Досиетата CHR: Момчето, което изчезна безследно на 12 и почина на 90
Юли 1939 година. Светът се олюлява на ръба на война, приближава хаос, а единственото, за което могат да мислят голяма част от американци е Дон Фендлър – 12-годишното момче, изгубено край връх Катадин в Мейн. Цели девет дни спасителните екипи търсят изгубеното дете, а темата е водеща по радиото и в първите страници на вестниците. Хиляди майки изпращат молитвите си на майката на детето чрез Уестърн Юниън. Момчета скаути се включват в търсенето, както и работници от хартиената фабрика в Милинокет. Нюйоркската полиция изпраща две от най-добрите си хрътки да се включат в търсенето.
Надеждите потъват, когато стъпките на Дон изчезват на ръба на скала, висока близо 122 метра. „Все още се опитвам да се накарам да вярвам, че има косъмче надежда“, казва опустошения му баща Доналд пред Boston Globe.
Два дни по-късно обаче стъпките се появяват отново. На деветия ден Дон е жив. Гол, прекарал осем дни в битка с планинските склонове, той се завръща в цивилизацията. Той е отпаднал, нахапан от буболечки, надраскан и щастлив да чуе човешки глас отново.
На 10 октомври тази година Дон Фендлър почина на 90 години.
Една семейна ваканция, в която всичко се обърква
Семейство Фендлър превръща прекарването на ваканциите си в щата Мейн в традиция след четири поредни лета там. В следобеда на 17 юли Доналд Фендлър тръгва заедно със синовете си – Райън, Дон и близнака му Томи, да изкачва връх Катадин, най-високата точка в щата (1 605 m). Придружава ги Хенри Кондън, 17-годишният син на местен планински водач и Фред Ийтън – млад семеен приятел. Нетърпелив да се покатери, Дон изпреварва баща си и братята си, дръпвайки напред с Хенри и Фред. Времето се разваля. Когато стигат върха, мъглата се заключва около тях и гледката надолу изчезва.
Пренебрегвайки съветите на Хендри и Фред, Дон тръгва надолу, за да търси семейството си. Дъждът и мъглата го дезориентират и скоро той се губи. Така започва неговата одисея.
Припомняйки си своето скаутско обучение, той решава да следва малък поток, надявайки се да го отведе до лагер или град. През нощта се сгушва сред корените на дърветата и се покрива с мъхове. Яде диви плодове. На вторият ден от ходене по посока на потока, той губи обувките си, който е носел завързани заедно през рамо.
Скоро след това, опитвайки се да хвърли мокрите си дънки на скала в потока, той не уцелва и може само да гледа как потокът ги отнася. Малките камъчета нарязват краката му. Ниските температури през нощта сковават крайниците му. Комари, конски мухи и пренасящите зарази зли мухи го хапят.
Моли се. Халюцинира. Един ден чува самолет, който кръжи над главата му, но няма с какво да му помаха. На два пъти се сблъсква с мечки, които също като него търсят горски плодове. Започва да губи силите и надеждата си, преди гледката на телефонни жици да го убеди, че е на прав път.
New York Times
Вяра и решимост. Това е всичко
На 25 юли стига до сечище и вижда от другата страна на езерото две канута и малка колиба, част от отдалечен лагер до източния ръкав на река Пенобслот, ръководен от Нелсън Макморн, който излиза от колибата си.
Дон се качва върху голям дънер, за да могат да го видят, и започва да крещи. По-късно Макморн разказва, че викането е звучало като писък на бухал.
Съпругата му, Лена Макморн, слага Дон да си легне и го съживява с кафе и супа. Подават му телефонната слушалка и отсреща момчето чува гласа на майка си. „Мамо, добре съм“, казва й той. Отслабнал е с над 7 килограма, подут, издраскан и изяден от насекоми, извървял 56 километра от началната си точка. Но жив. Новините се разпространяват бързо и Дон Фендлър е на първите страници на големите вестници и списания. Година по-късно е поканен в Белия дом, за да се срещне с Франклин Рузвелт и получава орден за храброст.
Момчето се възстановява бързо след преживяното. След като завършва училище, записва се в армията. Работи във военноморските сили по време на Втората световна война. Участва във войната във Виетнам. През 1862 година е изпратен в Западна Германия. Пенсионира се през 1978 година. До края на живота си прекарва всяко свое лято в Мейн, а през есента посещава училищата там, за да разказва за преживяванията си в горите. „Става дума за вяра и решителност. В това е цялото послание“.
