Михаил Ходаренок не е щастлив от визитата на Си Дзинпин
Посещението на Си Дзинпин в Москва успя да спечели вниманието на целия свят. От една страна се смята, че това ще е една отдавна чакана сделка, която ще включва не само газови потоци, макар и Китай да разполага с достатъчно газ, но от друга е лесно да забележим, че Русия е готова да продава със 70% по-ниска цена. Мнозина най-вероятно се замислят и дали оръжие ще стигне от Китай до Русия с надеждата, че армията най-вероятно може да достави правилното количество, но със сигурност няма да бъде официално. Различни медийни източници посочват, че Китай така или иначе е доставял оръжие, но няма официални доказателства, които да потвърдят точно това, а и допълнително напрежение с Китай може да доведе до по-различни и нежелани резултати.
Руската пропаганда също се гордее с голямото постижение, че Си Дзинпин пристигна в Москва, но сякаш нищо не се променя до някаква по-сериозна или висока степен. Преди година имахме възможност да чуем думите на Михаил Ходаренок – полковник от запаса на руската армия и един от последните разумни хора в двора на Путин. Същият открито изрази своето недоволство към идеята, че руската армия може да се справи с Украйна, а още по-лошото е, че няколко пъти подчерта и качествата на противника и неговата подготовка и опит.
Ходаренок не беше чут, но за голяма изненада на водещи като Олга Скабеева и останалите коментатори, той беше прав в много отношения. Русия не само не печели тази война, но трябва тепърва да се примирява с факта, че започва да губи още и още позиции. При последното издание на предаването „60 минути“, гост отново беше въпросният полковник и за разлика от всички останали участници, забелязваме една силна скептичност относно посещението на китайския президент, както и неговите мотиви. Думите му бяха следните:
„Посещението на Си Дзинпин в Москва, събуди някои представители на нашето експертно общество, аз лично го виждам като превъзбудено, дори щастливо, мнозина искат да кажат „Ние сме гръб до гръб с Китай срещу колективния Запад! Имаме бойните координати и ще насочим оръжията си в тази посока!“ и много други подобни. Какво искам да кажа по този въпрос? На първо място подчертавам, че Китай има само един съюзник – себе си. Второ, Китай има само един интерес – про-китайският. Трето, китайската външна политика е лишена от ултраизъм. Представете си нашите китайски другари да се намесят във война, както ние направихме през 1877 г. на страната на българите. Това е невъзможно да се фантазира! И на финала не трябва да забравяме, че Китай е страна, която винаги се намира на първи позиции във всяка една листа по историческа несправедливост. Тя помни XIX и „Векът на унижение“ в Китай, Русия няма много добра роля в историческата несправедливост. Не трябва да спекулираме с това, а трябва да внимаваме. Какво може да се каже в този смисъл? Трябва да се отнасяме към нашият голям съсед с необходимото уважение, трябва да оценим добрите отношения и в същото време да не забравяме, че военно-политическият реализъм е много важен за нашия бизнес.“
Какво се опитва да каже Ходаренок и дали наистина ще бъде разбран от хората, които така или иначе се опитват да извадят сирене и масло от прясно издоеното мляко? На първо място ще открием, че Китай винаги е следвал своите собствени интереси. Това е страна, която няколко пъти преживява сериозни унижения и често се подценява, това може да се проследи в Опиумовите войни за периода от 1839-1842 г. и унищожаването ѝ като военна и търговска сила. Самият Си Дзинпин многократно напомня, че от велика страна в Азия, Китай се е превърнал в полу-колония. Това е обида, която не може да се забрави и няма как да бъде пропусната. Китай е прегазен от Великобритания и Франция и дълго време ще трябва да се възстановява от всичко, което се е случило. Тук обаче не можем да забравим и още едно не толкова справедливо историческо действие.
В началото на XX век ще забележим, че Китай изостава с индустриализацията си и иска да запази своите стари порядъци на живот. Пристигат най-различни мисионери, но някои региони на Китай няма да приемат християнството и се стига дори до сражения. В този момент ще забележим, че почти целият свят отива на война, включително и Русия. В рамките на така наречената Боксова революция ще бъде последният опит на Китай да запази своите традиции.
В резултат на това ще пристигнат армиите на Великобритания, Русия, Япония, Франция, Германия, САЩ, Италия, Австро-Унгария, Холандия, Белгия и Испания. Най-много сили има Руската империя по това време с около 100 до 200 хиляди войници разположени в Манджурия, останалите са между 20 и 23 хиляди души. В един момент войната става толкова грозна, че и до днес снимките от този времеви период трябва да се смятат за показно какво точно не трябва да се прави в една война.
Следователно и сравнението на Ходаренок относно помощните сили на Китай за Руската империя по време на Руско-турската война не могат да бъдат смятани за приятелска помощ. Русия ще побърза да демонстрира своята по-скоро неприятелска позиция около десетилетие по-късно.
Следващият важен момент за влошаване на отношенията ще ни пренесе през 1929 г. Това е Сино-Съветският конфликт, фокусиран към Манджурската граница. Това е първото бойно кръщене на реформираната Червена армия и се изпращат около 156 хиляди войници. Извикани са и резервите от Далечния изток, но цялата операция е толкова мимолетна, че реално едва 5 съветски войника стигат до границата. Демонстрацията на сила се води само за един особен казус и то е контролът на железопътна линия. По време на сражението ще загинат около 2000 китайски войника, 1000 ще бъдат ранени и около 8550 ще бъдат заловени.
Руснаците губят около 812 души, 665 ранени и 4-ма изчезнали. По днешни данни се твърди, че жертвите им са много повече, отколкото са показали, докато Китай реално е изгубил около 5000 души. Това е и един от модерните случаи, в които идват белогвардейци и застават на помощ на китайците. Битката ще приключи и Русия ще се опита да продължи към Манджурия, но там ще срещне Япония и изобщо няма да бъде доволна от по-нататъшните събития.
Вторият детайлен конфликт отново се води на Сину-суидската граница, като този път ще открием, че Китай е много по-добре подготвен, а цялото мащабно сражение се води на един малък остров с размерите на апартамент. Легендата за този конфликт прилича много сериозно на настоящия в Украйна, но с тази разлика, че Китай няколко пъти напомня, че няма армия, която да е толкова многобройна, за да се справи с тях.
В този ред на мисли ще забележим, че Китай отдавна не е този силен партньор, който Русия търси. Това е единственото, което трябва да запомним от Ходаренок. Продължаваме да смятаме, че това сякаш е последният по-разумен руснак, който ясно осъзнава какво се случва на бойното поле и не се опитва по никакъв начин да рисува розово небе и главоломни успехи. Не трябва да забравяме и още една важна подробност, Китай наистина има само един интерес и той изобщо не е обвързан с победата на Русия.
