Свищов – град-феникс, който винаги се ражда отново от пепелта

Уста Колю Фичето (от арабската дума „устаз“, която означава – майстор) е роден през 1800 г., но 3 години по-късно  остава сирак, след като баща му умира.

Когато е едва на 10 години бъдещият строител, архитект и скулптор започва да учи занаят при тревненските майстори строителни зидари – дюлгери. На 17 се учи как се дяла камъкът при майстори от град Корча от западнобългарската строителна школа. След това от майсторите в Брацигово усвоява строежа на църкви, мостове и камбанарии. Той също така научава отлично турски език и говори добре гръцки и румънски. Ранното начало означава ранни резултати и още на  23 години Колю вече е калфа, а на 36 целият дюлгерски еснаф го признава за майстор.

Днес в парк „Дружба“ в Търново се намира гробът му като оригиналният кръст е в окръжния исторически музей „Конака“. Той почива през 1881 г.

Никола Иванов Фичевпо принцип е роден в Дряново. Но едно от най-известните му произведения – отбелязано и на гърба на банкнотата от 2000 лева емисия 1996 година, в обращение до 1999 г. – без съмнение е църквата „Света Троица“, която е сред най-ярките образци на църковната архитектура в страната ни. Тя се намира в Свищов.

Възрожденската православна църква „Света Троица“

През 1791 г. в Австро-турския мирен договор от 4 – 5 август за града е утвърдено името Sistova, което заменя турското Zigit и с което е свързано днешното името на Свищов. Етимологията му не е ясна, но може да е свързано с глагола „свистя“.

Свѣщовъ, както се пише към 1873 година, Свищовъ, както се пише до 1945 година, или Свищов, както го знаем днес се намира на брега на река Дунав и е част от област Велико Търново. Градът може да не е родното място на Фичето, но е на Алеко Константинов.

През 48 г. сл. Хр. в този район, който е и най-южната точка на р. Дунав, се  настанява Осми Августовски легион – най-верният легион на император Веспасиан, който по-късно го прекръства на Първи Италийски легион. По римско време в околностите на днешен Свищов Веспасиан също така основава и селище под името Нове (Novae) посредством Decretum Terris от 26 октомври 69 г. То е с площ от 44 хектара и е построено във формата на петоъгълник.

По-късно готите се установяват като основна сила на Балканския полуостров след като Атила умира през 453 . и хуните се оттеглят в Азия. Нове става основен град и своеобразна столица на остроготите, избран от Теодорих Велики след превземането на Белград през 471 г. и походите му в Македония и Гърция. 10 години по-късно Теодорих Велики ще начене експанзия на Апенинския полуостров.

Латински надписи от римската легионна крепост и ранновизантийски град Нове

По времето на цар Иван Шишман през Средновековието се споменава крепостта под името Зибестова, която е областен център.

След това през 1738 г. населението в Свищов вече е преобладаващо турско. Това продължава да е така, докато руските войски не опожаряват града по време на Руско-турската война (1806 – 1812) и населението не е преселено. Тези събитията са описани от Неофит Бозвели в меморандум, който той изпраща до Високата порта:

След завземането на Русчук, Свищов, Ряхово и други крайдунавски градове, генерал Кутузов и други преселиха българите, живеещи в тези земи, във Влахия на отсрещния бряг на Дунава, без дори да им оставят необходимото време да вземат със себе си своето имущество (…) и опожариха бедните им къщи с всичко в тях без никакво внимание нито милост към тези славяни.

Александър Ланжерон – френски и руски граф, офицер във френската и руската армия и генерал – пише за случилото се в дневника си. Той разказва как генерал Николай Каменски заповядва на генерал Емануил Сен-При да разруши и изостави Свищов:

Сен При много би искал да бъде освободен от изпълнението на тази варварска и напълно безполезна заповед, но той беше така точен и на него му бяха дали толкова малко време за изпълнението ѝ, че бедните обитатели, които бяха посрещнали нашите войски и ги бяха хранили, имаха само няколко часа, за да пренесат някои свои вещи от другата страна на Дунав, в Зимнич, и загубиха всички други неща, които изгоряха заедно с града. Много от тези нещастници бяха абсолютно разорени. Те построиха през зимата един град при Зимнич, който нарекоха Нов Свищов.

Щетите от пожара са огромни. Унищожени са „Свето Преображение“ (тогава „Свети Николай“ ) и „Св. Илия“ – две големи православни църкви . В града оцелява само метоха на Хилендарския манастир с църквата „Св. Апостоли Петър и Павел“ от общо девет. Малката църква на калето „Св. Димитър“ също се запазва.

За щастие, в началото на 1811 година населението постепенно се завръща в града, когато през зимата реката замръзва. Първоначално са възстановени 15 къщи като така постепенно Свищов отново става един от най-многолюдните градове по Дунава.

Още на следващата година в града се издига славяно-елинско училище – на даскал Манолаки (Емануил Васкидович) – с парични дарения от Филип Сакелариевич, председател на еснафа на кожарите във Виена и виден представител на чорбаджи Цанковия род. Църквата „Св. Николай“ е възстановена първоначално като дървена постройка и именно тогава получава новото име „Св. Преображение“. По-късно, през 1835 – 1836 г. свищовци събират помощи, включително и от сръбския княз, който дава за строежа греди от горите си, и отново построяват църквата от камък.

От 1820 г. нататък градът започва да връща предишният си блясък и просперитет като за това помага в немалка степен и възобновеното парно корабоплаване по долната част на Дунав (15 години по-късно).

Етнографски музей

Когато руснаците отново се изправят срещу турците – в началото на октомври 1829 година – протойерей Стефан Ганчев, изследовател на града, пише в книгата си „Свищовъ (приносъ за историята му)“, че градът отново е опустошен от руските войски. Този път е унищожена само половината от него. На 15 юни 1877 година Свищов де факто става и първият освободен български град, когато главните сили на руската армия  преминават Дунав и нападат по време на Руско-турската война от 1877 – 1878.

 

Сред офицерите и войниците още по време на военните действия се появява идеята на мястото на десанта да се издигнат паметници на освободителната мисия на Русия, както и на загиналите там 812 души. През 1878 година, веднага след войната, руският император отпуска 165 хиляди рубли за изграждането им и то започва.

През 1881 година е осъществена друга идея, този път на Комитета за подпомагане на жертвите от войната с председател Стоян Заимов – издигнат е и паметник на самия император Александър II, а през 1979 година се появява и монумент по повод 100-годишнината от военните събития. Днес цялата местност носи името „Паметниците“.