Китайската Културна революция – ефектът, който създава депресирани поколения с десетилетия

Когато Таня Браниган започва да търси следите и щетите на прословутата Културна революция на Китай, не подозира какво точно ще открие. Китайската комунистическа революция идва с цена, която продължава да се плаща. По думите на Лю Юн, цената за подобни инциденти трябва да се заплати, когато лъжите се изписват с мастило и прикриват дела, опръскани в кръв, последната трябва да се разплати. Колкото по-дълго се забавя плащането, толкова по-сериозна лихва се трупа.

Днес в Китай е трудно да се говори за политическите репресии, ако търсите прилики между Китайската революция и Народния съд в България, може да прекарате доста месеци в сравнение, но крайният резултат наистина е един и същ – твърде много кръв и твърде много невинни жертви. Единствената разлика е в броя на жертвите, Китай все пак остава една от най-големите страни в света, когато се говори за популация.

Докато политическия режим в Китай продължава да пази тайните или просто да забравя за жертвите на своята революция, жителите остават със спомена за травмата, прокрадваща се през следващите десетилетия. Покрай колективизацията идва и колективната национална амнезия. Някои от участниците в китайската народна армия търсят изкупление за своята вина и често съжаляват за случилото се, но те са единици. Жанг Хонгбинг е трябвало да се откаже от майка си, а след това да гледа нейната екзекуция.

Браниган е изненадана от още един факт, мнозина не се срамуват от това, което са направили или това, което се е случило, а от желанието им да говорят за онази изгубена ера, в която хората се превръщат в зверове. Историите остават в сферата на неофициалното, а травмите продължават да се прехвърлят в следващото поколение. Революцията е табу дори в семействата на палачите и на пострадалите.

Някои от писателите, които някога са искали да пишат по тази тема, отдавна са се отказали, Китай иска да погребе миналото си, но то винаги тегли към дъното, вместо към повърхността.

Една писателка, която отказва да сподели името си, разказва как помни само първите години от революцията. Причината е ясна, когато нейният баща умира през април, миналата година, неговото съзнание е замръзнало именно в този период. Причината също е очевидна – по време на мъченията, мъжът е трябвало да стои буден в продължение на 17 дни, неговият мозък става хаотичен и започва да помни само културната революция. След това няма място за нови спомени и нови емоции. Щетите се пренасят към следващото поколение. Ако в България има опит комунизмът да се опише като терористичен режим, то в Китай няма дори предложения.

Ю Янгжен разказва как всички пазят тишината и оставят миналото да живее с тях, много от приятелите пазят семейните тайни и дори не искат да говорят колко точно са били грешни, когато е дошла революцията. Гневът, болката, парализиращата травма и комбинацията от кошмарите и страхът, че всичко това може да се повтори, те са перфектна инвестиция за ярост и много неизплакани сълзи.

Западната медицина се е опитала да помогне или поне да позволи спокоен сън на мнозина, които са израснали в този период, но те често нямат необходимия ефект.

Китайските пациенти с депресия и други ментални заболявания никога не намалява. Мнозина получават антидепресанти, лечения в санаториуми, а олимпийската обиколка на кабинети и лекари никога не свършва. От този опит за интервенция идва и пристрастяването към лекарства, мнозина просто искат рецептата си.

Една от най-странните аномалии е, че децата, които идват в следстващото поколение, сякаш носят същото тегло. Те има същите заболявания, оплакват се от същата остра болка и често попадат в някаква необяснима летаргия. Понякога говорят за своите болки, но депресията винаги е победител.

Изненадата идва в най-неочаквани моменти. Някои студенти могат да блестят с високи оценки и имунизирано съзнание от миналото, но други често се отклоняват от пътя на нормалното. Суисидните мисли никога не ги напускат. А ако не се стремят да наранят себе си, започват да си представят как убиват други.

С първите появи на депресия, точно такъв студент се озовава при психиатър, а по-късно живее с майка си, която да се грижи за него, докато е на лекции. Няколко седмици по-късно излиза и диагнозата – тежка депресия. Психоанализата не винаги е очаквала, че точно това заболяване може да бъде наследствено, но в Китай няма нищо невъзможно.

Къде е връзката? Травмата се пренася, без значение дали някой иска или не. Бащата, който някога е получил наследствената присъда, както се случва и до днес в Северна Корея. Той възпитава сина си по следния начин:

„Спазвай дистанция, винаги стой с вдигнат гард и не вярвай на никого.“

Това съобщение остава завинаги, но младежът никога не знае защо трябва да е така. Въпросният родител е станал свидетел на убийството на собствения си баща, при това на същия площад, където много други остават сираци. В следващия половин век, свидетелят на това престъпление ще погребе всичката болка, страх и гняв, но няма да повярва, но те се прехвърлят в следващото поколение. Сентенцията „Греховете на бащите“ започва да оживява, при това в съвременен Китай.

Някои семейства отказват да коментират дори и у дома, без значение, че трагедията на един не е непозната за друг. Посланието към всички пострадали семейства е едно – забравете. Заболяването, както го описва самата Браниган, е като ракова клетка – тя не старее, но може да се размножава.

Пред нея няма нито един човек, който иска да запише своето име. Няма и такъв, който да иска да се снима, повечето се записват в нейните архиви със снимки. Единственият, който няма против да бъде записан с името си е д-р Янг. Той е един от психиатрите, които се опитват да излекуват страданието и не е сам в тази битка. Пред журналистката признава, че е видял достатъчно хора, които да измъчват други хора – странното е, че и двете страни ходят при него. Културната революция ясно подсказва и основните проблеми – счупени хора създават още по-счупено поколение, но този път няма мъчение, просто страх от неизвестното.

Първичният инстинкт не си тръгва и обикновеният китаец не спира да мисли и вярва, че е преследван или се намира на прага на следващата революция.

Д-р Янг не може да вини никого, жертвите не са избирани от социалния си статус, расата или традициите, които изповядват. Мнозина дори не знаят къде е била грешката им. Китайската власт отваря вратите на ада и наблюдава една от най-кървавите си жътви в собствената си история, сякаш повтаря още един път цялата Боксова революция.

След Втората Световна война, когато Япония е прогонена от територията на Китай, комунистите поемат властта и бързо започват да леят кръв. Около 2 милиона души бягат в Тайланд, докато другите са обречени. След края на поредния епизод на агресия, жертвите и агресорите трябва да се научат да живеят едни с други. Това вече е трудната и почти невъзможната част.

Единственият белег, който завинаги остава, е усещането, че всеки трябва да се страхува от непознати, но още по-важното е, че трябва да се страхува повече от познатите лица. Доверието се заменя с подозрение, желанието със страх, свободата с белезите от мъчения и травми. Решението остава за следващото поколение, а неговите шансове за оцеляване, стават все по-страшни.