Защо замръзваме, когато се уплашим?
Представете си как бихте реагирали, ако някой непознат ненормалник започне да буйства в градския транспорт. На теория повечето хора биха си представили, че ще му кажат да се маха, ще извикат помощ или дори ще го натупат. В реалния живот обаче често никой не прави нищо и дори хората извръщат поглед, прикриват се по някакъв начин и се разтреперват.
Няколко минути след заплахата може отново човек да е в състояние да мисли рационално. Но тогава идва въпросът: Защо не направих нищо?
Създадена през 1915 г. от физиолога Уолтър Брадфорд Канън, фразата „бой или бягство“ описва два основни полярни инстинкта, които засягат животните (включително хората) при възприемане на заплаха: да се бият със заплахата или да избягат от нея. Те са вече добре познати, но третата реакция – да замръзнеш, да се вцепениш – все още е загадка за мнозина.
Тази реакцията засяга хора от всякакъв характер, но на нея започва да се обръща значително внимание едва през 70-те години на миналия век, когато психологът Гордън Галъп младши приравнява тоничната неподвижност – замръзването на животните в отговор на хищник – с реакция на страх.
Какво ни кара да замръзваме?
Когато се почувствате застрашени, в главата ви започва верижна реакция. Амигдалата, която е отговорна за възприемането на страха, изпраща сигнал до хипоталамуса, който регулира химията на тялото и мозъка ви. След това хипоталамусът стимулира надбъбречните жлези да отделят хормони на стреса като адреналин. Това задейства две части на вашата автономна (неволева) нервна система: симпатиковата и парасимпатиковата. Едната надделява над другата и това диктува реакцията ви.
Симпатиковата нервна система контролира действието. Когато те надделее, може да почувствате прилив на енергия, който ви насочва или към заплахата, или далеч от нея, т.е. борба или бягство. Парасимпатиковата нервна система съответно прави обратното. Нейната роля е да ви помогне да се успокоите и да се възстановите, след като заплахата е преминала – така че когато тази система е доминираща, тя ви задържа в покой. С други думи: Замръзвате.
При замръзването мозъкът и тялото ви се опитват да оценят заплахата. Слухът ви се изостря, за да можете да възприемате по-ясно заобикалящата ви среда; сърдечният ви ритъм и дишането се забавят, за да пестите енергия; болката отвлича вниманието ви, така че възприемането ѝ често намалява.
Всичко това се случва за част от секундата, преди „мисленето“ да се включи и да започне да анализира ситуацията по-рационално. В този момент не мислите ясно, защото борбата, бягството и замразяването са рефлекси, управлявани от част от мозъка, която е еволюирала, за да ви предпазва от хищници. Замръзването е реакция, която не можете да контролирате, тя не е съзнателен избор.
Можем ли да спрем да замръзваме?
Всеки може да изпита реакция на замръзване, но хората с травма или тревожност от детството са по-склонни към нея. През 2024 г. изследователи от университета Тулейн съобщават за нов химически път в мозъка на мишки, който може да управлява преминаването от реакция на замразяване към реакция на бягство. Това откритие би могло да помогне на учените да разберат този механизъм в по-сложния човешки мозък, което би могло да задълбочи изследванията в областта на лечението и разбирането на състояния, предизвикани от травми, като посттравматичното стресово разстройство. Ако е възможно да променим реакцията си към страха, това би могло да доведе до пробив в терапията на психичното здраве.
Може и (все още) да не сме в състояние съзнателно да спрем да се вцепеняваме от страх, но можем да работим върху това мозъка ни да не влиза в рефлексна реакция на страх, когато такава не е необходима. Борбата, бягството и замръзването невинаги се предизвикват от реална опасност; понякога само мисълта за стресова ситуация може да е достатъчна, тъй като амигдалата я възприема като реална животозастрашаваща.
Ако смятате – както много хора – че вцепенението е личен недостатък, произтичащата от това вина и неудовлетвореност могат да ви направят още по-стресирани. От друга страна самото разбиране на механизма за реакцията може да ни помогне да преработим това, което се случва в тялото ни, а това е първата стъпка към разпознаването и превъзмогването ѝ.
