Научно обяснение защо всички мразят Nickelback
Nickelback е група, която всички обичат да мразят… Същевременно пък успява да продаде милиони албуми по целия свят.
Какво се случва?
Един финландски изследовател се опита да разбере защо музикалните критици обичат да мразят Nickelback. Нейното изследване, публикувано в Metal Music Studies, има звънливото заглавие „Лицемерни глупости, написани през стиснати зъби: Дискурси относно автентичността в рецензиите на албумите на Nickelback във финландските медии“ и съответно твърди, че целият проблем е в автентичността. Тоест критиците не възприемат Nickelback като истински.
Сали Антонен от Университета на Източна Финландия изследва рецензии от финландски музикални медии, публикувани между 2000 и 2014 г., и установява, че в много отношения групата е била затруднена от собствената си популярност.
Критиците нападат Nickelback за това, че членовете ѝ са твърде пресметливи в артистичния си подход, пише тя, като цитира някои от по-суровите рецензии:
„Песните им са „оптимално безопасни“, в тях „всичко е на ниво с изискванията на жанра“ и създават „илюзия за хард рок“ (Ояла 2002). Музиката е описана като „фалшива“ (Рийконен 2012), „не непринудена“ (Хилден 2011) и „изпълнявана със скърцане на зъби“ (Рийконен 2012). Ван дер Сан (2011 г.) твърди, че Nickelback са „пресметливо фокусирани върху хитовете“; Ояла ги обвинява, че „се смеят по пътя към банката“ (2003 г.). Като цяло описанията предполагат, че песните не са истинско себеизразяване, написано доброволно, а напротив – насилствено и направено по комерсиални причини.“
Те също така твърде много приличат на любими групи като Nirvana и не се смята, че добавят нещо оригинално, а вместо това изкарват хитове, които могат да бъдат описани като лек гръндж. „Надеждата и споменът за грънджа могат да се разглеждат като омърсени по най-лошия начин в ръцете на групи като Nickelback, които представляват всичко, срещу което беше гръндж течението, и не на последно място комерсиализма“, пише Антонен. Самият успех на групата подкопава способността ѝ да заимства от грънджа и метъла, защото няма нищо метъл в песента, която майка ти слуша по радиото – „ужасяващ радиорок“, както един критик нарича Nickelback през 2005 г. Можем да приемем масовата привлекателност в една песен на Кейти Пери, но хората очакват повече артистична чистота в немасови жанрове като метъла.
Да не говорим, че те са скучни. Приликите между Nickelback и по-стари групи правят музиката им предвидима и по този начин – безвкусна. Никой не чувства, че Nickelback – или неговите членове – са опасни. Когато се опитват да бъдат остроумни, изглежда, че се напъват прекалено много. Може да пеят за пиене, но публиката не ги вижда да водят рокендрол начин на живот. (Един критик ги упреква, че пеят за пиене, без да пият на сцената.) Това допринася за имиджа на групата като „фалшива“, чистофайна и комерсиална.
А може би това се дължи на факта, че те се харесват на жените, донякъде. В рецензията на един критик феновете на концерта на Nickelback са описани като „паникьосани малки момиченца, яки момчета с щамповани тениски и кожени якета, купени от супермаркета, здрави и плешиви мъже, както и деца в предпенсионна възраст с родителите си“, обобщава Антонен. Както отбелязва друг изследовател на Nickelback, „тийнейджърката е най-презираната фенка от всички и самото предположение, че групата е популярна сред „момичетата“, може да е достатъчно, за да предизвика усещане за артистичен провал“. Сантименталните текстове на групата ги поставят в лагера на „момиченцата“ – който критиците отхвърлят като несериозен (аналогия с фенките на Тейлър Суифт, One Direction, „лудите“ фенки на The Beatles).
Това проучване е фокусирано само върху рецензиите във финландската преса, но закачките с групата не звучат много по-различно от всяка критика и изобщо по света.
Накратко, ето защо мразите Никълбек, според Антонен:
Nickelback е твърде много от всичко, за да бъде достатъчно нещо различно. Те следват очакванията на жанра едновременно твърде добре, което се възприема като празно подражание, но и недостатъчно добре, което се тълкува като комерсиална тактика и като липса на стабилна и искрена идентичност.
Когато човек погледне нещата по този начин, е трудно да не съчувства на Чад Крюгер.
