Как Япония направи своя „преход“?

Офицерът, който на 8 юли 1853 г. насочва двете си фрегати и двата си ветрохода към укрепеното пристанище Урага край Едо (Токио), е добре запознат с военноморската дипломация, реалностите на войната и напредналите технологии на своето време. Комодор Матю Пери (1794-1858 г.) е командвал кораба Фълтън, втората парна фрегата на американския флот, и е организирал първия корпус от военноморски инженери в САЩ; също така е участвал в действията по време на Американско-мексиканската война, завършила с анексирането на мексиканска провинция Тексас. Тази победа реализира някои от амбициите на американското политическо движение „Предопределение на съдбата“, което представлява убеждението, че страната е длъжна да се разширява – „колкото по-далеч, толкова по-добре“ според Уолт Уитман. Но Пери е и внимателен стратег, който е проучил двувековната изолация на Япония и е стигнал до извода, че само демонстрация на военноморска сила и „решително отношение“ ще убедят японците да установят дипломатически и търговски отношения със САЩ. Оценявайки японската почит към социалната йерархия, Пери нарича себе си „адмирал“ и отказва да напусне, когато представителите на шогуната Токугава, наследствените военни управници на Япония, му казват да отиде в Нагасаки. Това е единственото им пристанище, отворено за чужденци, в което те разрешават ограничена търговия с Нидерландия. Пери заплашва с морска бомбардировка, ако не му бъде позволено да изпълни мисията си да достави писмо от президента на САЩ. Японците разглеждат корабите му и решават да го допуснат. Оттогава нататък „черни кораби“ ще бъде техният израз за западната заплаха.

Пери пристига

На 14 юли в Курихама комодор Пери връчва писмото на Милърд Филмор на делегатите на шогуната и им казва, че ще се върне за отговор. През февруари 1854 г. той се завръща с четири ветрохода и три парахода, както и с 1600 души. Японците са подготвили проект на договор за приемане и преговорите започват. На 31 март Пери подписва Договора от Канагава, който обещава „постоянно“ японско-американско приятелство. След като е вижда поражението на Китай от по-добрата западна военна технология в Опиумната война, сега Япония иска да спечели време да развие отбраната си. Договорът разрешава на американските кораби да получават гориво и други провизии в две по-малки японски пристанища, дава възможност за откриване на консулство в Шимода и проправя пътя към търговските права. Шогунатът е неспособен да поддържа изолацията на държавата. На връщане Пери хвърля котва край Тайван и прекарва 10 дни в проучване на въглищните залежи на острова с оглед на бъдещ американски добив. Той смята, че Тайван може да бъде полезна база за бъдещите проучвания на САЩ в региона, както Куба е била за испанците в Америка през XVI век. Правителството на САЩ обаче отхвърля предложението му – в края на краищата очертават се достатъчно азиатски приключения занапред.

Японският отговор на Пери отразява борбата за власт в японската управляваща класа, а въпросите, повдигнати от пристигането му, не са нови. Невъоръжен американски търговски кораб е бил обстрелван през 1837 г., когато е навлязъл в протока Урага; командир Джеймс Бидъл, командващ два кораба – единият от които е военен със 72 оръдия – е хвърлил котва в залива Едо през 1846 г. и му е било отказано сключването на търговски споразумения; капитан Джеймс Глин е навлязъл в Нагасаки през 1848 г. и се е върнал, за да съобщи на Конгреса, че Япония се нуждае от демонстрация на сила, преди да се съгласи на търговски преговори. Шогунатът Токугава, който осъзнава, че заплахата от Пери е по-сериозна от тези предишни набези, получава противоречиви съвети, когато се консултира с благородниците. Мнозина се придържат към непримиримия изолационизъм, но Ли Наосуке съветва за повърхностно примирие, което и печели: Япония се нуждае от достатъчно чуждестранни контакти, за да й се даде време да събере сили, за да наложи отново изолационизъм. Този подход печели и през следващите няколко месеца Великобритания, Русия и Нидерландия подписват свои собствени търговски споразумения със страната.

Това политическо разделение съвпадна с кризата в наследяването на наследствения шогунат, тъй като досегашният шохун Токугава Иесада е бездетен. Различни лагери се подписват под претенциите на първия братовчед на шогуна, Иемочи, който все още е непълнолетен, и тези на Токугава Йошинобу, който има далечно родство с клана като син на Токугава Нариаки, владетел на провинция Мито (сега префектура Ибараки). Ли Наосуке е сред тези, които издигат Иемочи за престолонаследник, пресмятайки, че младостта му ще позволи на благородническа клика да контролира шогуната. Нариаки става главен представител на императорския лоялизъм в шогуната и сега се опитва да включи императорския двор в управлението на шогуната.

До 1858 г. Наосуке има вече реална власт като тайро или главен съветник на правителството, а неговият кандидат Иемочи е избран за шогун след смъртта на Иесада. Решението му да подпише нов договор с американците обаче се оказва пагубно за него. Мощните изолационисти възпрепятстват преговорите, но Наосуке пресмята, че подписан договор със САЩ ще засили позицията на Япония в преговорите с британците и французите, чиито ескадрили са на път и чиито преговарящи ще искат още по-смели споразумения. Затова той инструктира да се подпише договорът, без да получават разрешение на император. Това провокира изолационистите, които все по-често смятат, че императорът е от основно значение както за японската чест, така и за собственото им положение. И през 1860 г. въоръжени последователи на Нариаки нападат Наосуке и го обезглавяват. През 1862 г. Йошинобу, след смъртта на баща си Нариаки, става настойник на момчето шогун. Собственото му наследяване (1866 г.) на шогуната, след смъртта на младия Иемочи, се оказва празно: силите на имперския лоялизъм, които издигат и него, и баща му – и спомагат за превръщането му в шогун – се обръщат срещу шогуната като институция, изоставят изолационизма и свързват новия империализъм с укрепваща държавата модерност, която взема каквото ѝ е необходимо от западните технологии.

Шогунатът Токугава от 60-те години на XIX в. е разрушен от противоречия: той иска да укрепи Япония срещу чужденците, но единственият начин за това е да предостави на вече разбунтувалата се аристокрация на феодалите (даймьо) икономически средства за самозащита. Такава възродена сила неминуемо би се обърнала срещу Токугава. В същото време самураите подтикват своите господари към по-агресивен изолационизъм, като същевременно утвърждават собствената си власт чрез боя с мечове. Шогунатът се превръща в уклончив режим, който казва на вътрешните си критици, че е против по-нататъшни отстъпки, като същевременно се опитва да помири великите сили с търговски споразумения.

Властта обаче не просто се отдалечава от шогуна и се насочва към императорския двор – за пореден път в японската история тя преминава в провинциите. След успешен преврат самурайските воини доминират в региона Чошу и техните сили обстрелват чуждестранното корабоплаване в пролива Шимоносеки. След това те са бомбардирани от западните сили и армията на шогуна принуждава провинцията отново да се подчини на властта на Токугава. Но самураите от Чошу отказват да приемат легитимността на подчинението и нов преврат довежда на власт благородници, които първоначално са били изолационисти. Чошу се превръща в средище на недоволни самураи от цяла Япония.

Но динамиката на японската власт се променя и в други посоки. Новите господстващи даймьо в Чошу вече не са простодушни ксенофоби; те изучават западни военни методи, за да реформират военните си части с драматичен ефект. Армията на шогуна е разгромена (1866 г.), когато се опитва да възстанови контрола си в Чошу и в Сацума – съседната провинция и нов съюзник. Сега даймьо виждат как западните методи, приложени в японски условия, могат да им помогнат да постигнат целта си за обновление. Йошинобу издържа само една година като шогун: група радикално настроени самураи завземат двореца в Киото и обявяват императора за главен владетел. Към военните части на Сацума и Чошу се присъединяват тези на провинция Тоса, за да се превърнат в новата императорска армия, която настъпва към Едо и го принуждава да се предаде. Император Мейджи Тено, който наследява императорския престол през предходната година (1867 г.), се премества в замъка на Токугава в Едо, който е преименуван на Токио (в превод „източна столица“); той ръководи реставрацията Мейджи и нейния експеримент в модерността, носи западни дрехи и развива вкус за западната храна. Но като плодовит поет, познаващ литературните традиции на страната си, той олицетворява и нелеката динамика на японския експеримент за сливане на Изтока и Запада.

* * *

Даймьо в буквален превод означава голямо име или големец

Феодалната и селска държава се превръща в урбанизирана и бюрократична в рамките на едно поколение – развитие, което в Западна Европа отнема векове. Бързината на промяната показва парадоксалността на приемането на почитта към императора като разрущител на феодализма, символ на патриотичния дълг, гарант за единство и път към модерността. Древната японска религия, шинтоизмът, е преоткрита като идеология за сметка на будизма. Националната образователна система, създадена с Императорския рескрипт за образованието (1890 г.), е западна по структура и по голяма част от съдържанието си. Но шинтоизмът, както и конфуцианството, са важен елемент в учебната програма, която учи японците как да бъдат послушни граждани. Възприемането на западни техники в областта на технологиите, управлението и бизнеса е оправдано и представено като начин да се даде възможност на Япония да работи за евентуалното преразглеждане (1894 г.) на неравноправните търговски договори, които е била принудена да подпише. Телеграфна и железопътна мрежа свързва градовете и селищата, а 72 административни префектури в Япония заменят 250-те владения на даймьо. Самураите, които заедно със своите зависими членове наброяват около 2 милиона души, в крайна сметка, след няколко бунта, са потиснати, като губят правото си да носят мечове и да имат характерната си прическа. С продажбата на промишлени предприятия на избрани частни инвеститори от страна на правителството се развива нова власт – тази на финансовите клики (дзайбацу, японски фамилии, контролиращи индустриалните предприятия), които са тясно свързани с правителството.

Щабът на заибацу Мицубиши в Маруноути, до 1923 г.

Германия, друга страна, която обвързва модерния капитализъм с остатъците от феодализма, предлага парламентарния модел, който се опитва да балансира между претенциите на представителството и тези на имперския контрол. Първият двукамарен парламент на Япония се събира през 1890 г., като долната камара е избрана от 500 000 мъже на базата на годишен данъчен праг от 15 йени. Системата на кабинета, чиито членове са номинирани от императорa, е въведена през 1885 г., а всеобщата военна повинност укрепва новосъздадената национална армия. Япония изпитва удоволствието да победи древния си враг Китай в Китайско-японската война в съюз с Великобритания и се наслаждава на първото в съвременната история поражение на западна сила от азиатска държава, когато печели Руско-японската война през 1904-5 г. Така комодор Пери, налагайки модерността на Япония, позволява на изток да изгрее ново слънце.