Най-интересните системи за навигация

Представете си да кажете на някого, че по югоизточния му крак лази мравка. Макар че това звучи абсурдно, всъщност е пример за реална навигационна система. В епохата, в която все повече разчитаме на GPS и картите на смартфоните, е лесно да забравим, че хората (а и други видове) са намирали пътя си в продължение на хилядолетия, ползвайки невероятно разнообразни и често гениални методи.

Нека сега направим едно пътешествие из света на системите за ориентиране.

Танцът на пчелите

Медоносните пчели са усъвършенствали навигационна система, която засрамва нас и нашите смартфони. Когато пчела, която търси цветя, намери нещо, тя се връща в кошера и изпълнява специален „танц“. Така кошерът се превръща в жива карта, а пчелата – в картограф.

Това поведение на пчелите за първи път е разкодирано от Карл фон Фриш през 40-те години на миналия век. Ето най-важното: ъгълът на танца спрямо вертикалата показва посоката на източника на храна спрямо слънцето, а продължителността на танца – разстоянието. Пчелата сякаш чертае карта с тялото си. Още по-впечатляващо е, че пчелите адаптират своите танци, за да отчитат движението на слънцето с течение на времето, дори в облачни дни. Ако обаче преместите кошера, ще им трябва известно време, за да се преориентират.

Оста планина-море на Бали

В Бали няма да чуете местните жители да говорят за основни посоки като север и юг. Вместо това светът им се върти около геоцентрична система, основана на топографията и забележителностите на острова. Основните посоки са кая (към планината, обикновено централния вулкан Гунунг Агунг) и келод (към морето). Тази система се допълва от кау (по посока на часовниковата стрелка около брега) и кангин (обратно на часовниковата стрелка).

Историческите корени на тази система се крият в движението на водата през терасираните оризища на Бали. Водата, необходима за отглеждането на ориз, естествено тече от планинските райони към морето, което с времето е оформило не само земеделските практики, но и възприятието на балийците за пространство и посока.

Домовете и храмовете на тези хора също са ориентирани по тази система. Най-свещената зона, утама, на дома се намира в посока кая-кангин (планина-изток), където обикновено се намира семейният храм. Най-малко свещената зона, ниста, пък се намира в посока келод-каух (море-запад), където често се помещават тоалетната и оборите за животни.

Абсолютната посока на Гуугу Иймитир

Народът Гугу Имитир в северната част на Куинсланд, Австралия, е толкова зависим от кардиналните посоки, че в езика им липсват думи за ляво и дясно. Вместо това те използват север, юг, изток и запад за всичко – от описание на местоположението на близък обект до даване на сложни указания на големи разстояния.

Например един гугу-имитирец може да каже: „На югоизточния ти крак лази мравка“ вместо „На левия ти крак лази мравка“. Или пък: „Можеш ли да мръднеш малко на север-североизток?“ вместо „Можеш ли да мръднеш малко вляво?“. Това се отнася и за по-мащабни посоки. За да опишат едно пътуване, те могат да кажат: „Два дни пътувахме на север, а след това още един ден на северозапад, като пресякохме две реки, които течаха на югозапад.“

Местните постоянно са наясно за основните посоки, като развиват вътрешен компас, който винаги работи. При един експерименти те показват необикновена способност да посочват точно отдалечени места, дори в непозната среда или вътре в сграда, което показва колко дълбоко е вкоренено това мислене в когнитивните им процеси.

Езерото Онтарио в центъра на вселената

По земите на север от езерото Онтарио местните жители пък напълно са захвърлили конвенционалните посоки на компаса в полза на система, която би накарала картографите да се гръмнат: Юг при тях означава „към езерото“, дори когато всъщност се движите на изток. Тази странна ориентация се забелязва най-вече по основни пътища като магистрала 410, която на местния език се води „север-юг“, но на картата всъщност се движи в посока северозапад-югоизток.

Жителите са усвоили тази ориентация, базирана на езерото, толкова дълбоко, че тя влияе на възприятието им за близките градове: мнозина, които живеят в Мисисага, казват за град Брамптън, че е разположен на североизток от техния град, защото смятат, че до него ще пътуват „на изток“ по магистрала 410. В действителност Брамптън се намира на северозапад от Мисисага – факт, който често изненадва местните. Подобна водноцентристка ориентация не е характерна само за Мисисага; подобни системи съществуват и около езерото Онтарио. В Ню Йорк и Монреал, например, жителите се ориентират по разположението на местните реки, а не по посоките на компаса.

Звездите над Полинезия

В основата на традиционната полинезийска навигация е звездният компас – идея, която разделя хоризонта на 32 „домове“, всяка от които е свързана с точката на изгрев или залез на определено небесно тяло. Тази карта на небето е позволявала на мореплавателите да поддържат курса си през хиляди мили открит океан в епоха много преди изобретяването на съвременните навигационни инструменти.

Но звездите са само началото. Както документира антропологът Уейд Дейвис, полинезийските мореплаватели са разчитали сложен набор от океански знаци: поведението на морските обитатели, цвета на морето и небето, дори вкуса на водата. Те са могли да открият присъствието на далечни атоли, като наблюдавали как се променят формациите на облаците и моделите на вълните, дължащи се на невидими острови, и да усетят начина, по който океанските вълни се отразяват или пречупват от далечни земни маси отвъд хоризонта. Тази цялостна система за навигация, предавана от поколение на поколение, е позволила на полинезийците да предприемат целенасочени двупосочни пътувания из обширния Тихи океан и да се заселят по острови, разпръснати на площ от 26 милиона квадратни километра.