„Силата на перото“: Емили Дикинсън – нежното цвете на американската поезия

| от Десислава Михайлова |

„Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много къса, а перото – много остро.“  Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои завладяват земи с мощта на своите оръжия и физическа сила, други създават и прекрояват светове само със силата на думите си.  Понякога надмощие взима насилието и дори най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче само чакат точния момент, за да възкръснат отново, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всякога. Някои творци са разбрани още приживе от съвременниците си, докато други, изпреварили времето си, впоследствие биват преоткрити. Едни живеят охолен живот, а други – тънат в нищета, някои остро критикуват политиката на държавата си, докато други кротко следват нейния ритъм.

Настоящата поредица от статии ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „перо“.

През 2006 г. Харвард Юнивърсити прес отпечатва един сборник с хербарии от XIX в. На овехтелите 66 страници са събрани над 420 вида растения. Макар оригиналът да може да се види само в библиотека Хотън на Харвардския университет, неговото дигитално копие е достъпно за целия свят. Красивите, запечатани като живи растения, разположени на страниците на изданието, са допълнени от фин почерк, който оказва тяхното наименование.

Създателката на сборника не е ботаник, но е била запален любител. Приживе е била известна именно със страстта си към градинарството и нейната градина в Хоумстед е била широко известна. Днес този растителен рай не е запазен и сведения за красотата му, черпим от очевидци, които описват килими от момини сълзи и теменужки, допълнени от зюмбюли, нарциси, невени и всякакви други сезонни цветя и растения.

В днешно време жената, създала тази приказна градина и съхранила част от магията й в своя сборник с хербарии, е известна като една от най-емблематичните американски поетеси. Приживе са отпечатани едва десетина нейни стиха и то до голяма степен цензурирани от нормите на времето. Едва след смъртта й, красотата и силата на нейната поезия успява да надскочи стереотипите и да разцъфти с нов плам, превръщайки я в поет, слаган наравно с Уолт Уитман, Уолъс Стивънс и Робърт Фрост.

Нейното перо не се съобразява с пунктуацията, нито с главни и малки букви, стихотворенията й нямат заглавия, а римите й са непълни. Това, което грабва в тях е загадъчността, провокацията, оригиналността и множеството метафори. Саможива, недоразбрана и чудата, тази поетеса е позната на своите съграждани като „дамата в бяло“, тъй като от един момент нататък носи само чисто бели дрехи, но в историята тя остава като Емили Дикинсън.

Ако чета книга и тя накара цялото ми тяло да изстине толкова, че никой огън не може да ме сгрее, знам, че това е поезия.

Емили Елизабет Дикинсън е родена на 10 декември 1830 г. в Амхърст, Масачузетс. Тя е средното от общо три деца. Има по-голям брат на име Остин и по-малка сестра – Лавиния. Баща й – Едуард е адвокат, а фамилията му е добре известна и уважавана в града. Прадядото на Емили е един от основателите на колежа Амхърст. Майката на поетесата, на която тя е кръстена – се казва Емили Норкрос. Интересна е динамиката и разликата в характерите на двамата родители. Бащата на Емили е високо образован човек и винаги подхожда с нежност към децата си.

Децата Дикинсън

Той е бил и силно влюбен в съпругата си, която ухажва с над 60 писма. Майката на Емили е по-затворена и с по-студен характер. Въпреки че двете прекарват целия си живот заедно така и не постигат топли отношения. В едно от писмата си Емили споделя, че е била „ужасна майка, но по-добре от никаква.“ В действителност има немалко сходства в характерите им. Майката на Емили страда от депресия, както по-късно и дъщеря й. И двете страстно обичат градинарството. Това, което най-силно ги отличава е липсата на силни емоции у майката, както и слабият й интерес към литературата и философията.

Началното си образование Емили Дикинсън получава в основното училище в града, което се намира на Плезънт стрийт. През 1840 г. тя и сестра й са приети в Академия Амхърст, която допреди 2 години е била мъжки лицей, но след това отваря вратите си и за дамите. По това време семейството изпитва известни финансови притеснения и е принудено да се премести от имението Холмстед в къща на улица Уест, която гледа към близкото гробище. Следващите седем години от живота си, Емили прекарва в Академията.

Там тя посещава часове по латински, класическа литература, ботаника, геология, история, аритметика и философия. Описват я като любознателна ученичка, която винаги си изпълнява задълженията. Именно в тийнейджърските години Емили прави и първите си поетически опити. Нейни ментори през този период са директорът на Академия Амхърст – Леонард Хъмфри и един семеен приятел и студент по право – Бенджамин Франклин Нютън, който я запознава с творчеството на Ралф Уолдо Емерсън.

След Академията, Емили се записва в Женската семинария „Маунт Холиок“, но там се задържа едва година. През 1848 г. тя е отписана от училището и така и не продължава образованието си. Точните причини за това остават неизвестни. Според някои изследователи баща й я отписва поради влошаване на здравето й. Според други – тя самата е била много чувствителна и тежко е понасяла раздялата с близките си. Има и трета теория, която се крепи на факта, че същата година по време на церемония, едва 17-годишната Емили отказва да се поклони пред основателката на семинарията – Мери Лайън.

Въпросната директорка има строги религиозни разбирания, които са в противовес със светоусещането на Дикинсън, която е вярна на науката и смята, че това е пътя на прогресивното мислене. Във времена, в които религията все още играе важна роля в обществото, атеизмът на Емили се смята за изключително провокативен. Тази трета теория изглежда достоверна, защото след един такъв скандал, е малко вероятно да оставят Дикинсън в училище.

Емили се завръща в дома си. По това време баща й вече се е замогнал отново и е купил цялото имение Холстед. През 1855 г. Емили напуска родния си град и заминава на продължително пътешествие. Това се оказва и единственото голямо пътуване, което тя предприема, защото след него, тя се завръща в Амхърст и никога повторно не напуска пределите му.

По време на пътуването тя прекарва три седмици във Вашингтон, а след това и две седмици във Филаделфия, на гости на нейни роднини. Там тя среща Чарлз Уодсуърт, който е семеен мъж и служител в Презвитерианската църква на Арч Стрийт. Според биографите на Емили е много вероятно той да е бил обект на нейната любов. В писмата си тя го нарича „мой духовнико“, „моя Филаделфия“ и „мой най-скъп земен приятелю“. Те запазват близки приятелски отношения до смъртта му през 1882 г., но само под формата на писма. Емили никога не се омъжва.

Имено запазената кореспонденция на писателката, както и на нейните близки и приятели до голяма степен сглобява пъзела на нейната личност. Няколко години след като се завръща от пътуването си до Филаделфия, Емили се затваря съвсем за външния свят. Теориите за причините  около тази промяна в живота й са много. Някои изследователи смятат, че тя е страдала от наследствена депресия, която се засилва с годините и за която допринася влошаването на здравословното състояние на нейните родители.

Дикинсън е тази, която остава в родното имение и се грижи за болната си майка. Здравето на мисис Норкрос е до толкова влошено, че последните години от живота си тя прекарва на легло. Върху плещите на Емили падат както грижите, така и поддържането на цялото домакинство. Според други теории, мис Дикинсън е страдала от тежка форма на агорафобия, която само се засилва с годините. В своите писма тя отказва на свои близки и приятели да ги посещава. В своя поема тя обяснява, че някои почитат неделята като ходят на църква, а тя я почита като си стои вкъщи.

В едно свое писмо тя дори открито заявява: „Не пресичам границите на бащините си земи, за да отида в която и да е къща или град“. От един момент нататък, когато здравето й значително се влошава, тя дори започва да приема домашните посещения на лекаря си през затворена врата, обяснявайки симптомите си от съседна стая.

Тези обяснения сами по себе си не са достатъчен повод, Емили да се превърне в ексцентричната личност на своя роден град, за която измислят прозвището – „митът“. Едни по-късни анализи на творчеството и здравословното й състояние разкриват една по-дълбока причина. Емили винаги е била с крепко здраве. В поемите си тя говори за болки в очите, както и в ума си. Една от съвременните хипотези е, че тя най-вероятно е страдала от някаква форма на епилепсия. Нейна братовчедка, както и нейния племенник, са имали епилептични припадъци и е много вероятно поетесата, също да е страдала от такива по наследствена линия.

По онова време на епилептиците се е гледало като на нечисти хора, които са наказвани така от Бог, тъй като извършват нечестиви дела като това да мастурбират или са страдали от болести като истерия и сифилис. Не им е било разрешено да се женят, а в някои американски щати дори са прокарани закони срещу хора, страдащи от това заболяване. Много е вероятно ако Емили е била болна от епилепсия, да е криела това, толкова яростно, че да се е изолирала от целия свят, но за сметка на това е запазила свободата си да общува и да се изразява открито.

Наред с писмата й, поезията й разкрива нейната духовитост, бърз ум, чувство за хумор и богата душевност. Стиховете й призовават към доброта, любов към природата и опазване на нравствените ценности. Основните теми, които могат да се открият в нейните стихове са тези за природата, самотата, времето, смъртта, болката и любовта:

Животът ми два пъти свърши,

не стигнал своя сетен час.

Безсмъртна ако съм, едва ли

ще изживея вече аз

минути палещи, каквито

два пъти ми съдбата даде.

Дали тези минути са били несбъднатата любов с Чарлз Уодсуърт, или са неосъществените срещи с мистичния „господар“ от други нейни стихове, няма да узнаем. Има и трети, по-пикантен вариант. Според една преобладаваща теория в литературните среди, Емили е имала тайна любовна връзка със съпругата на брат си – Сюзън Гилбърт. Според писмата й тя е нейна „приятелка, муза и съветник“, а понякога тя й пише, че си мечтае да открадне „една целувка“ или „нашепната дума“. Бракът между Сюзан и брат й не е от щастливите.

В един момент той дори открито заживява със своята любовница – мис Тод, за което открито е критикуван от Емили. Няма доказателства, че между Дикинсън и мис Гилбърт е имало нещо повече от топло приятелство, но е факт, че след смъртта на Емили, по нейна молба, сестра й Лавиния изгаря голяма част от личната кореспонденция на поетесата, сред които са и голяма част от писмата й до Сюзан.

Дикинсън почти не публикува свои творби приживе. През 60-те години на XIX в. тя прави опити за това, но от една страна стилово те се различават от общоприетата ритмична норма по онова време, а от друга – самата поетеса не е била напълно уверена в своите способности. Тя изпраща писмо до известния литературен критик и издател – Томас Уентуърт Хигинсън, в което излиза най-големия си страх – „дали стиховете й са живи?“. Тя е искала да знае дали вълнува аудиторията и дали това, което прави е стойностно. През годините тя поддържа приятелски епистоларни отношения с Хигинсън и дори го кани в дома си, но макар да го смята за ментор, той така и не я подкрепя открито да публикува своите стихове.

Дикинсън напуска този свят на 15 май 1886 г., на 55 годишна възраст. Издъхва в дома си в Холмстед, а тленните й останки са положени в Западното гробище. Най-вероятната причина за смъртта й е сърдечен удар. Преди да си отиде, тя моли сестра си Лавиния да унищожи нейната кореспонденция. Когато влиза в стаята й тя открива над 40 тетрадки, изписани със стегнатия почерк на Емили, които съдържат съкровището на нейната поезия. Лавиния не намира сили да ги унищожи, вместо това с помощна на брат си, стиховете на Емили виждат бял свят и първия том с нейна поезия излиза посмъртно през 1890 г.

Днес родният дом на Емили е къща-музей, посветен на нея. Именно от границите на това имение, тя не излиза след средата на 50-те години на XIX в, но нейният талант и страстта й, съхранени в нейните стихове, надскачат границите не само на Холмстед, но и на цялата страна:

Аз нямах време за омраза,

че Гробът — знам —

не е далече —

и твърде кратък е Животът

да свърша

със Враждата вечна.

И да Обичам нямах време…

 
 
Коментарите са изключени за „Силата на перото“: Емили Дикинсън – нежното цвете на американската поезия