„За кожата на едно ченге – Тервел Кардам“ от Божидар Димитров (откъс)

СЪТРУДНИК НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ

Паралелно моите професори изглежда са убедили не само нас, но и покровителстващата ги Людмила Живкова, също тяхна ученичка, че издирването на нови извори за българската история е приоритетна задача за историографията ни, че основната им маса е в чужбина и затова би било полезно в тази дейност да се включи българското разузнаване, така както е било преди 9.ІХ.1944 г. Както научавам едва в наши дни, през 1973 г. е създаден т.нар. ХІV отдел в Първо главно управление. Под това наименование се крие днешната Национална разузнавателна служба или по-простичко казано – Българското външно разузнаване. Основна и единствена задача – издирване на нови документи за българската история. Не знам на коя дата е създаден отделът, но на 23.ХІІ.1973 г. в апартамента ми рано-рано цъфна офицер от службата, който ми предложи да се включа като секретен сътрудник, т.е. бил съм един от първите вербувани. Има си хас – от документите по проучването се леят хвалби, от които и сега ми се червят ушите. Не било имало такъв студент в последните 10–15 години, с десетина научни публикации още като студент и т.н. Най-куриозна е оценката ми като мъж: не съм гонел жени, но не съм отказвал на никоя, която ми се предложи. Това е вярно, но само защото нямаше нужда да ги гоня – те сами идваха при мен. През студентските си години винаги съм живял в самостоятелно жилище – първо в къща на „Горнобански път“, после в апартамент на „Цариградско шосе“. И те сами идваха под различни предлози – коя за учебник, коя да ѝ разясня нещо във въпрос за изпит. Според някои бях и добра „партия“ за брак, а поне по мое време колежките полудяваха на тази тема в ІІІ курс, но аз се пазех, като честно още в началото им казвах, че нямам намерение да се женя.

Тук трябва да обясня защо посрещнах спокойно предложението на българското разузнаване да издирвам извори за историята на България, ставайки част от него. Защото вече знаех, пак от моите преподаватели, че историята освен наука, носеща познание за миналото, задоволяваща естественото човешко любопитство, е и аргумент за права. Аргумент за права на всяка държава и на всеки народ върху определени спорни територии и определено население. На много историци, включително и на мен, тази функция на историята не ми харесва, но това са жестоките реалности на света, откакто съществува. Най-старият пример, за който се сещам, е от 1205 г., когато кръстоносците обясняват на цар Калоян, че са завладели Византия, защото са потомци на древните троянци на Еней и са дошли да си върнат отнетите от гърците земи. А най-пресният е анексията на Крим. Русия доказваше чрез историята, че полуостровът е бил винаги част от Русия и е предаден от Хрусчов на Украйна едва през 1954 г. Както и че населението му е преобладаващо руско.

България също е отделяла огромно внимание на тази функция на историята. Националната доктрина след Берлинския конгрес е всички земи на Балканите, които са били част от държавната ни територия и са населени и през 1878 г. преимуществено с българи, да влязат един ден в границите на българската държава. Затова българските историци събират, анализират и публикуват усилено сведения за българския характер на Одринска и Беломорска Тракия, на Вардарска и Егейска Македония, Поморавието и Северна Добруджа – територии и население, останали след Берлинския конгрес в границите на Османската империя, на Сърбия и на Румъния. А след 1913 г. – и в Гърция, и в Албания.

Няма да се спирам на аналогични действия на всички европейски държави (примери има през последните 200 години – от тях сме се учили), а само на Балканите. През ХІХ в. тук се създават четири национални държави – Гърция, Сърбия, България, Румъния, а след 1912 г. и Албания, и то само върху част от етническите си територии. В редица области претенциите за територии и население се припокриват и затова историците на тези държави са призвани да откриват исторически доказателства, които трябва да свидетелстват за правото на една държава да владее спорната територия. Създават се и национални доктрини (Мегали идея в Гърция, Начертанието на Гарашанин в Сърбия, Велика Румъния – ясно е къде). Според тези доктрини България просто няма да съществува. Румънската доктрина предвижда Румъния да включи в границите си цяла Северна България до билото на Стара планина и там да граничи с Гърция, чиято национална доктрина предвижда там да минава границата ѝ. А в максималния вариант на Мегали идеята границата ѝ трябва да минава там, където е била границата на Византия до 681 г. – река Дунав. Сърбите са по-„скромни“ – за източна граница „Начертанието“ на Гарашанин предвижда меридиана Искър–Места. Всъщност защо по-скромния? Тази граница включва в Сърбия цяла Македония (Вардарска, Егейска и Пиринска), Поморавието и цяла днешна Западна България – Пернишка, Кюстендилска, Софийска, Врачанска, Монтанска и Видинска област.

Нашите претенции не са по-малко максималистични. Неписаната, но все пак действаща национална доктрина е да се достигнат границите на Сан-Стефанска България с добавки – Солун с неговата митница, Одрин и Одринско, както и Северна Добруджа и територията в Сърбия до двете реки Морава – Българска и Сръбска. Общо 240 000 кв. км. За сравнение – Великобритания е 244 000 кв. км, Германия – 336 000 кв. км. Искали сме да ставаме велика сила поне по територия и това си е.

Българските историци са били в най-трудната ситуация от всички други балкански историци. Историята се изяснява по документи. Гърция, Сърбия и Румъния са запазили значителни свои архиви и поради факта, че румънските княжества запазват аристокрация и църква, Гърция – Вселенската патриаршия и светски архиви във венецианските владения (Родос, Крит, Пелопонес и т. н.), Сърбия – Печката патриаршия, ние не съхраняваме нищо след турското завоевание. Унищожени са както царските, така и аристократичните архиви и библиотеки. Изгубени са без остатък и архивите на Българската патриаршия, на митрополитските центрове, библиотеките и архивите на всички църкви и манастири. Нищо не е оцеляло от архивното ни богатство през средните векове. За справка: в Унгария са запазени 250 000 кралски и аристократични грамоти, в България – 7, като за 2 от тях има сериозни съмнения, че са фалшиви. Следователно, за да реконструират историята на България, българските историци трябва да работят освен в претендираните територии под чужда власт и в други чужди архивохранилища. Архивохранилища в Италия, Франция, Германия, Австрия, Русия …, т.е. в страни, с които Средновековна България е била в разнообразни отношения – политически, военни, икономически, и съответно е обменяла официални документи. А също и документи, излезли от перото на посланици, консули, разузнавачи, учени, пътешественици, споделили наблюденията си върху България и българите.

От само себе си се разбира, че изострените отношения между балканските държави правят невъзможна работата по издирване на документи за историята на съответната страна по „нормален“ път – чрез легалните институции. Пречи им се по всички законни и незаконни начини. Лошото е, че дори в далечни чужди архиви пак или се пречи, или се стараят да обменят информация и документи на реципрочен принцип. Особено по време на Студената война. Постигането на споразумение за взаимен достъп до архивите на две страни се смяташе за голям успех. При това мястото на държавите от двете страни на желязната завеса нямаше никакво значение. Питайте който и да е по-възрастен български историк и той ще ви каже, че в архивите на Москва (особено на Москва), Белград и Букурещ се работеше по-трудно, отколкото във Виена, Париж или Лондон. Това налага от най-ранни времена (от края на ХVІІІ в., ако трябва да бъдем точни) събирането на исторически документи във всички европейски страни да стане една от дейностите на съответните разузнавания. Разбира се, трябва да правим разлика между разузнаванията на великите сили, които са световни империи, и малките национални държави. Великобритания, Франция, Германия, Русия събират паметници от всички световни цивилизации и народи. Бритиш музеум, Ермитажа, Лувъра, Пергамон не са национални исторически музеи съответно на Англия, Русия, Франция и Германия, а музеи на световната цивилизация. Малките национални държави държат само на своята история – амбициите и парите им не стигат за повече.

Какви са преимуществата на разузнаването пред легитимните научни институции? Първо, ако има споразумения за работа в съответните архиви, може да изпраща учени за по-дълго време, отколкото научните институти с мижавите им бюджети. И съответно с повече пари за заснемане на документи, установяване на дружески контакти с местни архивни работници. А там, където достъпът е забранен, могат да се вербуват чужди учени, за които работата в съответния архив не представлява проблем.

Българските земи са били обект на чужди разузнавания в това направление и до Освобождението, и след това. Включително и в наши дни. Редица руски учени разузнавачи – акад. Тепляков, проф. Григорович, Селисчев, Суханов, са пообрали България от ръкописи, епиграфски паметници, релефи, монети … Руски, германски и френски консули са правили разкопки дори след Освобождението, изнасяйки ценности за Лувъра, Ермитажа и Пергамон.

Понякога се получават забавни фалове. Малко преди Освобождението в Източна Македония (Серско–Неврокопско) е изпратен сръбският историк разузнавач Стефан Веркович. Той трябва да намери фолклорни свидетелства за сръбския характер на населението в този край. Открива и записва много народни песни, но те свидетелстват единствено за българския характер на населението на Македония. Затова ги издава със заглавие „Народне песме македонских бугара“ (Народни песни на македонските българи). Скопските „историчари“ вият днес, щом стане дума за тази книга и разправят, че Веркович е превербуван от българското разузнаване. Как да стане тази работа, след като българска държава още няма, не е ясно. Такава логична връзка е извън слабите интелектуални възможности на скопските „историчари“.

Разузнавателните подвизи на Веркович не свършват с този сборник. На група български интелигенти от Неврокоп начело с учителя Гологанов им харесва, че Веркович плаща за всяка песен със златна лира (сръбското разузнаване му е дало доста пари) и затова започват да съчиняват огромен славянски епос, започващ от най-древни, та до наши дни. Епосът е между другото десет пъти по-голям от „Илиада“ и „Одисея“, взети заедно. Били записвали тези песни сред помаците в Западните Родопи. Първият том от този епос под заглавие „Веда Словена“ е издаден незабавно и в европейския научен свят избухва яростна дискусия: може ли всичко това да е вярно? Надделява мнението, че това е фалшификат. След Освободителната война Гологанов се преселва в София, започва държавна работа и си признава, че е измислил с колегите си тези песни не толкова за да приберат златото на Веркович, колкото от патриотични подбуди. Въпреки това дискусията продължава – има учени, които периодично заявяват, че „Веда Словена“ е истинска, а Орденът на българските тамплиери я издаде в суперлуксозен том през есента на 2014 г.

А сега да погледнем действията на българското разузнаване. То е създадено през 1893 г. и е подчинено на военното ведомство. Почти веднага на сътрудниците им се вменява в дълг покрай всичко друго да събират и изпращат в България всякакви „старини“, които откриват в близката чужбина. Действително за България потеглят хиляди ръкописи, документи, монети, печати и т.н. По някое време се сещат, че за тази работа са нужни професионалисти. В 1906 г. професорът в Софийския университет Йордан Иванов (бъдещ академик) под прикритието „търговски агент“ в консулството ни в Солун започва тотално проучване на българските старини в Македония, тогава изцяло в Османската империя. В течение на три години Йордан Иванов документира хиляди свидетелства за българското минало на Вардарска, Егейска и Пиринска Македония, които издава в книга. Част от движимите паметници Йордан Иванов пренася в България.

Не пиша в момента история на българското културно-историческо разузнаване, тъй като не съм и правил специални изследвания по въпроса. Затова ще спомена само по-значимите му успехи. През 1916 г. ген. Жеков, командващ действащата армия, по молба на проф. Богдан Филов, тогава директор на Народния музей, създава разузнавателен отряд, който да проучи цялостно новоосвободените земи – Македония, Поморавието, Беломорска Тракия и Северна Добруджа. През 1916–1918 г. българските учени – разузнавачи, свършват блестящо своята работа и пренасят голяма част от откритите движими свидетелства в България. Разузнавателните им доклади са разсекретени едва през 1994 г., а събраните паметници са разпределени в Народния музей, БАН, Народната библиотека, Църковния архив с музей. Историята им е дълга и продължава и в наши дни. Съгласно клауза 126 на Ньойския мирен договор от 1919 г. е трябвало да ги върнем на Сърбо-хърватско-словенското кралство и на Кралство Гърция, но разузнаването е заповядало засекретяването им. Клауза 126 е репарационна, т.е. след известно време (в случая 5 години), ако заинтересуваните страни не са доволни от изпълнението ѝ, могат да свикат арбитражен съд. Гърция и Югославия не са направили това и към 1925 г. от международноправна гледна точка ценностите са станали законна българска собственост. Въпреки това секретният характер на сбирките е запазен до 1977 г., когато вследствие на преговори части от сбирката (ръкописите в БАН) бяха легализирани в Центъра за византийски проучвания „Ив. Дуйчев“, а християнските паметници – в Националния исторически музей през 1992 г. А, както ще стане ясно от документите в досието, авторът на тези редове има известно участие в този процес.

Най-големият успех на българското историческо разузнаване в периода между двете световни войни безусловно е прибирането в София на архива на Османската империя. Да, голяма част от него е у нас. През 1926 г. правителството на Кемал Ататюрк, който не иска да има нищо общо с Османската империя, го продава на търговец на стара хартия, който на свой ред го продава на представител на хартиената фабрика в Княжеството. Представителят е всъщност офицер от българското разузнаване. И тогавашният архив се озовава в София, в Националната библиотека „Кирил и Методий“ – Ориенталски отдел.

През 1974 г. новоизлюпеният шпионин Кардам (бях избрал името на този според мен незаслужено недооценен български владетел, стабилизирал България след епохата на честите преврати между 759–777 г. и отблъснал поредната византийска агресия) замина за Париж в състава на екипа, осъществил първата изложба на тракийското злато в чужбина. Моята задача бе да пиша материали за френските медии за различни аспекти на древнотракийската история и култура. Неподписани, те се оставяха на пресконференциите на една маса заедно със снимки. Журналистите ги вземаха, леко ги преработваха (по-мързеливите и това не правеха) и ги публикуваха от свое име в изданията, където работеха. Големите „акули“ като „Монд“, и „Фигаро“ имаха за сътрудници известни френски историци – професори, доктори. Те също не се свеняха да подписват статиите ни, нещо нормално, никой не се е интересувал от траките. След 5–6 години в капитален труд за тракийското изкуство наш професор цитира статията на такъв френски професор в „Монд“ като признат капацитет. Откъде да знае горкият, че е ставало дума за мои писания и че е цитирал глупостите на един незавършил още студент. Е, не бяха съвсем глупости