В началото на лятото през 1924 г. двама американски писатели се настаняват в малко парижанско кафе. Единият е автор, въоръжен с речник, вярвайки в силата на дребния шрифт, който може да подобри неговото зрение. Неговият събеседник пристига с копие на Библията от версията на крал Джеймс. Двамата се редуват да четат пасажи на глас от Стария завет. Хрониките на краля са тяхното любимо четиво, а след това се обръща внимание и на песента за Дебора.
Кафето, в което се настаняват, носи името La Closerie des Lilas, намира се на ъгъла на булевард Saint Michel и du Montparnasse. Името е вдъхновено от лилавите люляци, които красят терасите на сградата. В повечето парижки кафета има стара практика, в която черната напитка се носи със специална бита сметана. Американците обожават Париж и винаги са готови да търсят новите скрити кътчета на рая. Колкото повече напредва деня, толкова по-бързо се променят и напитките. Някъде към обяд започва да идва вермута от касис, а след него малко по-силния абсент, който с малко вода се превръща в почти бяла млечна напитка.
Мъжът с речника е Джон Дос Пасос, който е известен и завършен творец. Последният му роман вече се чете почти в целия свят. В този момент има договор с едно от най-добрите издателства в Ню Йорк. Черната му пригладена коса подсказва, че е сравнително млад – 28 години, но лицето му подчертава интелектът, докато тънките рамки на очилата носят малко чар за околните. Заговорили, думите се чуват с леко трептене, не са нито силни, нито тихи, но пък хората се обръщат, за да го видят.
Другият събеседник е пълният контраст на цялата картина. Той е с по-закръглено лице и кестенява коса, издължените рамена говорят за сила и мъжественост. Светът не го познава, но Ърнест Хемингуей мечтае за тази слава и е плейбоят в Париж, който повечето жени издирват. На 25 години, Хемингуей не може да плаща своите сметки с писане, принуден е да пише малки статии за канадски вестник и да отразява събитията в Европа. Понякога трябва да взима пари и от попечителски фонд на жена си. Едно престижно издание публикува неговия материал, но бърка името му, следователно Хемингуей остава в анонимност.
Бутиковият Париж обича анонимните, няма интерес от архиви, а спомените, докато са приятни за изживяване, могат да се превърнат в легенди на същите тези заведения.
Париж е столицата на интелекта и тук пристигат писатели, композитори, всякакви актьори. Фани Хърст ще напише, че Париж е като много красива жена, а Америка не може да не се поклони пред него. Има причина, това е град, който събира всичко, което поколения американци не могат да постигнат в собствената си родина. Хемингуей и Дос Пасос израстват по време на Великата война. Повече от 9 милиона американци умират, а сред тях има около 53 хиляди писатели, които дори не са разпознати. Интелектуалците не са съществували и предпочитат да си ходят. САЩ има странни идеи, когато става въпрос за създаването на култура. Преди да обяви война на алкохола, обявява война на книгите и изгаря копията на всички писатели в черния списък.
След като Джеймс Джойс е разбрал, че няма място в родината си, предпочита да отиде в Париж, където идеите могат да построят едно красиво бъдеще. Парижани нямат нищо против литературата, всяка вечер се води надпревара за най-добрите места, където идеалистите ще разкриват своята визия за света и неговото красиво бъдеще. Париж е обетованата земя за литературата.
Когато двамата писатели се срещат в това заведение, популацията на американците вече е три пъти по-голяма. Мнозина подчертават, че Франция не дава нищо на гостите си, но по-важното е, че не взима нищо. Никой не очаква да срещне лукса, наеманите апартаменти често са дори без течаща вода и без отопление. Повечето писатели пишат своите истории в кафетата през деня, а вечер избират клубовете, за да попарят гърлото и да убият мъката от изоставянето. Онези, които не искат да скучаят, могат да изпитат силата на един освободен живот, който предлага либерална сексуална култура.
Парите – те са горивото на тази експлозия от мигранти – разликата в тяхната стойност ще засили още повече миграцията. Чуждата валута може да позволи на мнозина да живеят малко по-нормално – не луксозно, а нормално. Американците, както казват някои писатели, пристигаха като гарвани в поле с царевица.
Интересът към френската столица позволява на фериботите и параходите да правят по-разумни курсове и да товарят следващата вълна от хора, които искат да погледнат живота на Франция. Пусната е дори популярната туристическа трета класа.
В епохата на точно това, Хемингуей и Дос Пасос се радват на своята компания. И двамата искат приятел, с когото да говорят на едно ниво и да споделят едни и същи интереси. В този момент Дос Пасос е единственият човек, който може да разбере емоциите на Хемингуей и неговата логика.
Двамата идват от Чикаго, но са доста различни. Хемингуей носи своето его и категоричност, желае да продължава напред, ако трябва ще мачка хората под себе си, остава аполитичен, атлетичен и дори малко наперен. Дос Пасос е възпитаник на Харвард, който често мисли до пълна парализа, отдаден е на левите движения, остава пацифист и никога не се е занимавал със спорт.
Двамата се събират с идеята да направят литературна революция. За тях войната е помогнала да изградят своя стил на писане. Дос Пасос говори за визуалното изразяване, за изображения на хартия, които сякаш ще помогнат на киното. В своето минало, Хемингуей е работил като бижутер, фотограф и автор на дълги истории. Стига до голямото заключение, че винаги трябва да се доверяваме на своите усещания.
Срещата им през 1924 г. не е много справедлива. Дос Пасос е с едни гърди напред. В малкото си апартаментче, той дава много съвети на Ърнест и Хадли, докато двамата гостуват. Хадли никога не забравя тези странни срещи, защото в Париж има много като тях, но нито един не е чак толкова близо до тяхното ниво. Сякаш Ърнест и Джон са сами в цял Париж, те са порода, която се среща поне веднъж на поколение. Малко след една война, те са готови да разкажат за следващата и светът ще е готов да даде необходимите материали и вдъхновение.