3 значителни момента в историята на танците
1. Tрадиция?
Елегантният валс, познат ни с изискаността си, възниква всъщност в края на 18 век като оживен селски танц. Въпреки че е силно популярен бален танц днес, той не винаги се е смятал за подходящ; когато валсът, в който мъжете и жените през почти цялото време са в близък контакт, се появява за първи път сред обществото през Регентския период във Великобритания, гледката на танцьори, стиснали се един друг в ръцете си, кара мнозина да осъдят немския танц като развратен.
Балното танго, еволюира от малко по-интимното аржентинско танго – танц, който се появява в кварталите на работническата класа в Аржентина и Уругвай в края на 19 век. С бързите си движения между партньорите той често е оприличаван на съблазняване между куртизанка и гаучо (аржентински конник). Даниел Тренър, учител по танго, който изнася лекции по историята на танца, споделя как първоначално тангото е танцувано от двойки мъже, които тренират заедно, „за да могат да впечатлят една жена, когато му дойде времето“.
„Еротичният елемент, който прави тангото различно от другите танци, е да поставите крака си между краката на партньора“, казва Тренър. „Тангото е техният начин да изразят това, което биха искали да правят с момичетата, но не можеха да го направят.“
2. Мръсни танци
Танците отдавна са обвързани с различни морални вярвания. Джон Калвин, френски реформатор от 16 век, заклеймява танцуването като „подбуждане към блудство“. А по-късно Уилям Прин, виден пуритан в средата на 17 век, пише Histriomastix (1632) – яростна критика срещу много неща, които счита за греховни; те включват: дълга коса, театър, Коледа и танците.
„Танците нямат никакво предназначение!“ пише той, обявявайки дейността като „напълно незаконна за християните“.
Прин критикува и английската традиция да танцува около Майското дърво, твърдейки, че много добри и млади мъже и жени са отишли „да танцуват по дяволите“, защото са участвали в тази дейност.
Чарлстон възниква през 20-те години в Америка и символизира джаз епохата. Той често се асоциира със свободни жени с подстригана коса, къси поли и уж по-блед морал, а движенията са френетични, с много премятания на въпросните дами. Танцът с две думи е представлява бунт и загуба на задръжки.
Следвайки иновациите в чарлстона, суингът експлодират през 30-те и 40-те години с популярни разклонения като джайв, линди хоп и джитърбъг. Последното е особено скандален танц, тъй като „джитър“ често се използва в джаз културата като жаргон за някой, пристрастен към алкохола. Популяризирани в Европа от американските въоръжени сили по време на Втората световна война, много от тези танци произхождат предимно от афроамериканските джаз клубове в райони като Харлем, Ню Йорк.
Американският проповедник и писател Дан Гилбърт през 1942 г. осъжда суинга като „замислен в ада и роден в публичния дом“.
3. Опасно забавление
Във филма на Сидни Полак от 1969 г. „They Shoot Horses, Don’t They?“ се показва кошмарен танцов маратон от ерата на Голямата депресия, в който няколко участници се състезават кой ще танцува най-дълго, докато не изпопадат мъртви. Може би необичаен сюжет, но истинските танцови маратони, които вдъхновяват филма, са истински и изтощителни.
Изключително популярни през 1920 г. в Америка, тези състезания са подвиг на издръжливост; първият известен победител в такова състезание е Алма Къмингс през 1923 г., която танцува в балната зала Audubon в Ню Йорк в продължение на 27 последователни часа, с шест различни партньора. В преследване на непрекъснато нарастващите парични награди – някои стигат и до 5000 долара – двойките стоят и се люлеят часове наред, гледани от публика, която пък преследва забавление в ерата на Депресията.
Скоро обаче е изразена загриженост за близкия физически контакт, изискван от двойките, а има и свидетелства за състезатели, които получават халюцинации от изтощение и припадат на дансинга. Много събития имат на място лекарски екип, който да се справя с припадащите танцьори или наранявания.
През февруари 1932 г. длъжностни лица във Вашингтон забраняват танцовите маратони или „всякакви танци или състезания, в които дадено лице ще участва повече от общо 12 часа в последователни 24 часа“ като след това забраната се приема от още градове и щати, с мотива, че са вредни за здравето.
Един журналист от The Washington Post стига до заключението, че събитието е вредно още през 1910 г .: „Маратонният танц е най-новата форма, която изродява отговорните хора в малките и големите градове, пише авторът. „Битките за награда са осъдени и забранени в много градове – например, боевете с петли и с бикове. Маратонните танци обаче продължават да се организират безпроблемно.“
В крайна сметка историята показва, че танците могат да бъдат смъртоносни…
