Великите битки, променили историята: Лас Навас Де Толоса (1212 г.)
Военната история е изтъкана от много епоси и легенди. Могъщи пълководци, величави армии, страховити империи и достойни бранители на отчаяни каузи. В тези легендарни епизоди от историята човешката трагедия, героизъм и саможертва се преплитат по уникален начин, който разкрива цялата пъстрота на нашата душевност. Наяве излизат героите, страхливците, достойните и недостойните.
Всяка битка е откровение. Всяка война е изпитание. Ала дори и сред пелената от кръв, чест и стомана, има имена на полесражения, които и до ден днешен грабват умовете на поколенията. Всяка битка е величава по свой начин, но сред куршумите, стрелите и остриетата на хиляди стълкновения изпъкват такива, които променят съдбата на народи, региони и континенти.
През 711 г. Иберийският полуостров става жертва на първото голямо външно нашествие от близо 200 години. Начело на неголяма армия, съставена от берберски кланове, араби и наемници, пълководецът Тарик ибн Зияд успява да разгроми войските на Вестготското кралство. Само в рамките на 7 години мюсюлманите завладяват 90% от Иберия.
Последните остатъци от християнските сили се събират под знамената на вестготския аристократ Пелагиус (наричан в последствие Пелайо – б.а.). Той успява да нанесе на арабите поражение в битката при Ковадонга (718 г.), в резултат от което най-северните земи на днешна Испания, покрай бреговете на Бискайския залив, остават свободни. Тези територии са обединени от Пелагиус в кралство, наречено Астурия, което е орисано да се превърне в родоначалник на съвременна Испания.
През следващите 500 години християни и мюсюлмани воюват непрекъснато по цялото протежение на границите между Аструрия и огромната провинция ал-Андалус, създадена от арабите. След 750 г. Андалус се отделя от огромния Арабски халифат, а на нейна територия се създава нова арабска държава – т. нар. Кордобски емират, оглавяван от династията на Умаядите – арабските принцове, прогонени от Близкия Изток след кървава гражданска война (750 г.). Държавата с център Кордоба просперира и към 900 г. е средище на културата, изкуствата, архитектурата, философията и точните науки. На нейна територия се намират някои от най-многолюдните градове в Европа, а богатството на владетелите й е легендарно.
Междувременно, Астурия, подпомагана и от кралете на франките, успява да отвоюва малка част от днешна Северна Испания. Следвайки феодалните порядки на епохата, кралете на Астурия разделят земите между синовете и внуците си. Това води до постепенното откъсване на няколко самостоятелни държави, които се оформят към началото на XI век – Кастилия, Леон и Навара. Самостоятелните военни действия на франките пораждат държавите от т. нар. Испанска гранична марка, най-важни сред които са графствата Барселона и Арагон, които с времето стават самостоятелни кралства. На запад, в следствие на кръстоносните действия на група рицари от Бургундия, в началото на XII век се създава кралство Португалия. Тази пъстра палитра от християнски държавици воюва ту помежду си, ту срещу мюсюлманите от Кордобската държава, преименувала се на халифат през X век.
Разпадането на Кордобския халифат на самостоятелни кралства (таифи) през XI век, дава възможност на християните да възстановят част от древните владения на вестготите, загубени след нашествието на Тарик. Тази ситуация се променя бързо в средата на XII век, когато на мястото на Умаядите в Кордоба се установява нова династия – Алмохадите, Войнствените бербери от Мароко успяват да нанесат редица поражения на християнските сили и отново да изтласкат европейските кралства на север. Алмохадите налагат властта си над всички самостоятелни таифи и наново обединяват Андалусия под ислямски контрол. Силата им е такава, че нито една християнска страна не би могла да ги победи самостоятелно. От друга страна, дрязгите между християнските владетели изглеждат почти непреодолими с оглед на множеството заговори, предателства и провалени съюзи помежду им.
През 1195 г. Алмохадите нанасят сериозно поражение на кралство Кастилия, завладявайки част от най-южните му владения. През 1211 г. новият халиф на Алмохадите – Мухаммад ал Насир, прекосява Гибралтар начело на грамадна армия и потегля на север срещу Кастилия, превземайки важната крепост Салватиера, която служи като един от бастионите на рицарския орден Калатрава – рицарско-монашеско братство, служещо на кастилските крале. Заплахата за християните е преценена като толкова сериозна, че папа Инокентий III издава була за свикване на кръстоносен поход в защита на иберийските християни.
През пролетта на 1212 г. в северна Иберия се стичат войски от цяла Европа, както и от самия полуостров. За сборен пункт на войските е избран важния град Толедо – едно от най-големите християнски селища на Пиренейския полуостров. Зрелището ще се помни дълго от местното население.
Пъстри брони и знамена известяват за родните места на рицарите. Под стените на Толедо се събират кастилските войски на Алфонсо VIII – войни на меча и честта, събрани от планинските градове, имения и крепости на днешните Галисия и Астурия. Към тях се присъединяват баските – планинските войни от Навара, водени от своя крал Санчо VII, наричан Силния. Редом с тях застават и войските на арагонския крал Педро II Правоверния, дошли от източните предели на Иберия край бреговете на р. Ебро и Средиземно море.
Заедно с тримата крале, под знамената окичени с кръстове се подреждат войските на трите най-големи рицарски ордена в Иберия – Калатрава, Алкантара и Сантяго. Към тях се присъединяват кръстоносци и доброволци от различни краища на Западна Европа. Сред събралите се рицари има бойци от Португалия, Франция, Италия и дори от далечните германски земи на тогавашната Свещена римска империя. Многообразното, пъстро войнство, разбиращо се само благодарение на латинския език, наброява около 14-15 000 бойници.
Срещу тях Мухаммад ал Нарир придвижва армия от около 30 000 войни от юг. В редиците им са като тежката кавалерия от Андалусия, придружена с отрядите погранични конници и пехотинци, навикнали на пресечения терен, така и войски от Африка – бедуинска кавалерия и чернокожи гуами (роби-войници). Насир използва своите опитни съгледвачи и разполага войските си така че да заемат основния път от Толедо към вътрешността на Андалусия.
Разположението на мюсюлманските сили е вещо организирано и на практика не позволява на обединената християнска армия да се разгърне и придвижи за даване на открито сражение. В добавка маврите разполагат с два пъти повече войници, което прави изгледите за успех на кръстоносците нищожни. За да се влошат нещата сред разнородните водачи на християните настъпват разногласия. Рицарите от Франция и Германия са обидени от застъпничеството, което Алфонсо кастилски оказва на местните евреи. Северняците имат намерение да унищожат и оплячкосат еврейския квартал в Толедо, но срещат острата съпротива на кастилците.
В тази напрегната обстановка, в която кампанията сякаш е пред провал, в лагера на кастилците пристига местен пастир, наричан в някои източници Мартин Алаха. Той съобщава на Алфонсо VIII че знае таен път през планината и може да изведе християнските сили в равнината срещу лагера на маврите срещу съответната награда. Пастирът обещава да остави кравешки череп в началото на пътеката, за да покаже на кръстоносците от къде да преминат. Планът сработва, а за награда пастирът е издигнат в ранг на идалго (рицар) и му е даден собствен герб с кравешки череп. Титлата му става известна като „Кабеза де Вака“, а един ден от потомците му ще произлезе един от най-прочутите испански конкистадори в Новия Свят.
Използвайки тайният маршрут християните успяват да обходят позициите на Алмохадите и се приготвят за решително сражение. Под палещите лъчи на юлското слънце, двете армии се хвърлят в битка на живот и смърт. Съвременна на събитията хроника описва битката така: „Християните атакуваха. Биеха се в ръкопашни схватки, използвайки копия, мечове и бойни брадви. Бяха така нагъсто, че нямаше начин да се използват стрелци…“ В стилистиката на епохата битката представлява класически сблъсък на две въоръжени маси войници, в които упоритостта, издръжливостта и качеството, а често и количеството, служат за определяне на победителя.
Макар изворът да не споменава стрелци в разгара на битката, такива несъмнено са използвани в началните етапи, преди двете войски да се вкопчат в директно стълкновение. Алмохадите разполагат с отлични конни стрелци, които да тормозят фланговете на християните. От друга страна кастилците и арагонците разполагат със своя лека кавалерия и пехота, която умее да контрира действията на вражеските мобилни части – това са т. нар. алмугаври.
Двете войски също така заделят част от силите си в тактически резерв. В случая с христиняните в резерв застават рицарите от Навара. В челните редици и на двете войски застава елитната тежка кавалерия. Португалски тамплиери се сблъскват с облечени в плетени ризници тежки мюсюлмански конници. Французи и германци премерват сили с бербери и андалусци.
В разгара на сражението по-малобройните, но по-тежко въоръжени християнски сили успяват да постигнат кратък превес в самия център на мелето. В този важен момент рицарите на Сантяго – вероятно най-елитната кавалерия в арсенала на кастилците, успява да извърши решителен пробив във вражеската линия. Моментът е забелязан от опитното око на наварския крал Санчо Силни. Той пришпорва жребеца си в стремителен щурм, следван неотлъчно от баските рицари. Лавината от стомана, конска плът и каменната решителност на пиренейските планинци връхлита изтощените мюсюлмански редици.
Пробивът, подобен на пробойна в язовирна стена отприщва християнския потоп. Санчо не губи време и насочва атаката си директно към палатката на Мухаммад ал Насир с идеята да плени вражеският владетел. Идеята е добра. Алмохадите са значително повече и все още има риск да се окопитят и да потърсят възстановяване на строя си и дори обкръжение на християните. Именно с тази идея Мухаммад ал Насир събира своята лична гвардия, съставена от чернокожи войни-роби, докарани отвъд пустинята Сахара. Мълчаливи, грамадни мъже, докарани на хиляди километри от родината си, тези мъже знаят, че няма да получат пощада от врага, а единственият им шанс за свобода минава през вярна служба на техния халиф. Притиснати в гъсти редици от решителност и стомана, те посрещат наварския напор. Облечените в стомана баски се сблъскват с гуамите.
Кървавото меле се разиграва с нова сила, а с всяка крачка напред християните се приближават все по-близо до командната шатра на своите противници. В крайна сметка крал Санчо лично пробива линията на робите-войни, съсичайки няколко от тях и стъпквайки други под копитата на бойния си кон. Пробивът на наварзите закъснява. Мухамад ал Насир използва своята гвардия като жив щит, печелейки време за да избяга от бойното поле. По-голямата част от войските му нямат този късмет. Бягството на алмохадския владетел е последната капка, която отприщва прилива на разрушението. Деморализираната мюсюлманска армия се разпада. Християнските войски се втурват д аги преследват и да плячкосват лагера. Смята се че общо около 2/3 от силите на ал Насир загиват в този съдбоносен 16 юли, 1212 г.
Далеч по-страшна за мюсюлманите от самата загуба, е последвалата светкавична експанзия на християните. Победата при Лас Навас де Толоса дава криле на християнските владетели. Само в рамките на 50 години Кастилия, Португалия и Арагон завладяват около 2/3 от Кордобската държава. За половин век християните освобождават повече територия, отколкото за предходните 500 години. На практика, битката при Лас Навас де Толоса се оказва началото на края на мюсюлманското присъствие в Иберия. Ще минат още 280 години преди падането на Гранада и краят на Андалусия, но от тук на сетне, мюсюлманите никога вече няма да бъдат в настъпление, нито ще успеят да възстановят някаква по-значителна част от загубените след 1212 г. територии.
