Джон Пол Джоунс и романтичните му беди в Париж

Когато американският военноморски офицер Джон Пол Джоунс пристига в Париж през 1780 г. на 33-годишна възраст, той бързо става (според Абигейл Адамс) „фаворит сред френските дами“. Джоунс е най-известен днес с героичната си служба в Американската революция и с това, че (най-вероятно) е автор фразата „Все още не съм започнал да се бия!“ Но той също е и смел флиртаджия, може би надминавайки дори Бенджамин Франклин. Като новодошъл във френската салонна сцена обаче флиртовете му могат да го отведат в коварни води.

Когато Абигейл Адамс пристигна в Париж през 1784 г., за да се присъедини към съпруга си (Джон Адамс, по-късно вторият президент на САЩ) в неговата дипломатическа мисия, тя първоначално е изненадана от появата на хваления герой. „Заради безстрашния образ, който той справедливо поддържаше в американските военноморски сили“, пише тя на сестра си, „очаквах да видя един груб, войнствен римлянин“. Той е висок само около 165 см. – толкова малък, че Абигейл „по-скоро си помислих да го увия в памучна вата и да го сложа в джоба ми, отколкото да го изпратя да се бори с топ“.

Независимо от това, Абигейл вижда много за хвалене в него. Той е „Мъж на галантността“, който знае как да прави комплименти на жените и може да ги посъветва „кой цвят най-добре подхожда на тена им“ и какъв грим да използват. Всъщност Джоунс знае толкова много за женската рокля и грим, колкото и за „мачтите, платната и устройството на кораба“. Под нежните му маниери обаче Абигейл заключава, че е „дръзко предприемчив, амбициозен и активен“. Той е идеално пригоден да привлича жени от елита от френските салони, които често имат приятели и любовници. Една гостуваща англичанка на име Каролайн Едес разказва, че дамите са „луди от любов към него“. „Той е най-приятният морски вълк, с когото може да се срещне“, завършва Едес.

Джоунс усеща същата привързаността като тази на французойките и един биограф отбелязва, че в този период писмата й са „толкова пълни с дискретни копнежи и сърцебиения, че миризмата на парфюм почти излиза от страницата“. Джоунс знае, че за разлика от в Америка, той може да флиртува, да се сприятелява и дори да има отношения с жените, които среща. Но посочва една конкретна жена като обект на своята привързаност: 26-годишната Шарлот-Маргерит де Бурбон, мадам Ла Контес де Ловендал.

Графинята де Ловендал се сприятелява с Джоунс в салон и се надява да се възползва от връзката им, за да напредне кариерата на съпруга си, безработен военен офицер. Докато е във Версай с Джоунс, тя рисува миниатюра с неговия лик във военноморската му униформа и му го подарява, точно преди той да трябва да напусне Париж в края на пролетта на 1780 г.

В Америка подаряването на миниатюра е романтичен жест и Джоунс със сигурност тълкува подаръка на Ловендал в тази светлина. Графинята, от друга страна, няма такива намерения, въпреки че общ приятел намеква на Джоунс, че Ловендал е нещастна в брака си. Джоунс вижда възможност и пише писмо до Ловендал на 7 юни 1780 г. от борда на кораба си. Той е тъжен от това, че трябва да напусне Париж (само „славната кауза на свободата“ може да го откъсне от нея) и заявява: „Ти ме влюби в моята собствена картина, защото склони да я нарисуваш“.

След това Джоунс намеква, че е чул, че графинята има семейни проблеми и й предоставя специален шифър, за да могат да си пишат тайни любовни писма. Той също така иска миниатюра с нейния лик за да я носи със себе си, и изпраща кичур от косата си като заключва: „Ако можех да ви изпратя сърцето си или нещо друго, което би могло да ви достави удоволствие, бих бил щастлив да го направя.“

Ловендал беше изненадана, ако не и обидена, от романтичния жест на Джоунс. Да не би да е изпратил шифъра на грешния човек, пита се тя? Отговорът й е лаконичен. Джоунс явно я беше разбирал погрешно и докато тя е поласкана от предложението му, не може да отвърне на него „без да измамя един джентълмен, с когото живея“.

Джоунс е сащисан.

Как е могла да си помисли, че е писал на грешния човек? Ако шифърът я притеснява, каза си той, може би е отишъл твърде далеч. Но не отстъпи; по-скоро той отхвърли, че шифърът ще бъде полезен в случай, че писмата им попаднат в ръцете на врага, докато той е в морето. Що се отнася до искането на миниатюрата й, той отрича това да е романтичен жест. „Тъй като приятелството няма нищо общо със секса, каква вреда има в желанието човек да има снимка на приятел?“, пита той. Разбира се, сексът е именно това, което иска. Но изглежда, че това е краят на връзката му с Ловендал.

Това обаче не е краят на историята за миниатюрата на Джоунс от Ловендал. През 1973 г. Националната портретна галерия на Смитсониън придобива миниатюра, за която се смята, че е точно тази, която графинята е нарисувала близо 200 години по-рано. Последните изследвания обаче поставят това под въпрос. Съществуват редица миниатюри на Джоунс, включително няколко, чиито художници все още са неизвестни и биха могли да бъдат и от Ловендал.

Друга обещаваща възможност е все още ненамерена миниатюра, известна само от снимка, която се предполага, че е предадена от семейството на Джоунс. Тя показва Джоунс, а около него думите „във Версай 1780 г. – комодор Пол Джонс, нарисуван от една от най-големите му почитателки“. По-долу, на френски, тя възхвалява подвизите му: „Отмъстителят за справедливостта и свободата, само сърцето му може да го доведе до победа. Възвишеният Джоунс, служи на човечеството, три нации, е героят на всички ни.“ Може ли това красиво произведение на въпросното, създадено от Ловендал?

По този начин тази материална реликва от тази осуетена любовна връзка все още привлича вниманието на учените. Джоунс, който веднъж признава, че „моето желание за слава е безкрайно“, вероятно изобщо няма да има нищо против. Мистерията на неговата миниатюра със сигурност е способна да го върне в медиите, но по-важното е, че предлага прозорец в заплетения свят на мъжете, жените, любовта и приятелството през 18 век.