Красивата и мафиотска Куба преди революцията
Американците не могат да пътуват до Куба, но туристи от други части на света – предимно Европа и Канада – посещават острова заради неговите плажове, култура, испанска колониална архитектура и старите американски автомобили. Те купуват изкуство и сувенири на Че Гевара на откритите пазари и пият бира на ново реставрирани площади, където музикантите свирят мелодии на Buena Vista Social Club.
На някои места страната изглежда заседнала в своето предреволюционно минало. Известният хотел Nacional показва снимки на мафиоти и знаменитости, които са отсядали там през годините. В La Tropicana все още има нощно кабаре и много фенове на Хемингуей се спират на La Floridita, един от любимите му места, за да се изпият чаша надценени ром.
За много туристи Куба през 50-те години притежава уникална романтична привлекателност. Миналата година над два милиона души посещават острова, което носи приходи от 2,4 милиарда долара, според кубинското правителство. Туристическата индустрия спасява Куба от икономическа разруха неведнъж от разпадането на Съветския съюз в началото на 90-те години насам. Но туризмът предизвика напрежение между популярната страст на държавата, който пътешествениците очакват да видят, и преобладаващото желание на гражданите да остане независими. В годините, водещи до Социалистическата революция, фасадата се срива.
Репутацията на Куба като екзотична и жарка се появява през 20-те години на миналия век, когато страната се превръща в любима дестинация за разбойници, мафиоти и бохеми. Боати наследници, както и светила като кмета на Ню Йорк Джими „Боу Джеймс“ Уокър, се стичат в Куба заради хазартните игри през зимата, конните надбягвания, голфа и клубовете.
Икономическата мощ на Куба е в захарта, но нейната тропическа красота привличат туристи от САЩ и дават приходи. Издание на Cabaret Quarterly от 1956 г., вече несъществуващо туристическо списание, описва Хавана като „любовница на удоволствието, буйната и богата богиня на изкушенията“.
До 50-те години Куба е домакин на знаменитости като Ава Гарднър, Франк Синатра и Ърнест Хемингуей. Но появата на евтини полети и хотели правят държавата от ексклузивна дестинация гореща точка и за обикновените американци. За около 50 долара – няколкостотин долара днес – туристите могат да си купят двупосочен билет от Маями, хотел, храна и забавления. Представленията на големи имена, курортите с плажове, бордеите и ресторантите също са сравнително достпни.
„Тогава с Хавана се случва това, в което се случва с Лас Вегас“, казва Луис Перес, историк на Куба в Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил. Градът дори привлича някои от същите мафиоти като Майер Лански и Санто Трафанте, които бягат от властите в държавата си. В Куба те могат да продължат незаконния си бизнес с хазарт, наркотици и проституция, стига да плащат на правилните държавни служители. Хонорарите, колкото и да са високи, са малка цена за индустрия, която всеки месец печели милиони долари.
Но докато туристите нетърпеливо въртят колелото на рулетката в сексапилната Хавана, в не толкова бляскавата провинция се случва революция. Бумът на захарта, който подхранва голяма част от икономическия живот на Куба, намалява и до средата на 50-те години е ясно, че очакванията са надхвърлили резултатите. Без видими икономически заместители, кубинците започват да усещат неудобство и бедността, особено в провинциите, се увеличава.
За разлика от други карибски острови обаче, Куба се похвали с голям горна и средна класа. Кубинците се борят усилено за независимост от Испания от 60-те до 90-те години на 19 век, но до 20-ти век страната е обвързана икономически от Съединените щати.
До края на 50-те години финансовите интереси на САЩ включват 90% от кубинските мини, 80% от обществените услуги, 50% от железопътните линии, 40% от производството на захар и 25% от банковите му депозити – около 1 милиард долара общо. Американското влияние се разпростира и в културната сфера. Кубинците свиват с лукса на американския живот. Те карат американски автомобили, притежават телевизори, гледат холивудски филми и пазаруват в универсалния магазин Woolworth. Младежите слушат рокендрол, учат английски в училище, следят американския бейзбол и носят американска мода.
В замяна Куба получава туристи-хедонисти, организирана престъпност и генерал Фулгенсио Батиста. Във военната власт от началото на 30-те години на миналия век Батиста става президент чрез военен преврат през 1952 г., което потиска дългогодишната надежда на кубинците за демокрация. Икономиката не само отслабва в резултат на американското влияние, но и кубинците са обидени от това, което превръща страната им в място за проституция, бардаци и хазарт. „Ежедневният живот се е превърнал в безмилостна деградация“, пише Луис Перес в книгата си „Да станем кубинци“ от 1999 г., „със съучастието на политически лидери и държавни служители, които действат по американските интереси“.
През 1957 г. група студенти, яростни от корупцията на правителството, щурмуват Националния дворец. Много историци смятат това за повратна точка в революцията. През следващите няколко години в града има изблици на насилие. Бомби избухват в киносалоните и нощните клубове. Гърмят пушки. Мъртви тела лежат по тротоари и улици. „Имаше идеализация на войната за независимост на Куба и на революцията“, казва Ува де Арагон, кубински академик, който сега живее в Маями. „В този климат хората смятат, че революцията е решение на проблемите“. Започват кървави битки между войските на Батиста и въстаниците в планината. Все пак обаче кубинците се опитват да запазят някаква нормалност в живота си, ходят на училище, гледат бейзболни игри и взимат уроци по ча-ча.
„Беше сюрреалистично“, казва де Арагон. „Имаше много страх през последните две-три години.“ По това време тийнейджърка, тя е особено наясно с това, което се случва, защото баща й Карлос Маркес Стерлинг се кандидатира за президент срещу Батиста и губи. Маркес иска преговори, но Батиста иска власт.
Всички социални класове на кубинците, включително много от богатите, гледат на младия и харизматичен Фидел Кастро като на надеждата си за демокрация и промяна. Кастро, млад адвокат, възпитаник на Университета в Хавана, е от богатото от земи семейство, но подкрепя дълбокия национализъм и се нахвърля срещу корупцията и хазарта. „Всички ние смятахме, че той е Месията“, казва Мария Кристина Халей, една от приятелките от детството на Ува. По-късно семейството й бяга в САЩ и сега тя преподава испански в Джаксънвил, Флорида.
Когато Кастро най-накрая пристигна в Хавана през януари 1959 г., след като побеждава войските на Батиста, Батиста вече е избягал посред нощ, вземайки над 40 милиона долара държавни средства. В знак на протест срещу корупцията на правителството, кубинците незабавно преграждат казината и унищожават автоматите на местата за паркиране, които Батиста беше инсталирал. Кастро също така елиминира хазарта и проституцията – здравословен ход за националната идентичност, но не толкова за туристическата индустрия.
Повече от 350 000 посетители идват в Куба през 1957 г. До 1961 г. броят на американските туристи спада до около 4000. Правителството на САЩ, в отговор на нарастващата нетърпимост към комунизма на Кастро, нанася последен удар, като въвежда ембаргото за търговия и пътуване през 1963 г.
Вълнението и сплотеността, внесени от новото правителство, не продължават дълго. Много от поддръжниците на Кастро в крайна сметка бягат, когато осъзнават неговите комунистически намерения. Между 1959 и 1970 г. половин милион кубинци напускат страната. „Всичко се случи толкова бързо“, казва Хали, която се качва на самолета само с един куфар през 1960 г., очаквайки да се върне след няколко месеца. Почти 50 години по-късно тя и много други, които са напуснали, все още чакат шанс да се завърнат.
