Буболечката, за която целият свят се бори
Години наред хората търсят идеалното червено. Този цвят има дълга история сред хората: Мезоамериканските писари го използват, за да записват историята си, а Старият завет го описва като цвят на греха. В Европа монарсите са се обличали в наситено червено, за да демонстрират богатството си. И въпреки че най-добрите барокови художници са се опитвали да включат тези дълбоки тонове в творбите си, те често се затрудняват да пресъздадат огнените нюанси, които се срещат в природата… поне докато европейците не откриват насекомото кохинил – създание, от което се произвежда червена боя, толкова невероятна, че континентът почти започва война заради нея.
Кохинила върху кактус
Пъстрата история на кохинила
На пръв поглед насекомото не изглежда много забележително. Това е малка буболечка без видими крака или антени, която живее в кактусите опунция (още известни като бодливи круши) в сухите райони на Америка. Възрастните мъжки никога не се хранят и умират малко след като са оплодили яйцата на женската. Междувременно женските вкарват игловидните си устички директно в кактуса и цял живот изсмукват сок от него и се покриват с бял, пухкав защитен восък.
Именно женските кохинили привличат вниманието на света. Техните люспи произвеждат голямо количество карминова киселина, толкова много всъщност, че „тя възлиза на почти 20 % от изсушеното им телесно тегло“, казва Ричард Зак, професор и заместник-декан по ентомология в Държавния университет на Вашингтон. Парадоксално, този химикал има защитна функция, но същевременно именно той прави насекомите толкова примамливи за хората.
Преди хиляди години мезоамериканците разбират, че при стриването им се получават кървавочервени петна по пръстите. И така, подобно на това как днес отглеждаме пчели за мед, те започват да отглеждат кохинил за багрило.
„Обикновено свързваме актът на опитомяване с крави, прасета и други подобни животни“, казва Ейми Бътлър Грийнфийлд, историк и автор на книгата „Съвършеното червено“. „Но се оказва, че коренното население на Америка е станало доста добро в опитомяването на насекоми.“ Според Грийнфийлд в южните възвишения на Мексико (област, известна днес като Оахака) сапотеките и микстеките са отглеждали насекомите заради цвета, силата и количеството боя, които произвеждат.
Те остъргват насекомите от кактуса с помощта на твърди четки, след което ги сушат на слънце или в пещи, преди люспите да бъдат смлени и в боичката. За производството на един килограм багрило са необходими 70 000 изсушени насекоми. Това уникално червено оцветявало текстил, кожи, пера, кошници и съдове, а също така се е използвало и в лекарства, козметика и като мастило от писарите.
Когато испанските конкистадори нахлуват в Мезоамерика, не след дълго забелязват ослепителния цвят.
Когато Европа видя червеното
Историците не знаят кога точно испанските нашественици научават, че кохинилът е отговорен за създаването на тази боя. „Имаме сведения за конкистадорите – испанците – които влизат в Теночтитлан, централния град на империята на ацтеките на мястото на съвременно Мексико сити. И едно от нещата на пазарите, които ги поразяват, е разнообразието от багрила“, казва Грийнфийлд. „Така че вероятно тогава за първи път са видели кохинил.“
Малко след като Теночтитлан пада през 1520 г., испанците започват да изпращат изсушените люспи на насекомите обратно в Испания и скоро яркочервените тъкани се разпространяват в цяла Европа. Популярността на багрилото нараства, след като цветните продукти достигат Венеция в началото на 40-те години на XV в., благодарение на афинитета на венецианците към ярките нюанси. Не след дълго европейските кралски особи също започват да желаят червените тъкани, боядисани от насекомото кохинил.
По онова време производството на коприна и ярко оцветени платове е изключително доходоносен бизнес. Продажбата на платове е била огромна индустрия, сравнима с днешната технологична индустрия, но самото производство на суровини като вълна не е носело голяма печалба. За да печелят наистина, производителите трябвало да се сдобият с багрила.
Испания, която осъзнава, че разполага с ценен продукт, завладява пазара на червения кохинил и той се превръща в един от най-ценните експортни продукти от Мексико, отстъпвайки само на среброто. Те дори въвеждат закони за защита на цвета – и на мистериозната буболечка, която го създава. „Не можехте да изнасяте злато, сребро или кохинил от Испания без разрешение, под заплаха от смърт“, казва Грийнфийлд.
Страната също така има и силна цензура, за да контролира информацията за ценната си стока и да я пази от други страни. Европейците не знаят, че багрилото идва от насекомо в продължение на години. Мнозина се чудят дали изсушеният кохинил, от който се образуват багрилата, е някакво растение или животно. След като тайният източник на жадуваното от Испания багрило в крайна сметка излиза наяве, не след дълго европейските монархии замислят начини да се борят – и да убиват – за него.
Червено, за което си струва да умреш
През 1585 г. две търговски фамилии – Капони от Флоренция и Малуендас от Бургос, създават картел за кохинил, който обхваща по-голямата част от Европа, като по това време крадат голяма част от запасите на континента и нападат корабите, които го доставят.
Междувременно Англия използва пирати: в периода 1570-1577 г. поне 13 различни английски нападателни групи отплават към Карибския басейн в търсене на кохинил, а през следващите десетилетия ги последват още няколко пъти по толкова. Известният английски поет Джон Дон е бил на едно от тези плавания, когато кораб, превозващ кохинил от Мексико, е нападнат; той споменава насекомото в едно от своите стихотворения, като пише:
„Като пирати, които знаят, че идват слаби кораби, пълни с качамак,
бързо се качиха на тях.“
Франция избира шпиони вместо пирати, като през вековете няколко пъти ги изпраща да се опитат да откраднат живи насекоми. Само един от тях успява: Никола-Жозеф Тиери дьо Мононвил, ботаник, който отплава за Мексико през 1776 г. Но въпреки че успява да пренесе контрабандно няколко насекоми във Франция, той не успява да ги запази живи.
Французинът не е единственият, който изпитва затруднения в това отношение. Местното население, което отглежда насекомото в Северна и Южна Америка, прекарва векове в разработване на своите методи. Испанците, въпреки че първоначално искат да отглеждат кохинил в плантации, скоро осъзнават, че това не е жизнеспособна възможност. За да се отглеждат насекомите, трябва да се познават в дълбочина нуждите им – и специфичния климат на пустините в Северна и Южна Америка.
Това се оказва полезно за коренното население, което ги отглежда вече доста дълго време. Тъй като багрилото е било толкова ценна стока за Испанската империя, монархията позволява на семействата, които са събирали насекомите от поколения, да останат в наследствените си стопанства. „Ако погледнете регионите, в които се е произвеждал кохинил, там месната култура и език оцеляват повече“, казва Грийнфийлд, „и мисля, че насекомото наистина е от решаващо значение за това.“
Кохинилът днес
Гербът на Мексико
В Европа увлечението по кохинилния цвят продължава векове. Яркият нюанс е чудесен начин да се покаже властта на човек. Но след като Испания губи изключителния контрол върху насекомите и все повече страни успяват да произвеждат багрилото, търсенето бавно започва да спада. Изобретяването на синтетичните багрила, които са много по-евтини и лесни за производство, пък ускорява този упадъка.
Но червеният цвят от кохинил никога не изчезва и дори се възражда през 20. век: Днес насекомото се отглежда предимно в Перу, а характерният му червен оцветител все още се среща в козметиката и хранителните продукти. Използването му в съвременността не е безпроблемно обаче; през 2012 г. веригата кафета Starbucks попадна на първите страници на вестниците, защото го използва за оцветяване на ягодовото фрапучино. Тогава мнозина вегетарианци с неудоволствие откриха, че плодовата напитка съдържа насекоми.
