Най-ярките похвати на литературата и защо работят

Тези литературни изобретения могат да облекчат скръбта ни, да подобрят умения ни за решаване на проблеми, да заместят антидепресантните и ЛСД, да повишат креативността ни, да осигурят терапия за травмите ни (включително и двата вида ПТСР), да предизвикат радост, да ни освежат повече от кофеина, да намалят шансовете ни да умрем сами и (колкото и невъзможно да звучи…) да увеличат шанса да сбъднем мечтите си. Те дори могат да ни направят по-любящ съпруг и по-щедър приятел.

Обрат в сюжета
Този литературен похват вече е толкова добре известен, че можем да го предвидим още от деца. Но той вълнува Аристотел, когато философът го открива за първи път, и то по две причини. Първо, той подкрепя неговото предчувствие, че литературните изобретенията са изградени от разказването. И второ, потвърждава, че литературните изобретения могат да имат мощни психологически и физически ефекти. И както разкриват съвременните изследвания, тези ефекти могат да бъдат нещо повече от вълнение и сърцебиене. Те могат да стимулира това, което психолозите наричат ​​трансцендентно преживяване (или това, което „бащата на американската психология“ Уилям Джеймс по-ярко нарича „духовно“ преживяване), увеличавайки цялостното ни усещане за житейска цел.

Ето защо свещените писания са пълни със обрати в сюжета: Давид побеждава Голиати, мъртвите се връщат към живота, златни купи плуват срещу течението. Ето защо най-старата пълна гръцка трагична трилогия – „Орестия“ – завършва с богинята Атина, която идва deus ex machina („бог от машината“ – когато в гръцкия театър бог е спуснат с кран сред хората, за да оправи проблемите им), за да превърне насилието в помирение.

Отлагане на щетите
Записан от Аристотел в „Поетика“, раздел 1449б, схемата на това изобретение е сюжет, който разкрива на публиката, че даден герой ще пострада – преди ударът по него да се осъществи. Класическият пример е „Едип цар“ на Софокъл, където ние преди Едип научаваме, че той е на път научи ужасната новина, че е убил баща си и се е оженил за майка си. Но този похват се появява и в редица по-късни литератури, от „Макбет“ на Шекспир до бестселъри в меки корици като „Вината в нашите звезди“ на Джон Грийн.

Аристотел предполага, че това изобретение може да стимулира катарзиса, облекчавайки симптомите на посттравматичен страх. И съвременните изследвания – включително финансирания от Национален фонд за хуманитарни науки театър Aquila в САЩ за военни ветерани – подкрепят предположенията на Аристотел. Те разкриват, че чрез предварително загатване за наближаването на травмиращо преживяване, можем да увеличим ефективността на мозъка ни да ни възстанови от травма.

Приказката, разказана от нашето бъдеще
Това изобретение е създадено едновременно от много различни световни автори, сред които западноафриканският поет от 13 век, който създава „Епоса на Сундиата“. По принцип разказвачът използва бъдеще време, за да се обърне към нас в настоящето ни. Както се казва в текста: „Слушайте думите ми, вие, които искате да знаете; от моята уста ще научите историята на Мали. От устата ми ще узнаете историята…“

В края на 19 век тoзи похват е внедрен в основата на съвременния трилър от автори като Х. Райдър Агард в „Рудниците на цар Соломон“ и Джон Бъчам в „Тридесет и деветте стъпала“. Варианти могат да бъдат намерени в „Самоличността на Борн“, „Здрач“ и други съвременни истории. И това изобретение, както и другото на Аристотел, може да има мощен неврологичен ефект: чрез активиране на основната мрежа за събиране на информация на мозъка, то повишава любопитството, като веднага повишава нивата на ентусиазъм и енергия.

Усилвател на спокойствието
Този разказвателен елемент представлява манипулиране на инструментите на сатирата (включително пародия и ирония), така че вместо да се смеем на някой друг, ние се усмихваме на себе си. Той е разработен от гръцкия мъдрец Сократ през 5 век пр. н. е. като средство за насърчаване на спокойствието – дори и пред мъчителната физическа болка. И такава била неговата сила, че ученикът на Сократ Платон твърди, че позволява на Сократ мирно да издържи ужасната агония при поглъщането на бучиниш.

Но съвременните изследвания поддържат твърдението на Платон, че похвата може да има обезболяващи ефекти – и по-важното е, че може да пренесе мозъка ви в спокойно състояние, сякаш се носи над тривиалните грижи. Ако диалозите на Платон са малко остарели за популярния вкус в литературата днес, можем да намерим по-модерно изпълнение на похвата в „Пътеводител на галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс.

Генераторът на съпричастност
С тази техника, разказвач ни вкарва в съзнанието на даден герой, за да видим угризенията му. Тези угризения може да бъде заради истинска грешка, като например когато Джо Марч съжалява, че случайно е изгорила косата на сестра си Мег в „Малки жени“ на Луиза Мей Олкът. Или може да е заради някаква грешка, като много пъти, когато литературните герои тъгуват по физическия си облик, личностните си особености или други собствени несъвършенства. С две думи – този прозорец към личното чувство на самокритика на героя стимулира съпричастност у нас.

Оригиналният прототип на похвата е създаден от анонимния израелски поет, който съставя стиховете в Книгата на Йов, вероятно през 6 век пр. н. е. Тъй като съпричастността е в противовес на гнева, тя може да отразява усилията на поета да насърчи мира вследствие на Юдео-Вавилон-Персийските войни. Но каквато и да е причината за първоначалното му създаване, похватът може да помогне за възпитанието на доброта към другите.

Всемогъщото сърце
В този похват разказвачът на историята едновременно има човешко сърце с прилежащите му чувства и вълнения и всевиждащо око. За първи път е измислен от древногръцкия поет Омир в „Илиада“, но може да го намерим и в по-новата художествена литература, например в началното изречение на „Повест за два града“ на Чарлз Дикенс:

Това беше най-хубавото време, това беше най-лошото време, това беше векът на мъдростта, това беше векът на глупостта, епоха на вяра, епоха на безверие, години на светлина, години на мрак, пролетта на надеждата и зимата на отчаянието; всичко беше пред нас, пред нас нямаше нищо, всички вървяхме право към небето, всички вървяхме право в обратната посока — казано с две думи, периодът толкова много приличаше на сегашния, чо някои от най-разпалените специалисти настояват, че той трябва да се описва само с превъзходна степен на сравнение — и в положителния, и в отрицателния смисъл.