Междинни тестове

Автор : Елица Златева (http://eumyths.wordpress.com)

Улисани в скандални разкрития, крамоли и разцепление по всички мислими и немислими фронтове забелязвате ли, че все по често се проваляме на междинните тестове за интеграция в тази част от света, към която уж би трябвало да вече да принадлежим?

Не, този път няма да говорим за докладите на Европейската комисия за съдебната система, които още преди години изгубиха информационната си свежест. Нямам предвид и десетките периодични доклади и изследвания на европейски и други институции, агенции и служби, които минават почти незабелязано в общия информационен поток под мотото „България е на последно място в ЕС по…“.

Припомнете си, обаче, как първата работа на настоящото правителство, след като дойде на власт, беше да обяви, че ще отмени забраната за тютюнопушене на публични места. Припомнете си начина, по който месец по-късно протече софийската среща със заместник-председателя на ЕК и комисар за правосъдието Вивиан Рединг, която по замисъл трябваше да е посветена на бъдещето на Европа. Спомнете си истерията по повод бежанците. Българските „социални туристи“ в Европа. Ресторантския фарс с „Атака“ в Брюксел. Соловата акция на депутат от българския парламент в Сирия. Червените тролове, платени със средства от европейския бюджет. Писмото на една банка с искане за поименно арбитриране от Брюксел в махленския скандал за една вестникарска публикация. И още много други “Made-in-Bulgaria” примери за поведение, което обикновено се определя като несъответстващо на европейските стандарти.

Макар че уж не излизат от рамките на вътрешния обществен дебат, към чието качество отдавна сме свикнали да нямаме претенции, всички тези случки представляват междинни тестове за пригодността ни да обитаваме цивилизационното пространство, олицетворявано от ЕС. Резултатите от тези тестове мълчаливо се забелязват и отбелязват. И ми се струва, че не е далеч моментът, когато ще могат да послужат като допълнителна аргументация за съдбовни решения на европейските партньори, които със сигурност няма да ни харесат.

Преди броени дни две от най-силните фигури в ЕК – председателят Жозе Барозу и заместник-председателят Вивиан Рединг произнесоха знакови речи за бъдещето на ЕС, промените в чиято архитектура отдавна са предмет на разпалени дискусии при закрити врати в част от европейските столици.

Ключовите думи в изказването на Барозу пред London School of Economics бяха „адаптация“ и „прагматизъм“. Изхождайки от тези две понятия, той определи по-нататъшната интеграция на страните от еврозоната като „неизбежна“ и уточни, че вече е очевидно как някои страни-членки ще отидат по-далеч и по-бързо от други. Вероятно от чиста любезност най-накрая председателят на ЕК допълни, че ще бъдат положени усилия тези процеси да не поставят под въпрос единството на „големия“ Съюз на 28-те.

Три дни по-късно заместничката на Барозу Вивиан Рединг призна в Кеймбридж, че плановете за ограничаване на бъдещата федерализация на ЕС до еврозоната пораждат напрежение сред страните-членки. Рединг повдигна крайчеца на завесата и за начина, по който се обмисля да бъдат структурирани отношенията между федералното ядро и периферията на Съюза: „Макар че стабилният валутен съюз очевидно е от същностно значение за страните-членки извън еврозоната, техният основен интерес може да се насочи другаде – например в запазването на единния пазар за всичките 28 държави-членки на ЕС и на безпрепятствения им достъп до него.“ В превод от „брюкселски“ това означава, че на периферията ще бъде отредена роля на привилегирован търговски партньор, но не и на субект, който може да предявява претенции към процесите в сърцевината на европейския проект.

Висшите представители на ЕС си позволяват подобна конкретика пред публика единствено в случаите, когато има взето решение и остава само да се премине през процедурните и технически формалности. Тези изказвания никога не са случайни или спонтанни и също са вид междинен тест, който цели сондиране (и направляване) на обществените реакции. Показателно е освен това, че и двете речи бяха произнесени не къде да е, а тъкмо в готвещата се да организира референдум за оставането си в ЕС Великобритания. И Барозу, и Рединг заявиха пред британската публика в прав текст: „ЕС ще се консолидира по един единствен възможен начин. Продължаваме със или без вас.“

Според Вивиан Рединг промените в структурата на ЕС ще бъдат факт в рамките на 5 – 10 години. Което значи, че вече са започнали.

Нахвърляно с най-едри щрихи, излиза, че след 5 – 10 години ЕС би могъл да изглежда по следния начин:

Обратната страна на отграничаването на група държави-членки от останалите под някаква форма на по-тясна интеграция ще означава ограничаване на периметъра за действие на европейската сцена за страните извън ядрото.

Разбира се, България и останалите членове на ЕС-28 от нейната категория няма да бъдат изритани вън от Съюза. Сегашното естествено установило се ниво на взаимодействие между център и периферия ще се запази – нито ще ни забранят да пътуваме, нито да търгуваме, нито да работим в другите държави-членки, нито ще затръшнат вратите под носа ни в Съвета на ЕС и Европейския съвет. Няма да можем обаче да направим нито крачка по-навътре в европейския клуб, защото в ядрото ще действат механизми за вземане на решения, до които държавите от периферията няма да имат достъп, а получаването на членска карта за вътрешния кръг ще изисква цял нов преговорен процес. Част от решенията в еврозоната и в момента се вземат по този начин, което не ги прави по-малко обвързващи за неучастващите страни – спомнете си Пакта за еврото и свързаните с него документи. Самият Барозу посочи, че единството на Съюза на 28-те няма да бъде нарушавано – т.е. и страните от центъра, които ще приемат бъдещото европейско законодателство, и тези от периферията, които ще трябва да го прилагат наравно с тях, ще са обвързани от едни и същи правила.

Само че тогава – за разлика от сега – с пълно основание ще можем да се оплакваме, че Брюксел ни принуждава да изпълняваме решения, в чието обсъждане и гласуване не сме имали възможност да участваме.

Промяната в архитектурата на Съюза ще се отрази и върху състава на институциите – основно на Европейската комисия. По дефиниция ЕК трябва да е експертен наднационален орган, който взема решения в интерес единствено на ЕС и е изцяло извън контрола на националните правителства и европейските политически партии. В сегашния си състав от по един комисар от всяка държава-членка Комисията обаче действа по-скоро като допълнителен етаж на правителствено представителство в структурите на ЕС, който след предстоящите избори за ЕП на всичкото отгоре ще бъде и силно политизиран – съставът на ЕК тогава ще трябва да отразява съотношението между политическите партии в Европейския парламент.

Нали си спомняте идеята за намаляване на бройката комисари, която предизвика незапомнени разправии между страните-членки през миналото десетилетие? Ако наистина съставът на Комисията бъде свит до две трети от броя на страните-членки и мандатът й остане петгодишен, колкото е в момента, можете да сметнете през какъв период от време София ще има възможност да излъчва еврокомисар. В динамичния съвременен свят дори година отсъствие от мястото, където се вземат решения, може да се окаже прекалено дълго време.

Политическото и обществено поведение на България по никакъв начин не вдъхват увереност в способностите на страната да плува в дълбоките води на европейската дипломация. Вместо да си пробиват със зъби и нокти път към центъра на ЕС, българите продължават да правят впечатление на вторачени в пъпа си и с всяко свое действие улесняват решението, което в съвсем обозримо бъдеще ще им отреди място в покрайнините на европейския клуб.

В началото на летните протести миналата година западните медии твърдяха, че в България, както и в много други страни от ЕС, хората протестират срещу политиката на бюджетни икономии заради кризата. Те никак не можеха да осмислят и приемат обяснението, че в държава-член на ЕС, уж издържала приемния изпит за устойчивост на демократичната система, има нужда от възстановяване на демокрацията! После забелязахме, че ако не се броят месечните срещи на Съвета на министрите, където присъствието е задължително, задграничните маршрути на премиера и членовете на правителството някак все не успяват да стигнат до Брюксел и другите европейски столици.

След няколко години най-отчайващата последица от сегашното бездействие на България на европейския дипломатически фронт би било анулирането на шансовете за провеждане на вътрешни реформи под външен натиск – нещо, на което крехкото българско гражданско общество досега винаги е разчитало. Един Европейски съюз на две или повече скорости би бил силно фокусиран върху спазването на дисциплината в ядрото и вероятно доста безразличен към препъването и кривуличенето на буферните си държави-членки. Лайтмотивът в отношенията София – Брюксел тогава вероятно би бил „Правете каквото знаете, само не ни се пречкайте.“

Отбелязвайки първата си петилетка в ЕС преди няколко години останалите източноевропейски страни от бившия съветски блок направиха и цивилизационна равносметка: какво взехме от Европа и какво й дадохме? Ако България се беше сетила да направи същото, щеше да установи, че взетото е недостатъчно, но за сметка на това сме успели да обогатим ЕС (освен с кирилската азбука) със серия прецеденти, чиято тежест далеч надминава относителното тегло на страната ни в Съюза.

България следва час по-скоро да осъзнае, че ЕС започва да се адаптира към особеностите ни. Наистина, нелепо е да очакваме, че в Брюксел никой не съзира непрекъснатите ни провали на междинните тестове за европейска пригодност.

Спомнете си освен това полския водопроводчик: вече цяло десетилетие митологията около него определя отношението на британците към имигрантите от Източна Европа. Лошото впечатление се създава лесно и се опровергава трудно. За една изостанала и като че ли без никакви амбиции за развитие в ЕС държава подобно изпитание може да се окаже непреодолимо.

Реч на Жозе Барозу за бъдещето на ЕС от 14 февруари 2014 г., London School of Economics
Реч на Вивиан Рединг за бъдещето на ЕС от 17 февруари 2014, Кеймбридж