Едуард Олби превзе Социалистическа България с „Кой се страхува от Вирджиния Улф“

През юли 1966 г. известната югославска театрална трупа „Ателие 212“ изиграва пиеата на Едуард Олби- „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ в малкия Театър 199 в София. Почитателите на театралното изкуство са обхванати от дива емоция, а билетите са разпродадени незабавно, а някои от по-сериозните връзкари успяват да се сдобият с билети на черно, интерес има дори и от БКП, които успяват да превземат част от седалките. Сред хората, които посещават легендарното изпълнение е и известния и талантлив, а в този случай и елегантен, Георги Марков.

Като много други, Марков се вълнува да види нещо ново, либерално и красиво, при това изиграно на българската сцена. По това време България е вече 2 десетилетия в клопката на комунистическия режим. По-късно ще напише, че тази постановка има разтърсващ ефект, така, сякаш истинска човешка плът се материализира пред разклатената вселена между чучелата.

Неговата радост живее много кратко, след две години по улиците на Чехословакия ще се изсипят танкове и ще сложат края на политическата и артистична свобода, а Марков ще трябва да избяга в Лондон и да се превърне в един от най-страстните критици на режима в България – режимът, който през 1978 г. ще доведе до неговата смърт чрез един от най-популярните атентати в историята.

Това се случва по-късно, но през 60-те години ще видим България, както много други страни в Комунистическия блок, да станат свидетели на една глътка въздух и дори мечта за една по-силна промяна. В Прага, подобно представление се прави през 1964 г. с малко по-различно име „Кой се страхува от Франц Кафка“, става иконично за зрителите на театъра.

През следващата година във Варшава, великият полски сценарист Джерзи Крецмар създава подобна история за своите зрители. Заедно с „Ателие 212“, софийският театър решава да направи още една постановка на „Кой се страхува от Вирджиния Улф“, като този път родните артисти са дори по-смели и доказват, че не са по-лоши от гостуващата трупа, публиката отново изкупува всички билети със същия успех.

Разликата в едната и другата постановка е, че същата трябва да се облече в лек воал на марксистката идеология, но въпреки това се доставя съобщението.

Културната парадигма преминава през цяла Източна Европа: повечето западни писатели оживяват на сцената. За някого това ще е пропаганда, но за други е ребрандиране на западните идеи на съюзниците, а за трети е просто изказването на симпатия към това, което се случва. Езикът на театъра може да се покрие с много пластове, но сянката на театъра е изпълнена със съчувствие за онези, които искат да погледнат мрачното изображение в огледалото.

Само по този начин е възможно да се докара западна постановка в съветския блок, която обикновено се разглежда като нещо лошо и негативно. Ситуацията не е чак толкова жестока, поне преди големите вълнения, идеологическият лъв обикновено е добре нахранен, за да не забелязва прокрадването на западното влияние и публиката храни душата си с нещо различно и хубаво.

Олби не е единственият, който трябва да се превърне в лек критик на капитализма. Компания ще правят Тенеси Уилямс, Артър Милър и още много други. Те трябва да говорят за болките на запада, но без цензурата, светът би бил много по-добър, а това не може да се случи.

Един от големите казуси е, че не може да се говори за психологията на героите, половата им ориентация, културната идентичност и много други – те са игнорирани от критиците, защото не се вписват в настоящата картина. За съжаление се оказва, че театърът след Втората Световна война, особено този на изток, практически губи своя смисъл, но от време на време, при това в някакви много редки моменти, цензурата успява да пусне правилният формат.

Едуард Олби е пуснат и използван в социалистическия театър по една единствена причина – той е бил много далече от буржоазния живот и също така е искал да нападне и да отмъсти за илюзията на мечтания американски свят преди да дойде гражданската война. Това е перфектният пример за анти-западна пропаганда. Въпреки радикалните му виждания, показаният реализъм подсказва нещо, което изобщо не работи в полза на новия режим.

Странно или не, въпреки социалното прогресивно, комунистическия режим изразява консерватизъм, когато става въпрос за артистичните изяви.

Работата на

продължава да се представя в Източна Европа, дори и след Пражката пролет. През 1970 г. българските театри дори ще представят „Всичко в градината“ – адаптация по пиеса на Джайлс Купър, гледана като провал на САЩ. Радостта на зрителите е голяма и театрите в София, както и тези в по-малките градове, могат да закупят билети напълно свободно.

Странното е, че дори и след затягането на мерките, този творец, заедно със Стейнбек, посещават СССР през 1963 г. по програмата за културна обмяна на Кенеди. Олби е бил подготвян за покровител на дисидентите от изток, но генерално се опитва да избяга по всякакъв начин от фронта на Студената война.

През 2009 г. Олби ще дойде в София още един път, за да представи „Пиесата за едно бебе“, която се представя в обновения „Театър 199“. Явор Гърдев прави още две негови творби пред софийска публика. Олби ще бъде посрещнат от журналисти, като един от въпросите ще бъде свързан с изпълненията от 66-та година. Социалистическата версия на неговата пиеса носи името „Няма бъдеще за Америка“, а журналистите искат да знаят дали Олби е знаел това. Неговият отговор е:

„Не знам дали Америка има бъдеще или не. Аз избрах четирима герои и разказах тяхната история, не съм се опитвал да представя цялата си страна. Съжалявам, че българските критици не са разбрали това, но както се досещате, аз винаги съжалявам критиците.“