Епидемиите, които промениха историята
Всеки знае за Черната смърт и Испанския грип от опустошителните последици, които са имали за света. Но е имало и други епидемии, пандемии и епидемични взривове, които са променили историята – някои от тях към по-лошо, а други, изненадващо, към по-добро.
Епидемия от малария във Ватикана – 1623 г.
Местоположение: Рим
Смъртни случаи: 8 кардинали и 30 други църковни служители
Смъртта на около 38 сравнително неизвестни хора през XVII в. може би е спасила живота на милиони. През 1623 г. католическите кардинали се събират от всички краища на християнството, за да изберат нов папа – но скоро ги застига епидемия от малария. Дори новоизбраният папа Урбан VIII се разболява и му трябват два месеца, за да се възстанови. Според легендата Урбан издава указ за намиране на лек за болестта.
Новината за смъртните случаи се разпространява в Южна Америка, където йезуитски мисионери забелязват как коренното население използва кората на андското дърво чинкона за лечение на треперене и треска – и двете симптоми на малария. Така лечението „перуанска кора“ пристига в Рим, където лекарите успешно го използват срещу болестта. През 1820 г. пък френски химици изолират хинина – активното съединение в нея.
Епидемия от дребна шарка в Нова Англия – 1721 г.
Местоположение: Бостън
Смъртни случаи: 850 души
В началото на XVIII век влиятелният пуритански духовник Котън Мейтър от Бостън чете трактат за новопоявилата се ваксинация срещу едра шарка и отговаря на автора му със свои собствени мисли по въпроса. Мейтър пита африканския си роб Онисимус дали някога е боледувал от тази болест, на което той отговорил: „И да, и не; а след това ми каза, че се е подложил на операция, която му е дала нещо от дребната шарка, което завинаги ще го предпазва от нея.“
Пет години по-късно Бостън е засегнат от болестта. Мейтър започва да настоява за кампания за ваксинация, но много от лекарите и гражданите на града не са съгласни по религиозни причини, а други твърдят, че е неетично да се третират здрави хора с непозната процедура. Един от критиците дори хвърля бомба в прозореца на Матър с бележка, на която пише: „Котън Матър, куче, проклет да си! Ще те ваксинирам с това, дано се разболееш.“ (Бомбата не успява да избухне.) Само един лекар, Забдиел Бойлстън, застава на страната на Матър: Бойлстън ваксинира собствения си син и стотици други. В края на епидемията той съобщава, в първият клиничен тест с конкретни данни, че само 2% от ваксинираните пациенти са починали, в сравнение с почти 15% от тези, които не са били ваксинирани. Според списание BMJ Quality & Safety резултатите насочват експериментите на Едуард Дженър в областта на ваксинацията няколко десетилетия по-късно. Що се отнася до Онисимус, той купува свободата си през 1716 г., при условие че е задължен да изпълнява домакинска работа за Матър, когато е необходимо.
Епидемия от жълта треска в Сен Доменг – 1802 г.
Местоположение: Днешно Хаити
Смъртни случаи: между 29 000 и 55 000 души
Подобно на маларията, тази болест, пренасяна от комари, оказва огромно влияние върху отношенията между Стария и Новия свят. През 1791 г. робите и други маргинализирани групи във френската колония Сен Доменг (днес Хаити) се надигат срещу потисническото френско правителство, което поставя началото на Хаитянската революция. Единадесет години по-късно Наполеон Бонапарт изпраща своя шурей Шарл Леклерк и 60 000 войници да възстановява реда. Но френските войници започват да умират с хиляди от жълта треска, като сравнително малко от тях умират в битка – което може би е било целенасочено.
Хаитянският генерал Тусен Лувертюр, един от лидерите на революцията, пише на своя лейтенант Жан-Жак Десалин: „Не забравяй, че докато чакаме дъждовния сезон, който ще ни отърве от враговете ни, разполагаме само с унищожение и огън като оръжие.“ Той е знаел, че сезонните епидемии от жълта треска ще отслабят френската армия. Всъщност жълтата треска ще убие повечето от френските войници, включително Леклерк, и ще спомогне за независимостта на Хаити от Франция.
Някои историци обаче предполагат, че Хаити е било само сборен пункт за огромния брой френски войски. Островът може да е служил като зона за подготовка на експедиция за възстановяване на контрола над Луизиана, която е била предадена на Испания през 1762 г. и отново придобита от Франция между 1800 и 1802 г. Но вероятно в резултат на френското поражение в Хаити Наполеон обявява: „Отказвам се от Луизиана. Ще отстъпя не само Ню Орлиънс, но и цялата колония без никакви резерви.“ Закупуването на Луизиана от САЩ през 1803 г. ще удвои размера на младата държава.
Трета холерна пандемия – средата на XIX в.
Местоположение: гр: в целия свят
Смъртни случаи: Стотици хиляди до повече от милион
Третата холерна епидемия (продължила от 1846 до 1863 г. или от 1839 до 1856 г., в зависимост от източника) е запомнена най-вече с две събития, променили историята през 1854 г.
В лондонския квартал Сохо холерата довежда до смъртта на 616 души. По онова време повечето хора смятат, че болестта се предава чрез мръсния въздух (известна като теорията за миазмите). Но един местен анестезиолог на име Джон Сноу има радикалната за онова време идея – че холерата се разпространява от някакъв микроскопичен организъм. Така той започва да картографира разположението на водните помпи в квартала и жертвите на епидемията и забелязва, че те са съсредоточени около една помпа на ъгъла на улиците „Броуд“ и „Кеймбридж“ (сега „Броудуик“ и „Лексингтън“). Картата му убеждава местния съвет да премахне дръжката на помпата и броят на смъртните случаи рязко спада. Разследването на Сноу се превръща в ключов момент в редица области, вариращи от епидемиология до визуализация на данни и градско планиране. Но той така и не успява да установи какво е причинило епидемията и вероятно не знае и за човек, който да е успял в това начинание.
През същата година, когато холерата пристига във Флоренция, анатомът Филипо Пачини прави аутопсии на жертвите и забелязва странни микроскопични частици, които нарича вибриони. Той публикува откритията си, но те са пренебрегнати. През 80-те години на XIX век немският микробиолог Робърт Кох преоткрива, че вибрионите, които се намират в червата на жертвите на холера, но не и в тези на здравите хора, всъщност са бактериите, които причиняват болестта. Изследванията му върху бактериите преодоляват силната съпротива и променят начина, по който диагностицираме и лекуваме болестите. Но Пацини не е бил пренебрегнат – през 1966 г. Международният комитет по номенклатура официално признава предишното откритие на Пацини.
Епидемията от морбили във Фиджи – 1875 г.
Местоположение: гр: Фиджи
Смъртни случаи: 40 000 души
В туристическите брошури южната част на Тихия океан Фиджи изглежда като спокоен рай, но островите са разтърсени от поредица от държавни преврати, които отчасти започват с един вирус. През януари 1875 г. шлюпът (ветроходен боен кораб) на Кралския флот Дидо връща у дома могъщия фиджийски вожд Какобау и семейството му от държавно посещение в Австралия. Но Какобау се заразява с морбили и въпреки че оздравява, заразява синовете си. Властите не успяват да поставят кораба под сигурна карантина, така че когато Дидо пристига във Фиджи, пътниците му дебаркират и се срещат с вождове от околните острови, които след това се връщат у дома и разпространяват заразата с поразителна бързина. Населението на Фиджи преди епидемията е било около 150 000 души, а до нейния край през юни 1875 г. умират около 40 000 души.
Много фиджийци смятат, че масовата зараза е умишлено действие на британското правителство – Какобау се е съгласил Фиджи да стане британска колония през 1874 г. – и организират въоръжено въстание. Вероятно в резултат на намаляването на населението британските колонизатори успяват да конфискуват собственост на фиджийците и да доведат индийски наемни работници, които се превръщат в значителна (но все пак малцинствена) от населението. Скоро след получаването на независимост от Обединеното кралство през 1970 г. „вътрешнодържавни сблъсъци между политическите партии, които представляват мнозинството от етническото население на Фиджи, и етническите малцинства, най-вече индофиджийците, водят до военен преврат“, според Държавния департамент на САЩ.
