чудесно извинение да пият прекомерно количество алкохол без да изглеждат невъзпитани.)

Тогавашните пиянски игри скоро започват да се преплитат с ритуала на наздравицата и повечето от тях изглежда са създадени с единствената цел да впечатляват дамите. Един от по-чаровните примери за това включва джентълменът да се пореже, да капне от кръвта си в питието си и след това да вдигне тост за дамата, която си е харесал, за да покаже своята преданост и симпатии. Шекспир ни служи като източник, когато става дума за този конкретен тост. Във „Венецианският търговец“ кралят на Мароко говори за това как се е намушкал и след това казва:

Прободох ръката си, за да пия от нейната кръв,
Колкото по-глупав съм, толкова по-глупав съм аз.

Друг странен обичай от онова време е да се прави тост за някоя красавица като джентълменът пие от обувката й…

Не е изненадващо, че количеството и честотата на тези партита, както и цялото пиянство, което се е случвало, довеждат до създаването на клубове и движения, които са против тостовете. Въпреки че не бяха особено успешни, резултатът от тях беше, че наздравиците стават по-цивилизовано, сдържано и интелигентно нещо, а не извинение човек да насмуче с възможно най-много алкохол за най-кратко време. Тогава дори започват да се публикуват и книги за тостмастъри. Една от тях е „The Toastmasters Guide“ от T. Хюджис, която се стремеше да възпита читателите си в правилния етикет за вдигане на тост. Някои от тези книги включват примери за кратки, подходящи, но и остроумни (да речем) тостове, които са уместни за всички случаи. Ето и няколко примера:

• Мир, вино и любов.
• Нека произведенията на нашите нощи никога не се страхуват от дневната светлина.
• Старо вино и млади жени.
• Благоразумие и умереност с кларет и шампанско.
• Любов без страх и живот без грижи.
• Нека никога да не искаме приятел да ни развесели, или бутилката развесели него.
• Щедро сърце и нещастие на нещастника

Още довечера ги ползваме!

Доказателствата за тази промяна в етикета са очевидни и днес и дори все още има клубове за тостмастъри. Освен това, въпреки че пием пием след тоста, това пиене обикновено е много по-сдържано, често е само глътка и напомня повече на корените му – акт на почитане на някого по уважителен и сдържан начин, а не удобно извинение да се насвяткаме.

Що се отнася до вдигането на съдовете с течност и чукването им един в друг, има няколко теории около произхода му, но както и при тостовете – можем само да гадаем. Най-популярната и най-проста теория е, че хората първоначално са правили това, за да издигнат питието си към боговете или към човек, който е високо почитан, преди сами да отпият. Що се отнася до самото чукване, това може би има подобен произход – символично предлагане на напитката на хората около нас.