Великите военни изцепки: Битката при Кония и първата Османо-египетска война
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
През 1821 г. Османската империя навлиза в най-мрачното си десетилетие до този момент. Разкъсвани от кърджалийските набези и бунтовете на местните първенци – аяните, османските власти губят контрол на над 50% от териториите на империята през първите две десетилетия на XIX век. Сякаш това не е достатъчно, през 1798 г. Египет попада под властта на Франция, а в последствие е овладян от албанеца Мехмед Али паша, който уж служи на Портата, но не съвсем. Въпреки своята изменчива вярност, именно Мехмед Али спасява османците от следващия им сериозен проблем на Изток – възхода на първата Саудитска държава.
Бедуините-уахабити успяват за кратко време да окупират османските владения на Арабския полуостров и да нахлуят в Палестина. Османските войски се оказват абсолютно неспособни да окажат съпротива и Портата е изправена пред колапс. В тази ситуация египетските сили се намесват решително, а синът на Мохамед Али – Ибрахим паша, успява да разгроми саудитците и да ги изтласка обратно в пустинните им владения в областта Недж. Обратно в Европа, през 1806 г. Османската империя влиза в дълга и изтощителна война с Русия, която води до загубата на Бесарабия и поставянето на руски протекторат върху Влашко и Молдова. Успоредно с тази война, в Сърбия се организира масово въстание, което продължава чак до 1813 г. и насмалко не отхвърля османската власт над Белградския санджак.
Съдбата обаче не е приключила с османците. През 1821 г. избухва масово въстание на гърците в Пелопонес и Атика. Османските войски се оказват неспособни и недостатъчни, за да се справят с бунта. Султан Махмуд II се вижда принуден да се моли за помощ на египетския паша Мохамед Али, обещавайки да му предаде управлението и над Сирия. Египтяните изпращат свои войски в Гърция и през 1825 г. обръщат хода на борбата, удавяйки в кръв и пламъци съпротивата на елините. Крахът на гръцката кауза обаче предизвиква намесата на Великите сили.
Великобритания, Франция и Русия обединяват усилия, за да спасят гърците и през 1827 г. флотите на християнските сили разгромяват и потапят османо-египетския флот в битката при Наварино. Година по-късно Русия обявява нова война на Османската империя. Таймингът няма как да е по-лош за Портата. През 1826 г. Махмуд II, възползвайки се от военните провали и египетската подкрепа, решава да унищожи еничарския корпус и да реформира армията из основи. Военната реформа започва, но когато през 1828 г. руските войски преминават Дунав, Портата реално не разполага с истинска армия, с която да се защити.
Резултатът е катастрофален – в рамките на по-малко от година руските войски окупират Мизия, Черноморското крайбрежие на днешна България, минават Стара планина и достигат Одрин. Полумесецът е на колене. През 1831 г. падишахът е принуден да приеме исканията на Великите сили – независимост за Гърция и автономия за Сърбия. Това е цената, с която Портата откупува време за реформи и модернизация.
Оказва се обаче, че един човек, при това важен, е останал забравен в цялата суматоха – Мохамед Али. Египетския паша няма никакво намерение да опрощава дълговете на Портата към себе си. Войната в Гърция е коствала целия му флот и хиляди войници, египтяните дори са пратили войски в Мизия, сражавайки се срещу руснаците. За благодарност Махмуд II не предлага нищо на своя васал. Отчаяната нужда от пари и стремеж към централизация, правят предаването на Сирия под египетски контрол невъзможен сценарий за Портата.
Същевременно, Мохамед Али е твърдо решен да наложи властта си над Ориента и да изкове там своя собствена империя. Пашата е привлякъл на своя служба десетки френски ветерани от наполеоновите войски, които реформират египетската армия и я обучават по френски образец. Египет започва да се превръща и във все по-важна зона за обмен на стоки и пари по пътя на търговията между Европа и Далечния Изток. Всичко това прави възможно реформите и модернизацията в самия Египет. Мохамед Али вярва, че Османската империя е анахронизъм, от който рано или късно ще се отърве.
Мастилото още не е изсъхнало под мирните договори, подписани от Портата с Великите сили, когато Мохамед Али задейства своите планове. През есента на 1831 г. реновирания египетски флот отплава към град Акра – една от основните османски крепости в Палестина. След шестмесечна обсада градът, който е устоял на Наполеон, пада. Махмуд II организира набързо всички свои налични сили и кара пашите на Сирия и Ливан да съберат местни части.
Тази скалъпена армия се оказва лесна плячка за опитните египетски войски, които разгромяват верните на султана сили при Хомс, след което окупират изцяло Сирия, Ливан и Палестина. До края на октомври 1832 г. египетските войски вече са завладели голяма част от Ориента, а допълнителни контингенти, изпратени от Мохамед Али в Хеджаз, поставят под контрола на пашата свещените градове Мека и Медина.
Решени да доведат започнатото до край, в началото на ноември 1832 г. египетските войски нахлуват в Мала Азия, окупират областта Адана и навлизат в Караман, достигайки провинциалната столица Кония. Както повечето от останалите градове по пътя на египтяните, старата караманска столица също отваря вратите си без бой. Ибрахим паша спира настъплението си не заради османската съпротива, а поради нуждата да консолидира огромните територии, които е завладял и да уреди снабдяването на войските си, които са вече на близо 2000 километра от отправната си точка в Египет. Силите на Ибрахим си вземат почивка от края на ноември до средата на декември.
Междувременно, султан Махмуд прави отчаян опит да спаси разпадащата се империя и организира една армия от около 80 000 души, повечето от които събрани с хиляди уговорки и компромиси. Тази войска е изпратена от Истанбул към Кония, за да спре египтяните и по възможност да ги изтласка обратно в Сирия. За командир е определен верния на султана велик везир Рашид Мехмед паша. Садразамът достига покрайнините на Коня около 18 декември и авангардните му части влизат в поредица от стълкновения с египетските патрули.
В навечерието на битката османците имат значително числено превъзходство. Рашид Мехмед паша разполага с поне 50 000 войници, концентрирани около Коня, докато остатъка от армията му заема крепостите и пътищата към Истанбул. Същевременно Ибрахим паша разполага с около 15 000 войници концентрирани около Кония, още 12 000 на различни гарнизони в Мала Азия и още около 25 000 души в Сирия. Реално, в случай на директно сражение, египетския пълководец може да разчита само на гореспоменатите 15 000 души. Единственото предимство на османците е в броя на оръдията – около 50 за египтяните, срещу 24 за османците.
Наясно с придвижването на превъзхождащия го по численост враг, Ибрахим паша подрежда силите си в три последователни ешелона, като замисълът му е десния му фланг да бъде прикрит от няколко големи блата, левия – от доминиращо околността плато, а град Кония да служи като сигурен тил. По фланговете са поставени две специално формирани пехотни карета, които да попречат на османската кавалерия да извърши маневра по обкръжение.
Битката започва в утрото на 21 декември 1832 г. Над бойното поле се спуска гъста мъгла, която скрива придвижването на османците. От своя страна обаче, мъглата пречи на Рашид Мехмед паша да насочи адекватно силите си, което води до объркване сред зле обучените сили на падишаха. Ибрахим паша, решен да научи каквото може за движението на противника, лично повежда разузнавателен отряд и при едно от редките разнасяния на мъглата, забелязва, че между центъра и левия фланг на османците има значително разстояние. Замисълът му бързо се оформя в завършен план.
Египетската артилерия, разчитайки на своето по-добро качество и по-значителна огнева мощ, открива потискащ огън срещу османските позиции, което пречи на султанските войски да маневрират. Същевременно, Ибрахим паша повежда своя резерв във вихрена атака, насочена към пролуката между османския ляв фланг и центъра. Египтяните успяват да използват гъстата мъгла и прикривайки движението си до последния момент, успешно се вклиняват между противниковите полкове. Добре обучени по френски образец, египетските войски успяват да отбият с концентриран огън опита на османската кавалерия от левия фланг на Рашид паша да контраатакува. Разбитите конници на Портата са отхвърлени към блатата и напълно разгромени.
В този ключов момент Рашид Мехмед паша се хвърля към колабиращия ляв фланг на армията си, в опит да реорганизира паникьосаните си бойци. Мъглата му изиграва лоша шега и скоро великият везир се оказва насред египетските позиции, след което е взет в плен. Новината за пленяването на великия везир води до моментална паника в османската армия. Ибрахим паша решава да се възползва и хвърля всичките си войски в атака срещу объркания османски център. В резултат от тази втора египетска атака, центърът се пречупва, а египетската кавалерия успява да се вклини между османския център и десния им фланг и да започне обкръжение.
Битката се изражда в хаотично бягство на османските войски и вяли опити за контраатака, които са отбити с лекота от египтяните. С падането на мразовитата декемврийска нощ, бойното поле остава в ръцете на египтяните, които дават под 1100 убити и ранени срещу над 3000 убити и ранени османски войници и над 5000 попаднали в плен. С един брилянтен удар, Ибрахим паша разгромява единствената останала османска армия и открива пред себе си пътя към османската столица.
Ибрахим Паша
Поставен в пълна безизходица, султан Махмуд II се вижда принуден на ход, равносилен на пълно унижение – падишахът провожда спешно пратеничество до Русия, молейки цар Николай I за защита. Императорът на Русия откликва, виждайки в този ход златен шанс да превърне Портата в своя политическа марионетка. Руските войски от Крим са натоварени на кораби и стоварени в Мала Азия, където застават на пътя на египетската армия. Това принуждава Ибрахим паша да подпише примирие с Портата, а Мохамед Али да потърси дипломатическо решение на войната.
На 6 май, 1833 г. след конференция на османските и египетските дипломати в Кютахия, султан Махмуд II издава ферман, с който признава Мохамед Али за управител на Сирия, Палестина, Ливан и Хеджаз, както и на о. Крит. Тези територии остават номинално под османска власт, но реално се превръщат в част от личната империя на египетския владетел, окичил се с титлата „хедив“ (господар).
Първата Османо-египетска война се превръща в едно от най-сериозните военни поражения в цялата османска история. В рамките на по-малко от една календарна година, Портата губи контрол над около 40% от цялата си империя, като при това се превръща в политически длъжник на своя смъртен враг – Руската империя.
