Кули на мълчанието: Когато опечалените даваха покойниците си на лешоядите
Хората погребват мъртвите си от хилядолетия, но това не е единственият начин, по който използваме природата, за да си помогнем с труповете. В Тибет хищните птици играят ключова роля в небесните погребения, а в зороастрийската традиция се издигат кули на мълчанието – място, където труповете се подреждат така, че месоядните птици да могат да ги изядат.
Тази погребална практика се възприема като начин за пречистване на тялото, тъй като без нея трупът може да се зарази с демони или зли духове. За да се предотврати това, мъртвите са били изнасяни в кули, известни като дакми, за да бъдат изложени на въздействието на природните стихии и на крилатите хищници.
Може би си представяте, че това е мръсен и продължителен процес, но проучване на дарени човешки останки в Изследователския център по съдебна антропология в Тексас, показва как лешоядите могат до голяма степен да оглозгат труп до скелета само за 5 часа. 5 часа…
При ковчег за същите резултати са необходими 5 години, така че птиците са доста по-ефективни от червеите.
Подобно на „Небесните погребения“, „Кули на мълчанието“ избягва негативните последици от съвременните погребения, които заемат около 1 млн. акра земя само в Америка, а производството на ковчези унищожава около 4 млн. акра гори годишно. Много от тези тела са били балсамирани, при което в почвата са попаднали около 800 000 галона балсамираща течност, която може да се просмуче в околната среда като замърсител.
Навремето такива активни кули са могли да се открият на няколко места по света, като според The Guardian тази практика датира отпреди поне 3000 години. За ортодоксалните зороастрийци идеята за погребение е толкова отвратителна, че според сведенията тя се е смятала за форма на наказание за нечестивите. Това е така, защото се създава препятствие, което пречи на душата да се изкачи до небето, оставяйки я обречена да прекара вечността в подземния свят.
Зороастрийските общности (чиито членове са известни като парси) съществуват и днес, но броят на дакмите е намалял значително, тъй като в някои части на света тази практика вече е забранена. Дори на местата, където все още са законни, има пък проблемът с по-малкия брой на лешоядите.
„Заради бързото разрастване на метрополията Карачи дакмата, която някога се е намирала в края на града, е заобиколена от гъсто населени квартали и от 25 години там няма лешояди“, обяснява Encylopaedia Iranica. „Телата изсъхват бързо под жаркото слънце на Синд, но месото им все още е на костите и те само пълнят кулата.“
Тази живописна практика може да изглежда шокираща за хората от Запада, където погребението винаги е било нормата, но може да се твърди, че дакмите са по-еко за планетата и носят утешителен последен акт на благотворителност, тъй като плътта храни лешоядите, които подпомагат прехода на душата към небето.
