Кевин Картър спечели Пулицър в името на Судан и се самоуби
Мисията на всеки фотожурналист е само една – да покаже истината, без значение колко точно боли. Тя струва скъпо, както на читателя и зрителя, така и на този, който трябва да я открие. Всеки фотожурналист може да потвърди, че зад перфектния кадър се крие много болка, кошмари и едно важно умение – да бъдете на правилното място в правилното време.
Историята на Кевин Картър е точно такава, но най-вероятно не сте чували за него или сте го срещали като име, но без да имате особено познания. По-вероятно е да сте виждали негови снимки, както и да знаете, че същност е спечелил награда Пулицър за една от най-добрите, страховити и жестоки снимки, отразяващи реалността в Судан през 90-те години.
Картър извървява много дълъг път, преди да успее да стигне до най-престижната награда в журналистиката, а всичко започва на 13 септември 1960 г. Кевин израства в католическо семейство и още в детството си формира гражданска позиция, трудно му е да приеме, че полицията прави атаки на домовете на африканци с различен цвят на кожата. Никога не разбира защо неговото семейство отказва да протестира или да участва в различните протести срещу подобни своеволия, но бързо намира своето призвание.
Кевин израства с идеята, че иска да промени света около себе си. Имайки предвид, че израства в Йоханесбург, Южна Африка, поне има цел и локация, от която да започне. В началото се записва да учи за фармацевт, но след като напуска университета, веднага е зачислен в армията. Бяга от пехотата, записва се във ВВС и служи около 4 години.
През 1980 г. осъзнава, че животът му не се е променил много, след като наблюдава как пилотите в столовата обиждат африканец, който сервира храната. Опитва се да защити служителя и за награда е набит по-късно. Осъзнавайки, че завинаги е затворил пътя си към армията, решава да се занимава с музика и работи под псевдоним в радио предаване.
ЮАР не е особено дружелюбен и Кевин става свидетел на бомбардировките на църквата в Претория през 1983 г. Именно тогава се ражда и новата идея, да бъде фотограф и журналист. През същата година работи като спортен фотограф, а през следващата година получава работа за Johannesburg Star. И след като медията е далеч по-публична, започва да снима екзекуциите на африканци в средата на 80-те години. Не може да приеме насилието и злобата в хората, но снима и скоро разбира, че неговите кадри успяват да спечелят вниманието на публиката, да предизвикат обществото да търси промяна и да се стреми да намери мира.
В някои интервюта казва, че не съжалява за престъпленията, които е видял, неговото присъствие е помогнало за гласност и търсене на решения.
Кризите в Африка тепърва предстоят и като фотожурналист, Кевин има свободата да присъства на най-горещите точки в света. През 1993 г. Робърт Хадли, като представител на ОН, ще потърси добрите фотожурналисти, които да пътуват до Судан и да заснемат глада там. Офертата е изпратена на Жао Силва, който обаче ще потърси и Картър за помощ. Опитите на операцията за захранване на Судан, поне до този момент, са неуспешни и е необходимо на ОН, както и на други организации, да се добие информация.
Картър и Силва кацат в Найроби и искат да посетят лагерите на ОН, но точно в този момент има размирици и властите не могат да гарантират безопасността и на двамата. Нуждата от информация ще ги накара да потърсят начини да дадат гласност и Картър ще замине с ОН до лагера в Джуба, където ще направи снимки на случващото се. ОН получава разрешение да закара храна и до Айод. В един от лагерите, един от бунтовниците харесва часовника на Картър и той го сваля и го дава. По-късно се оказва, че е изключително евтин и няма почти никаква стойност, но в този момент, бунтовникът се превръща в бодигард на фотографите и позволява да се снима.
Ситуацията в лагера е наистина зловеща и плашеща, но когато фотографите се разделят, за да покажат случващото се, Картър успява да намери сцената за една от най-влиятелните снимки на 90-те години.
Така се ражда „Лешоядът и малкото момиченце“. На снимката се вижда малко момченце (по-късно се установява полът на детето), което се е свило от глад и вече няма сили за нищо. До него е кацнал лешояд, който чака жертвата си, за да се нахрани. По информация на ОН, детето се е опитвало да стигне до центъра в Айод, който се намирал само на около 800 метра от него. Снимката показва онази реалност, която мнозина могат да гледат по научно-популярните канали и след това да изключат телевизора в безопасност, но точно този кадър ще промени цялата ситуация в Судан.
Предисторията на снимката не е непозната. Пристигащите камиони с храна карат повече и повече хора да се събират и да взимат помощи. Майките изоставят своите деца на някакво безопасно разстояние, за да не се блъскат едни с други и след това се връщат с плячката си. Картър изразходва един цял филм, неговият колега също иска да направи подобен кадър, но се оказва, че Кевин вече е прогонил лешояда от детето. През цялото време, фотожурналистът мисли за своята дъщеря и му е трудно да остане безмълвен. Въпреки искането им да останат за по-дълго време в лагера, бунтовниците не им позволяват, следователно след час са качени на самолет и заминават.
Снимката, която по-късно ще обиколи американските издания, ще бъде поставена в историята на Донатела Лорч, която разказва за глада в Судан. Сензацията вече е готова, а по-късно кадърът се превръща в плакат на различните организации за хуманитарна помощ. Картър е на върха на славата си, освен това е описан в учебниците като човекът, който всеки ден гледа злото и ужаса в очите, той не е просто воайорът, който минава и запечатва спомените.
Наградата „Пулицър“ е връчена малко по-късно, но точно тук идва и проблемът с общественото мнение. Кевин не е имал право нито да помогне на детето, нито да даде храна. Бунтовниците били красноречиви, че никой не трябва да получава храна, която не е брандирана от ОН. Критиките не закъсняват и мнозина започват да разпитват за съдбата на детето. Като допълнителна информация става ясно, че има цяла тирада от читателски писма, които искат да разберат какво се е случило с детето. The New York Times отговарят, че детето е успяло да стигне до майка си и лагера, но нямат информация къде точно се намира.
Признанието и факта, че Кевин Картър е взел една от най-престижните награди във фотожурналистиката, не може да го зарадва. В годините на неговата фотографска кариера, злото е взело превес над него и на 27 юли 1994 г. – около 4 месеца след награждаването му – Кевин решава да се самоубие. Неговото последно писмо гласи:
„Наистина, наистина съжалявам. Болката на живота побеждава радостта до степен, в която радостта спира да съществува… депресиран… без телефон… пари за наем… пари за детска издръжка… пари за борчовете… пари!!! Преследван съм от спомените на убийства, трупове, гняв, болка и на гладуващи деца, както и на лунатици с пръст на спусъка, понякога полицаи, понякога екзекутори… Отивам да се присъединя към Кен, ако имам малко късмет.“
Въпросният Кен е починал колега – Кен Оостерброек. Картър приключва своя житейски път, след като обществото е успяло да го изхвърли и забрави точно толкова бързо, колкото го е обикнало. Що се отнася до детето на снимката, бащата разказва, че след този кадър, за него е имало помощ, а освен твърдението, че е момиченце, реално се оказва момченце – Конг Ньонг. Детето умира през 2007 г. от треска.
