Лисиците може да са били най-добрите приятели на човека много преди кучетата
Древните ловци-събирачи в Южна Америка може би са отглеждали лисици като домашни любимци, преди на континента да се появят домашните кучета. Доказателство за този неочакван съюз идва от погребение на 1500 години в Патагония, Аржентина, където човешки скелет изглежда е бил погребан заедно с лисица, което предполага, че двойката може да е имала специална връзка през приживе.
Първоначално открит през 1991 г., археологическият обект Каняда Сека съдържа останките на поне 24 членове на общност от ловци-събирачи. В една от погребалните ями изследователите идентифицират костите на неизвестен кучешки вид, въпреки че връзката между животното и неговия човек в гроба остава неясна.
За да я изяснят, авторите на новото изследване провеждат задълбочени генетични, морфологични и изотопни анализи на древните кости, с което успяват да установят, че лисицата е принадлежала към изчезнал вече вид, известен като Dusicyon avus, обитавал Южна Америка допреди около 500 години (на изображението горе).
По-важното обаче е, че резултатите от проучването осветлиха социалния контекст на това погребение на няколко биологични вида. Преди това беше трудно да се интерпретира значението на откритиеto, тъй като човешките и лисичите кости бяха „смесени“, което не даваше достатъчно информация дали подреждането е било умишлено или случайно.
Но след като изследват изотопите на въглерода и азота в костите на лисицата, авторите на изследването успяват да потвърдят, че животното е оцелявало на диета, подобна на човешката, състояща се от значително повече растителност и по-малко месо, отколкото обикновено са консумирали тези животни. Според изследователите това откритие свидетелства за „системно хранене“, което показва, че лисицата вероятно е била „спътник или домашен любимец на ловците-събирачи през късния холоцен“.
„Силната ѝ връзка с човешките индивиди приживе би била основният фактор за поставянето ѝ в гроба след смъртта на нейните собственици или на хората, с които е общувала“, пишат авторите на изследването. Подобно заключение се подсилва и от предишното радиовъглеродно датиране на костите на животното, което разкрива, че то е било погребано приблизително по същото време като свързания с него човек.
Задълбочавайки се в генома на лисицата, авторите се опитват да определят и причината за изчезването на този отдавна изчезнал вид. Според една от хипотезите видът може да е изчезнал, тъй като се е кръстосвал с домашни кучета, създавайки хибридна линия, която в крайна сметка се е асимилирала генетично с кръвната линия на кучетата.
Генетичното разминаване между D. avus и съвременните кучета обаче се оказало достатъчно значително, така че двете вероятно не биха могли да създадат жизнеспособно хибридно потомство – което изключва този вариант като основен фактор за изчезването на лисицата. Вместо това авторите на изследването предполагат, че изчезването на животното вероятно се дължи на комбинация от климатични промени и човешка дейност.
