Великите битки, променили историята – Мардж Ал Дабик (1516 г.)
Военната история е изтъкана от много епоси и легенди. Могъщи пълководци, величави армии, страховити империи и достойни бранители на отчаяни каузи. В тези легендарни епизоди от историята човешката трагедия, героизъм и саможертва се преплитат по уникален начин, който разкрива цялата пъстрота на нашата душевност. Наяве излизат героите, страхливците, достойните и недостойните.
Всяка битка е откровение. Всяка война е изпитание. Ала дори и сред пелената от кръв, чест и стомана, има имена на полесражения, които и до ден днешен грабват умовете на поколенията. Всяка битка е величава по свой начин, но сред куршумите, стрелите и остриетата на хиляди стълкновения изпъкват такива, които променят съдбата на народи, региони и континенти.
След дълъг период на относителен мир при управлението на Баязид II, Османската империя събира сили и средства за нов етап от своята експанзия. Новият владетел Селим I (1512-1520 г.), наричан Страховития (Явуз) си поставя две основни цели – да наложи в империята си ортодоксален сунизъм, изкоренявайки всякакви местни секти и ереси, и същевременно да накаже мамелюците в Египет и Сирия – единствения враг, който до момента успешно е надвивал османската заплаха в Азия.
Преди да се разправи с могъщите си югоизточни съседи обаче, Селим решава да се справи с новопоявилата се държава на Сафавидите в Иран. Водени от харизматичния шах Исмаил Сафави, иранските шиити се превръщат в сериозна заплаха за Османската империя, особено с оглед на големия брой шиити, населяващи османските владения в Мала Азия. След кървава кампания, Селим успява да разгроми персите в битката при Чалдъран и да окупира земите около езерото Ван, премахвайки непосредствената заплаха по източните си граници.
След като отстранява непосредствената заплаха за анадолските си владения при Чалдъран, Селим премества вниманието си на югоизток. Мамелюшкия султанат е твърде проблемен съсед на османците още от втората половина на XV век, когато владетелите на Кайро нееднократно подкрепят и караманците и другите две гранични емирства – Дулкадир и Рамазан, в борбата им да задържат османската експанзия. Случаят Джем не е забравен, нито топлия прием, който претендентът за османската корона и чичо на Селим, получава в мамелюшката столица и средствата, които египтяните са готови да платят за него, за да го вземат от Хоспиталиерите с цел да използват шахзаде Джем като оръжие срещу брат му Баязид II.
Опитът на Баязид да накаже мамелюците се проваля катастрофално по време на войната от 1485-90г., а османските армии получават нагледен урок за воинското майсторство на страховитата египетска конница – първата, успяла да победи монголите в открито сражение. Краткото сътрудничество между Египет и Османската империя, свързано с борбата срещу португалската експанзия в Индия се проваля, след като обединените мюсюлмански ескадри (подкрепени от няколко венециански галери), са разбити от португалците в паметната битка при Диу (3.II.1509г.), която циментира иберийската хегемония в Индийския океан.
В последствие, Кайро си позволява един твърде напрегнат неутралитет по време на османо-сафавидската конфронтация, а до Истанбул достигат ясни сигнали, че султан Ал Ашраф Кансух ал Гаури (1501-1516г.) търси дипломатическо взаимодействие с Исмаил около 1512-14г., макар и да не постига конкретни резултати.
През 1515г., Селим вече ясно е формулирал плана си за по-нататъшно действие. За султанът, пътя към победата над сафавидската ерес минава през Кайро и Дамаск. Подобно на Александър Велики, Селим си дава сметка, че воденето на продължителна офанзива срещу планинските бастиони на туркмените и иранците е невъзможно, докато в тила му, Сирия, Палестина и Египет се контролират от враждебна сила, притежаваща значителни военни и дипломатически ресурси. Нещо повече, присъствието на марионетния абасидски халиф в Кайро придава огромно влияние и престиж на мамелюкската държава, която използва своята царствена пионка за да налага влиянието си в Магреба и на Арабския полуостров. Всички тези фактори, правят победата над египетския султанат необходимо условия за следващи стъпки на изток.
През 1515г., Селим дава почивка на своите войски, които понесли доста несгоди по време на похода в Азербайджан и същевременно трупа сили и ресурси за следващия си ход – нашествие в Сирия. Походът на османците започва в ранната пролет на 1516г. Първата цел на султанската армия, вероятно наброяваща около 60-70 000 души (отново в извори и историография се срещат най-различни цифри, достигащи до 130 000 – бел.авт.) е емирата Дулкадир, заемащ ключова позиция между новите османски владения в Северен Ирак, ядрото на империята в Анадола и земите на мамелюците в Сирия.
Владетелите на Дулкадир вече са доказвали изменчивостта на своята политика и Селим няма намерение да остави подобна неизвестна в уравнението на своята кампания. Османската армия бързо преодолява съпротивата на туркмените и подчинява емирата, добавяйки го към владенията, подчинени на Истанбул. Овладяването на ключовата крепост Диарбекир дава възможност на османците да установят стабилен преден пост на прага на владенията на Сафавидите и да използват крепостта като отправна точка за бъдещи кампании.
Подсигурил тила си в Анадола, Селим завива на юг, следвайки вековният път свързващ Сирия с Кавказ. Първата ключова крепост, лежаща на пътя на османците е Халеб (Алепо) и Селим смята да го завладее, за да може да продължи на юг през Хама и Хомс към столицата на Сирия – Дамаск. За да прикрие своите ходове, Селим изпраща посланици при султан Ал Ашраф Кансух ал Гаури, уверявайки го, че събралата се османска армия ще бъде насочена към сафавидските владения. За да засили ефекта, османската легация започва да преговаря за улесняване на търговския поток през границата а също да моли за увеличаване на притока на захар и луксозни стоки от Египет към Османската империя.
Ал Гаури, който вече е потеглил от Кайро начело на пищна процесия, съставена от основните му сили – елитни мамелюшки части, дворцовата гвардия и помощни контингенти навлиза в Сирия през юли 1516г., и увеличава армията си, включвайки контингенти от местните гарнизони, заедно с голям брой бедуински конници, изпратени от местните сирийски племена, пустинята между Мъртво море и Ефрат. Заедно с армията се движи и разточителен обоз, в който са включени халифът Мутауакил III със свитата си, както и Ахмед, племенникът на Селим, който бяга в Персия след смъртта на баща си при Йенишехир. Султанът на Египет води и мнозина музиканти, лекари и учени, с типичната за онази епоха помпозност, която не е чужда и на султанските кампании на османците.
В средата на лятото, Селим, който вече се намира на прага на Сирия, решава да захвърли прикритието на добрите намерения и потегля директно към Халеб, където ал Гаури е достигнал на 9-ти юли. Известен за напредването на османците, мамелюкът задейства армията си и избира да посрещне врага си на бойното поле.
Двете армии, се срещат на 24-ти август, 1516г., в равнините край свещения град Дабик. Османците разполагат с 65 000 войници и 50 оръдия, а мамелюците – с около 80 000 бойци, но без никакви огнестрелни части. Мамелюците са уверени във воинските си качества и се облягат на постигнатите две десетилетия решителни победи. Селим, винаги прагматичен, решава да се опре на драстично нарасналия брой мускети в ръцете на своите еничари, както и на измяната на управителя на Халеб – Каир бей, който се е договорил с Портата още през пролетта.
Нямаме точни сведения за разположението на османската армия, но то е относително лесно предвидимо. Изправяйки се срещу силна кавалерийска армия, както при Чалдъран, Селим вероятно разполага еничарите в центъра, подкрепяни от артилерия, докато фланговете се охраняват от спахиите. Предната линия е формирана от нередовните части. Мамелюците се построяват в обичайната за източните конни армия формация – три колони, като султан ал Гаури заема центъра, Каир бей – левия фланг, а на десния се строяват елитните мамелюшки контингенти, начело с Сабай. По-многобройните и уверени в победата египетски части не губят време и се хвърлят в битката.
Първоначално, сражението се развива в полза на мамелюците. Атаката по десния фланг, водена от Сабай помита предните османски линии и лявото османско крило е на път да се прекърши. В този момент се случват няколко събития, чиято последователност остава неясна.
В центъра, султан ал Гаури умира, вероятно в следствие на тежък топлинен удар (според едни) или спукана жлъчка (според други). Това предизвиква паника сред войските му, която е използвана от Каир бей, който заповядва отстъпление на целия ляв фланг на египтяните. Това дава на османците необходимата глътка въздух и тяхната мощна контраатака, в която оръдията и мускетите изиграват ключова роля, води до разгрома и физическото унищожение на голяма част от египетската армия (според някои източници – до 70 000 падат на бойното поле, но тази цифра вероятно е доста завишена).
Победоносният Селим бързо достига до Халеб, като града се предава без бой. В това, разбира се, няма нищо изненадващо, с оглед на факта, че губернаторът Каир бей върви редом до Селим по време на победната процесия по улиците на древното селище. Осигурил си контрола над северна Сирия, султанът не губи време и продължава настъплението си на юг към Дамаск. Целта на Селим е максимално да се възползва от смъртта на ал Гаури и да окупира колкото семоже повече от земите му, преди мамелюците да успеят да организират някаква стабилна съпротива.
Селим добре знае, че сухите, изпечени от лятното слънце полета на Сирия и Палестина могат да се окажат опасен терен за водене на продължителна война, особено срещу местните племена, които все още не са заявили верността си към падишаха.
Османсманското настъпление в Сирия тече сравнително бавно на юг, като пътя на армията е несъмнено забавен от действията на местните племенни контингенти, както и от нуждата да се овладеят основните укрепени позиции по пътя и да се оставят стабилни гарнизони. Въпреки това, в средата на октомври Селим влиза победоносно в Дамаск, без да срещне повече организирани армии по пътя си. Немалко от сирийските контингенти на разбитата при Дабик армия се присъединяват към него, докато други, най-вече сред египетските отряди, се оттеглят към Кайро.
До края на октомври, османците успяват да окушират и Палестина и Йордания. Единствената по-сериозна съпротива по пътя им оказва един последен египетски контингент, начело с Джан Бирди ал Газали. Неговите сили атакуват османския авангард, командван от великия везир Хадъм Синан паша, който се опитва да заеме южна Палестина и да установи контрол върху подтъпите към Синай.
Ал Газали решава да пренебрегне уроците от Дабик и на 28 ми октомври 1516г., силите му атакуват фронтално османските части. Използвайки огневата мощ на еничарите, Синан паша разбива първоначалния устрем на врага, след което османската кавалерия довършва опонентите си с мощна контра атака. Битката при Хан Юнус завършва с решителна османска победа, която подпечатва контрола на Истанбул над Сирия, Палестина и Ливан през следващите четири века.
