Великите авантюристи: Софроний Врачански – бащата на българската национална идея
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
В християнската традиция, светците са хора, притежаващи несломим дух, несъкрушима вяра и стремеж да творят добро и да помагат на ближните си в моменти на трудност и отчаяние. През вековете броят на тези хора е останал относително ограничен, с оглед на факта, че подобно признание се заслужава с цената на множество страдания и житейски трудности.
В рамките на православната общност, голяма част от светците са хора, постигнали или велики дела като църковни дейци , учени и просветители, или заслужили мястото си в паметта на вярващите със своето мъченичество в името на вярата.
Българите също са допринесли за разширяването на броя на светите фигури в църковната история с имената на патриарси, отшелници и мъченици. Има обаче един особен български светец, който Православната ни църква канонизира през 1964 г. Неговият принос за развитието на българската духовност е значителен, но още по-важна е ролята, която изиграва за оформяне на българската национална идентичност и идеята за освобождение на българите от османска власт.
Той е автор на първия препис на История Славянобългарска, автор е и на първата печатна книга на новобългарски език и пак същият светец застава пред строените войници от Българската земска войска в Букурещ за да ги благослови като бъдещи освободители на родината си.
Софроний Врачански е роден през 1739 г. в град Котел със светското име Стойко Владиславов. По нова време, град Котел представлява едно от най-богатите и развити български селища. Причина за това е както важното му разположение на кръстопът между няколко търговски маршрута, така и на специалния статут на града. Населението на Котел принадлежи към т. нар. дервентджии – хора, заети с охраната на пътища и проходи, в замяна на сериозни данъчни облекчения и правото да носят оръжие.
Същевременно, котленци са и джелепи – привилегировани търговци на овце, изпълняващи поръчки за Османската империя и най-вече за армията. Комбинацията от добро местоположение, ниски данъци и значителна самостоятелност на селището, дават възможност за неговото постепенно издигане и забогатяване в края на XVII и през целия XVIII век. Самият Стойко принадлежи към семейство на богати търговци на овце – баща му Владислав и чичо му са прочути джелепи с важни позиции в градската община. Стойко остава сирак от малък – майка му Мария умира когато е на 3. Скоро след смъртта на Мария, Владислав се жени повторно. В своята автобиография Софроний отказва да назове името на мащехата си.
Посочва само че тя е зла и жестока жена, която се отнася зле към завареничето и го подлага на лишения и изпитание, подобно на герой от популярна детска приказка от онази епоха. Същевременно, здравето на малкия Стойко е разклатено – детето боледува често и мнозина от роднините му не таят вяра, че може да доживее до зряла възраст. Едва когато навършва 9, Софроний е изпратен в местното килийно училище, където научава църковнославянски, да чете и да пише, а също така придобива отлични познания по гръцки и успява да усвои основни знания по богословие.
Междувременно, през 1750 г. баща му Владислав умира от чума по време на свое търговско пътуване до Цариград, където се заразява с коварната болест. Останал кръгъл сирак, грижите за Стойко са поети от чичо му, който му предава семейния занаят. Когато е на 17 чичо му умира и Стойко поема семейния бизнес, като през следващите няколко години се бори да изплати натрупаните дългове и да запази търговията с овце. Изглежда перипетиите му продължават и го вкарват в сложния свят на икономическите и социални борби на котленските елити.
За да се отърве от тежкото финансово бреме, Стойко заминава още ненавършил 18 години за Цариград, за да сключи нови сделки за продажба на овце и за да изчисти бащините си дългове. Пак на сложната финансова обстановка се отдава и бракът, който сключва през 1857 г. Софроний така и не ни съобщава името на своята съпруга, но посочва че бракът му не е бил щастлив и че едва по-късно е осъзнал, че натрапеното му на сила семейно положение не му е донесло особено щастие. Въпреки това, семейството има няколко деца.
Най-големият – Иван, ще наследи семейната търговия с овце и ще я развие, превръщайки се в един от заможните българи в онази епоха. Наследниците на Иван – Стефан и Атанас, които приемат фамилията Богориди, се превръщат в едни от най-богатите и влиятелни българи в цялата Османска империя.
През 1762 г., Стойко е ръкоположен за свещеник с помощта на местната община, която плаща 200 гроша подкуп за назначението му начело на котленската енория. Освен като свещеник, поп Стойко започва работа и като учител в местното училище, предавайки знанията си на няколко поколения котленци. В ролята си на основно духовно лице, поп Стойко е сред водачите на градската община и играе ключова роля във взаимоотношенията на Котел с османските власти.
Дипломатичен и ползващ се със сериозни връзки и познанства, включително и в Цариград, поп Стойко успява да изглади на няколко пъти проблемите, които се появяват между местните османски велможи и българското население. Уменията ми се оказват решаващи за спасяване на Котел от османския произвол в хода на Руско-турската война от 1768-1774 г., когато османски военни части заплашват да оплячкосат града.
През 1765 г. Владиславов се среща с Паисий Хилендарски и изготвя първият известен препис на неговата „История Славянобългарска“, която в последствие разпространява из Котел и околността. Срещата променя сериозно мирогледа и позициите на поп Стойко и до края на живота си той остава застъпник за българската кауза, особено срещу гръцкото духовенство, което определя като алчно, неграмотно и изпълнено с омраза към българите.
През 1770-те години Софроний пътува два пъти до Света гора и същевременно започва своята собствена книжовна дейност, свързана с писането на поучения, преписа на книги и превода на текстове от гръцки език. Освен дейността си на книжовник, учител , свещеник и търговец, Стойко се наема от името на местния епископ да събира данъците от цялата сливенска околия, което му носи допълнителни средства и престиж.
В последствие, Софроний ще се разкайва за тази своя дейност по данъците, което подсказва, че не винаги делата му са били напълно законни и са причинили определени вреди на подопечните му енориаши.
През 1787 г. умира съпругата му и Стойко постепенно предава търговията с овце на своите деца, след което през 1793 г. напуска Котел и приема монашески обет в селището Арбанаси край Търново, където живее и най-големия му син, като част от богатата местна община на търговци, доминирана от гръцки първенци. Приемайки църковното име Софроний, Стойко става игумен на Къпиновския манастир.
Няколко месеца по-късно, с ходатайството на свои познати гръцки духовници и щедра сума, отпусната от сина му, Софроний е издигнат за епископ на Враца, от където идва и прозвището му Врачански. На новата си позиция Софроний изгражда мрежа от връзки и познанства в цяла Врачанска околия, обикаляйки постоянно подопечните му земи в периода 1794-1800 г. Изглежда популярността му сред местното духовенство и османските власти нараства значително, защото през 1800 г. Софроний е привлечен за временен глава на видинската епархия от Осман Пазвантоглу – виден аянин и местен деребей, който през 1799 г. е официално назначен за паша на Видин от Високата порта.
По време на своя престой във Видин, Софроний създава своите Първи и Втори видински сборници – текстове с преводи, преписи и събрани от самия Софроний басни, приказки, песни и поучения. Успоредно с тези свои трудове, отецът продължава да се труди неуморно над поредица от преписи, преводи и църковни текстове.
През 1803 г. Софроний използва връзките си за да издейства освобождаването си от епископския сан и заминава за Влашко, установявайки се в Букурещ. През 1804 г. той написва своето „Житие и страдания на грешния Софроний“, което разказва основни подробности за целия му дотогавашен живот. Това е и първата известна автобиография на българин, писана някога. Макар и кратка по обем, книгата бележи важен преход в развитието на българското възрожденско мислене, скъсвайки окончателно с традициите на анонимност и себеотрицания, характерни за Средновековието.
Книгата става масово популярна едва през 1860-те години, когато Георги Раковски я отпечатва на страниците на в. Дунавски лебед. Година по-късно, през 1805 г., Софроний пише специално изследване, в което разяснява същността и прави съпоставка на православието, исляма и юдаизма. Това е едно от първите по-сериозни теологични изследвания в рамките на съвременната българска църква. Книгата е базирана на редица гръцки текстове и изследвания, писани в хода на XVIII век, които отразяват най-новите достижения на православната богословска мисъл от онази епоха.
През 1806 г. Софроний написва и отпечатва в Римник своята най-популярна книга – „Неделник“ – църковен наръчник за богослужение, който е и първата печатна книга на новобългарски език. Неделникът служи като помагало за поколения духовници до края на Възраждането и се явява най-важния принос на Софроний за духовното развитие на българите. Като цяло творчеството на Софроний е характерно с употребата на говоримия по онова време български за сметка на консервативния църковнославянски, използван от духовенството. Това е и важна крака към изграждане на тенденцията за оформяне на модерния български език на база на говоримите диалекти, а не на остарелите, средновековни форми.
През същата 1806 г. избухва Руско-турската война от 1806-1812 г. Софроний се заема да изгради българска общност в Букурещ, която да влезе в преговори с руското военно командване и да потърси възможност за освобождение на българските земи от османска власт. Това е и първия сериозен проект на българската православна общност за освобождение – век и половина след като чипровските католици се опитват да привлекат Австрия за българската кауза.
Заради военните действия между Русия и Франция през 1807-1809 г. войната временно затихва, но през 1810 г. Русия подновява настъплението си на Балканите. С цел да привлече подкрепа за изграждане на български въоръжен отряд в състава на руската армия, Софроний написва през 1810 г. „Възвание към българския народ“, с което приканва сънародниците си да отхвърлят османското владичество и да подкрепят руските войски.
Година по-късно, през 1811 г. със заповед на командващия руските войски на Балканите маршал Кутузов, е създадена първата българска доброволческа част към руската армия – Земската войска. По този начин е поставена традиция за активно участие на българите в руско-турските войни, което ще продължи без прекъсване до Освобождението.
Започналата инвазия на французите в Русия през 1812 г. слага край на войната с Високата порта и провала на опита за създаване на самостоятелна българска територия по подобие на въстаналата по същото време Сърбия. Софроний Врачански се оттегля в манастир край Букурещ където умира в края на лятото или през есента на 1813 г. (според биографията му, публикувана от Българската православна църка – 25 септември). През 1964 г., Софроний е канонизиран за светец от БПЦ, а паметта му се почита на 11 март.
