Някои от най-известните случаи на плагиатство

Министърът на научните изследвания и висшето образование на Норвегия, Сандра Борх, подаде оставка през януари 2024 г., след като студент откри, че части от магистърската ѝ теза са взети от труд на друг автор, без това да се посочва изрично.

Тя далеч не е единствената публична личност, която се сблъсква с обвинения в плагиатство. Затова нека сега с вас обърнем внимание на няколко известни случая на заимстване на думи.

Речта на Мартин Лутър Кинг-младши „Имам една мечта“

През 1955 г. Мартин Лутър Кинг-младши получава докторска степен по богословие от Бостънския университет благодарение на дисертацията си, в която сравнява богословите Паул Тилих и Хенри Нелсън Уеймън. При рецензиране дълго време след убийството на Кинг обаче университетът открива, че той е изплагиатствал около 1/3 от труда си от дисертацията на друг студент.

Емблематичната му реч „Имам една мечта“, произнесена по време на Похода за свобода и работа във Вашингтон през 1963 г., също повтаря работата на негов колега. Водещ чикагски проповедник и законодател на име Арчибалд Кери-младши произнася реч на Републиканската национална конвенция през 1952 г., която завършва с вдъхновяваща нотка:

„От всички планински склонове нека звучи свободата. Не само от Зелените планини и Белите планини на Върмонт и Ню Хемпшир; не само от Катскилс в Ню Йорк; но и от Озаркс в Арканзас, от Стоун Маунтин в Джорджия, от Големите Смоуки в Тенеси и от Сините хребети във Вирджиния.“

Въодушевяващият финал на Кинг във Вашингтон – който отчасти е импровизиран на място – е забележимо подобен, което кара някои да смятат, че той е бил вдъхновен от речта на Кери:

„И така, нека свободата зазвучи от величествените хълмове на Ню Хемпшир. Нека свободата зазвучи от могъщите планини на Ню Йорк. Нека свободата прозвучи от издигащите се нависоко Алегени в Пенсилвания. Нека свободата прозвучи от заснежените скали на Колорадо. Нека свободата прозвучи от извитите склонове на Калифорния. Но не само това – нека свободата прозвучи от Стоун Маунтин в Джорджия. Нека свободата прозвучи от планината Лукаут в Тенеси. Нека свободата прозвучи от всеки хълм в Мисисипи. Нека свободата прозвучи от всеки планински склон.

И когато това се случи, и когато позволим на свободата да зазвучи, когато я оставим да зазвучи от всяко село, от всеки щат и всеки град, ще можем да се доближим до деня, в който всички Божии деца, чернокожи и бели, евреи и езичници, протестанти и католици, ще могат да се хванат за ръце и да запеят с думите на стария негърски спиричуъл: Най-сетне свободни. Най-сетне свободни. Благодарение на всемогъщия Бог, най-сетне сме свободни.“

„Изгубеният рай“ на Джон Милтън (по твърдения на Уилям Лаудер)

Дали поетът, който стои зад „Изгубеният рай“, е плагиат? Е, не, но Уилям Лаудер, шотландски учен и известен фалшификатор, със сигурност е искал да си помислим така. През 1747 г., озлобен от професионалните си неуспехи, Лаудер публикува няколко есета в Gentlemen’s Magazine, в които твърди, че е доказал, че Милтън е откраднал почти цялата си епична поема от 1667 г. от други автори. Той обвинява автора – който по това време вече е покойник – че е заимствал текст от вече неизвестни произведения като „Adamus Exul“ на Хуго Гроций (1601 г.) и „Poemata Sacra“ на Андрю Рамзи (1633 г.).

Имало е само един проблем: Лаудер е подправил „доказателствата“, като е вмъкнал редове от „Изгубеният рай“ в произведенията на другите автори. За известно време много учени (включително великият Самюъл Джонсън) го подкрепят. Но скептиците проучват запазените копия на по-старите стихотворения и скоро става ясно кой е измамникът. А измамата, поне в този случай, не води до нищо положително; Лаудер бяга в Барбадос и умира в неизвестност.

„Корени: Сага за едно американско семейство“ на Алекс Хейли

Журналистът Алекс Хейли първоначално става известен с това, че е съавтор на „Автобиографията на Малкълм Х“, публикувана по-малко от година след убийството на лидера на движението за граждански права през 1965 г. След това Хейли публикува епичната книга „Корени: Сага за едно американско семейство“ през 1976 г., в която той проследява собствения си произход до африканеца Кунта Кинте, който е бил поробен и насилствено прокуден в САЩ през XVIII век. На следващата година Хейли печели наградата „Пулицър“, а книгата е превърната в изключително популярен минисериал.

След публикуването обаче няколко историци и автори оспорват истинността на историята. Автор на име Харолд Курландер пък съди Хейли за плагиатство на романа му от 1967 г. „Африканецът“. В крайна сметка Хейли признава, че три параграфа от по-ранния роман са намерили място в „Корени“.

Адвокатът на Курландер цитира пример за плагиатството в съда. В „Африканецът“ поробените хора се обръщат един към друг в полето с думите: „well, yooo‐hooo‐ahhooo, don’t you hear me calling you?“

В „Корени“, твърди адвокатът, фразата се появява почти точно: „the field hands heard a rising, lingering singsong. Yooo‐hooo‐ah‐hooo, don’t you hear me calling you?“

Хейли и Курландер уреждат спора извънсъдебно.

„Животът на Хайдн, Моцарт и Метастасио“ от Стендал

През живота си френският писател Стендал (чието истинско име е Мари-Анри Бейл) е най-известен не с романите си, а с книгите си за изкуство и пътешествия. И все пак в дебютната си книга „Животът на Хайдн, Моцарт и Метастасио“ (1814 г.) той плагиатства в голяма степен от поне една предишна биография. В рецензия за преиздадено издание в списание Modern Language Review критик описва литературния подем на автора така:

„Стендал е решил да напише… живот на Хайдн, за чиято музика и живот самият той не е знаел почти нищо. Този опасен, дори нелеп проблем той решава чрез откровено плагиатство… в разкъсваща бързина съчинява (или по-скоро нагло превежда) своята невероятна творба, заимствайки я на практика цялата (без нито една дума на признание) от добре познатата, макар и не особено проницателна италианска биография на Хайдн от Джузепе Карпани, тогава сравнително виден музиколог.“

Когато Стендал се сблъсква с неопровержимите доказателства за кражбата си, той стига още по-далеч, като изработва доказателства, за да се оправдае – критикът продължава:

„Авторът нямаше никакви угризения; той измисли лицеприятен брат със също толкова провокативен псевдоним, само за да нахока бедния стар Карпани, обзет от справедлив гняв… Стендал е имал необикновения късмет да живее в един много лек век; в противен случай може би бързо щеше да се окаже в някой съд по несъстоятелност.“