Анендофазия: Kак липсата на вътрешен монолог може да ни повлияе

Не всеки човек има вътрешен монолог – оказва се, че между 5 и 10% от населението нямат. Според ново изследване тази група може да изпитва по-големи затруднения при решаването на определени задачи, особено на такива, свързани с вербалната памет.

Липсата на вътрешен глас или анендофазията, както е наречена в последното проучване, все още е малка загадка. Имаме някаква идея какво е да живееш с нея, но много по-малко представа за това какви могат да бъдат последиците от него. Всъщност това изследване, доколкото е известно на екипа, е „първото, което разглежда дали различията във вътрешната реч имат поведенчески последици“.

И се оказва, че имат. Новите открития показват, че липсата на вътрешен глас може да повлияе негативно на вербалната работна памет и способността на човек да преценява римите – въпреки че изглежда не влияе на способността за превключване между задачи или на перцептивната дискриминация.

В поредица от експерименти изследователите проверяват въздействието на наличието или липсата на вътрешен монолог върху тези четири неща. Тестовете обхващат 46 души, които съобщават за ниски нива на вътрешна реч, и 47 души, които съобщават за високи.

При първия експеримент от тях се изисква да запомнят думи, които се изписват по сходен начин или звучат по същия начин, като например “bought”, “caught”, “taut”, and “wart” („купен“, „хванат“, „напрегнат“ и „брадавица“). Ако имате вътрешен глас, може да повтаряте думите в главата си, за да си помогнете да ги запомните, но ако нямате, ще ви е по-трудно, предполагат авторите.

„Тази хипотеза се оказа вярна: участниците без вътрешен глас запомнят думите значително по-зле“, казва в изявление съавторът на изследването, лингвистът д-р Йохана Недергорд от Университета в Копенхаген.

Същото важи и за втория експеримент, при който участниците трябва да определят дали двойка картинки съдържа думи, които се римуват. Лицата с по-слаба вътрешна реч се представят по-зле при определянето на римите. „И тук е от решаващо значение да можеш да повториш думите, за да сравниш звуците им и по този начин да определиш дали се римуват“, добави Недергорд.

В другите два експеримента, които се фокусират върху бързото превключване между различни задачи и разграничаването на сходни фигури, успехът на хората изглежда не е свързан с разликите във вътрешния им диалог.

„Всичко заедно, нашите експерименти предполагат, че има реални отражения в поведението от наличието на по-малко или повече вътрешна реч“, заключава екипът, като добавя, че „тези разлики често могат да бъдат замаскирани, тъй като хората с анендофазия използват алтернативни стратегии за постигане на сходни общи резултати“.

Например, някои от тях казват, че почукват с показалеца си по време на един вид задача, а със средния пръст – по време на друг, обяснява Недергорд.

Що се отнася до това колко значими са тези въздействия в живота, все още не сме сигурни. „Краткият отговор е, че просто не знаем, защото едва сега започнахме да изучаваме въпроса“, казва Недергорд, макар че тя подозира, че то може да е важно за това как хората реагират на различни видове терапия.

Въпреки че проучването е малко, то все пак дава така необходимата информация за анендофазията и надеждата е да послужи като трамплин за бъдещи изследвания, които да помогнат да се отговори на някои от многото останали въпроси, свързани с нея.