Сандански – един град на врачове и гладиатори
От 73 г. пр. н. е. до 71 г. пр. н. е. се провежда така наричаната Трета робска война или Гладиаторската война – най-голямото въстание срещу Римската република. То успява да застраши сърцето на римските владения в Италия, но в крайна сметка е смазано от военните усилия на римския командир Марк Лициний Крас и става последното от серия неуспешни въстания.
Въстанието започва с бягството на малка група от около 70 роби гладиатори. По-късно към тях се присъединяват още и още мъже, жени и деца, докато групата не става 120 000. Историците Апиан и Флор казват за бунта, че прилича на гражданска война, в която робите искат да завладеят самия град Рим. Римският сенат е разтревожен.
Бунтовниците са разделени на групи, водени от различни гладиатори, а тази последна битка, макар и неуспешна, повлиява сериозно на съдбата на Рим. Крас и Помпей се утвърждават като способни политици с пиара от потушаването на цялото въстание и печелят изборите за консули през 70 г. пр. н. е. По-късно от тази позиция те с подкопаване на римските политически институции ще помогнат за превръщането на Римската република в империя.
Начело на това драматично последно въстание е гладиаторът Спартак.
Смъртта на Спартак, Херман Фогел, 1882 г.
Гладиаторът по произход е от племето меди. Жена му е от същото племе и според Плутарх, е пророчица. За самия Спартак пък историкът пише, че „притежава не само голяма смелост и физическа сила, но по интелигентност и култура стои по-високо от своята съдба и положение“. Докато е военнопленник, Спартак тренира в гладиаторската школа на Лентул Батиат, от която по-късно бяга заедно с жена си.
За него се смята също така, че е роден и живее в района на Сандански, а паметникът му е един от символите на града.
В подножието на Пирин, в Санданско-Петричката котловина, на почти еднакво разстояние от София и Солун се намира един от най-красивите и здравословни градове в България – Сандански.
Егейско море е на 126 километра от града, а на 12 е местността Рупите и храма „Света Петка“, построен благодарение на Баба Ванга. Най-малкият български град – Мелник – също е близо до Сандански, както и живописното село Лешница и Роженският манастир.
Въздухът в града е изключително чист, а влажността му е 66% – най-ниска в цялата страна, което може би се дължи на факта, че градът е и най-топлият в страната със средна годишна температура от почти +14 градуса като слънчевото греене надминава 2450 часа. Това създава благоприятни условия за целогодишни слънчево-въздушни процедури и градът е световноизвестен като естествена лечебница и балнеокурорт, където успешно могат да се третират астматични, алергични и други заболявания.
Сандански разполага и с лечебните топли минерални води.
Епископска раннохристиянска базилика
Заради хубавите си климатични условия, районът е заселен още от древността като най-ранните данни са от 2 хилядолетие пр. н. е. Минералните извори са благоприятно място за селище през бронзовата епоха в края на 13 и началото на 12 век пр. Хр. А според Тукидит и Полибий, по-късно, 5 в. пр. н. е., има и заселници от тракийски племена.
Медите формират там селището си Медиус, което първо век по-късно е завладяно от Филип II Македонски, а през 2 в. пр. н. е. – и от Римската република.
Сандански е богат на разкопки от тези периоди. Открити са останки от църква от средата на 4 век близо до днешната поща, от голяма сграда до нея най-вероятно епископска резиденция, от църква от края на 4 или началото на 5 век до сегашната църква „Свети Георги“, от църква от началото на V век на улица „Гоце Делчев“, от базилика, смятана за епископска катедрала, а през 50-те години на 20 век при изграждане на канализация е разрушена още една антична църква…
Кадър от парка „Свети Врач“
От някъде през VI век градът се казва Свети Врач заради двама братя лечители Козма и Дамян – име, което ще остане доста дълго. През османско време Свети Врач запазва блясъка и значението си като е важен търговски град. През 1845 година руският славист Виктор Григорович пише в своя „Очерк путешествия по Европейской Турции“:
Село Свети Врач, на склон на планина, знаменито с целебни извори, доста богато на развалини, по които може да се догадне, че на мястото му преди е имало град.
През 1891 година пък Георги Стрезов, учен, историк и юрист, пише за Свети Врач и Ливадица:
Св. Врач, 3 часа на СЗ от Мелник; разположено от левия бряг на Бистрица, над един хълм. Почвата, като блатиста, е твърде сгодна за чилтъци; оризът богато расте. Къщите са затулени между дървета, които му придават добър изглед. В понеделник става пазар, в който дохождат занаятчии от Мелник за да продават стоките си на селянете от околността. За тая цел има малка чаршия на южния край от селото с 25 дюкяна. Църква „Свети Врач“, четат гръцки. 160 къщи, наполовина българе и турци. До чаршията са минералните води; едни извират на мястото, други текат от хълма. Наоколо има много изворчета от същата вода, дори в самата Бистрица. До главния извор е зданието, каменно, със свод, което служи за болните.
Ливадица, на Ю от Св. Врачи, на разстояние по-малко от 1/4 ч.; сградено от левия бряг на Бистрица. Главно земледелци. 35 къщи, 13 турски.
Още един кадър от парка „Свети Врач“
В модерната си история след края на 19 век Свети Врач е на практика административен и политически център на региона като там се намират повечето занаятчийски работилници и търговски магазини, които обслужват и населението от цялата околия.
Съвсем разумно в този смисъл – на 18 юни 1929 година, 22 Обикновено Народно събрание приема закон, с който обявява село Свети Врач за град.
Отечественофронтовската власт обаче не прощава и на Врач и след 9 септември 1944 година са избити минимум 61 души от града и околността. През януари следващата година до гарата на града е създаден първият комунистически концентрационен лагер в страната. Той е закрит 2 месеца по-късно.
Центърът на Сандански
Градът получава името, с което го познаваме днес на 26 септември 1949 г. Този път той е кръстен на българския революционер и войвода Яне Сандански – деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация в Серския революционен окръг.
