Културен криндж – какво ни кара да се срамуваме от собствената си култура?

Културният криндж или културният комплекс е термин, който означава отричането от собствената култура, мислейки я за маловажна в сравнение с тази на други държави. Този феномен се наблюдава след Втората световна война в Австралия. За първи път се споменава в противоречивото есе на име “Cultural cringe” на мелбърнския критик и социален коментатор Артур Ейнджъл Филипс, написано през 1950 година. Според него най-изразено е това в театъра, изкуството и музиката.

Забелязва, че повечето австралийци, когато чуят за собствените си актьори, драматурзи и музиканти изпитват срам, но когато разберат за нещо, дошло от чужбина, най-вече от Америка или Англия, не спират да го хвалят. Единственият начин местни личности да изградят собственото си самочувствие е да следват модните тенденции и държанието на чуждите страни, като се заражда и желанието да учат и работят в Англия.

През 40-те години на 20 век Австралия се опитва да намери своята национална идентичност. След ужасите на войните група писатели и артисти правят опити за създаване на нова култура, различаваща се от старата европейска. За целта се  обръщат към аборигенската митология и изкуство на страната си. Литературни публикации като Meanjin, Angry Penguins и Jindyworobaks се опитват да поставят основите на национализъм, далеч от този на Британия. В действителност, обаче народът вместо да се отдалечи от чуждото и да създаде свое собствено тръгва в противоположната посока. Австралийците не желаят да научат за културата си, но за сметка на това са обсебени от интереса да разберат как изглежда тя в очите на чужденците.

Един от най-видните знаци на културният комплекс се намира в австралийската телевизия, изпълнена с вносни предавания основно такива от Америка и Англия. Някои твърдят, че отчасти културният криндж поражда и анти-национално поведение, което довежда до събарянето на много сгради, съществуващи преди войните в градовете Мелбърн, Бризбън и Сидни, унищожавайки много от най-добрите примери на викторианската архитектура.

Модернизмът е промотиран като отхвърляне на Империалистична Европа и с това идва и идеята за премахване на всичките ѝ следи от територията на Австралия. Създават се и планове за събарянето на Кралската изложбена сграда, наричана с терминът “белият слон”- метафора за излишните разходи, които отиват в поддържането на безполезната постройка. Чак когато кралица Елизабет II дава на сградата статут на кралска собственост, австралийците започват да осъзнават значението ѝ. По-късно е и първият австралийски обект, включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.

Друг аспект на културният комплекс се проявява в опитите на Австралия да се отдалечи напълно от миналото си. Страната някога става дом на 162 000 осъдени престъпници, транспортирани от Англия и Ирландия. В резултат бъдещите поколения често отказват да проследят корените си от страх, че ще научат, че прадедите им са имали криминално минало.

Това не се проявява само в Австралия. Могат да се намерят подобни примери в страни като Бразилия, които имат фразата complexo de vira-lata (“комплекса на уличният пес”), създадена от журналиста и драматург Нелсън Родригес през 50-те години на 20 век. С нея Родригес критикува бразилската нация, която често съпоставя своята култура с тази на останалите държави. Използването на “уличният пес” във фразата прави препратки към расистката идея, че бразилците са от смесена раса, както и че им липсва културна изтънченост. Идеята, че са пропаднала нация започва още от 19 век, когато френският граф Жозеф Артюр дьо Гобино пристига в град Рио де Жанейро през 1845 година. След първата си среща с местните там коментира, че те са “невероятно грозни маймуни”.

Много културни коментатори в Канада също отбелязват културният комплекс и в своята страна. Почти всички канадски културни индустрии в някои моменти са на косъм от фалит, заради възприятието, че местните филми, музика, телевизия и театър не са по никакъв начин на нивото на Америка и Англия. Описват този феномен като “комплекса на канадската малоценност”. Преди 70-те години на 20 век в канадското радио почти не се отделя време за местна музика.

В отговор на това Комисията за канадското радио-телевизия и телекомуникации (CRTC) развива радио блокове, единствено с канадско съдържание. Тези нови правила задължават да се пуска канадска музика през деня, а не да се пази за най-неактивните часове през нощта, както е правено преди това. Като шега се появява сатиричният термин, който нарича часовете, в които се слуша само канадска музика като “часът на бобъра”.

Културният криндж върви ръка за ръка с културното отчуждение, което кара хората да се отдалечават все повече от корените си. Това се наблюдава най-вече в имигрантските семейства, които страдат от слаба представа за самоидентичността си, боготворейки чуждата култура повече от своята. Модните тенденции, подбирането на телевизионни предавания и филми, както и интереса към различни култури са характерни за тези, които отбягват своят интерес към родната история и нейните личности.

През 1990 година австралийският художествен критик Робърт Хюс обяснява термина по следният начин:

“Културният криндж е предположението, че каквото и да направиш в сферата на писането, рисуването, скулптурата, архитектурата, филмите, танците или театъра няма да разбереш стойността му, ако не си съден от хора извън твоята култура.  Това е като рефлекса на малкото дете с ниско самочувствие да се надява, че работата му ще задоволи безкомпромисният му баща, но вътрешно се страхува дали ще успее. Същността на културният колониализъм е да изискваш от себе си да държиш своята работа на стандарти, които не могат да бъдат споделяни или обсъждани там, където живееш. С тези манипулации на тези стандарти почти всичко може да бъде прието като провал, независимо колко финес, осъзнаване и удоволствие може да предизвика в действителната си среда.”