Как Валеска Герт създаде пънка още през 20-те години на миналия век

Мислите, че пънкът е изобретение на 70-те? Оказва се, че не е…

Една дребна жена с изписани вежди, сини сенки за очи, бяла като тебешир кожа и червени устни е десетилетия пред всички и полага основите на пънк движението още през 20-те години на миналия век. Автор на танцови представления, кралица на кабарето, пантомим, актриса от големия и малкия екран, писател и мъдрец (също гол модел и мияч на чинии, както почти всяка творческа личност), Валеска Герт вдъхновява редица творци с неконформисткият си подход – от немския експресионизъм до пънк движението от 70-те и 80-те години. Тя работи с легенди като Федерико Фелини, Бертолт Брехт и Грета Гарбо и дава работа не на кой да е, а на самите Джаксън Полък и Тенеси Уилямс.

Неизчерпаемата творческа енергия на Валеска Герт е магнит за други креативни личности с подобно мислене и през кариерата си, продължила 6 десетилетия на различни континенти, тя се включва към всяко авангардно движение по онова време – от дадаизма до сюрреализма.

Подходът й към изкуството на пърформанса толкова изпреварва времето си, че когато тя танцува коитус на сцената през 20-те години на миналия век, шокираната публика вика полицията. В едно типично за нея кратко изпълнение, Der Tod (Смъртта), тя изпълнява собствената си смърт пред поразена, но притихнала публика. Понякога се появява на сцената и… просто стои неподвижно, в драматичен опит да привлече вниманието към целия хаос наоколо.

Валеска Герт е може би един от най-запомнящите се творци от миналия век. Тя използва пълните възможности на тялото си, за да разкаже социално критични истории за живота, раждането, смъртта, проституцията, оргазма, пола и стереотипите по невиждан дотогава начин, оставайки винаги вярна на собствената си почтеност и творческа визия. И не се интересува дали публиката се чувства неудобно, отблъсната, отвратена, объркана или благодарна; има значение само „историята“. Така тя трябва сама да си бъде модел за подражание, тъй като друг такъв не съществува.

А публиката не знае как да категоризира този феномен, с когото никога не се е сблъсквала дотогава: неудържим бунтар ренегат, хипнотизираща, безстрашна, анархична, радикална и интензивна. Когато през 1916 г., в изпълнение, което обикновено се смята за нейния сценичен дебют, Tanz in Orange (Танц в оранжево), тя се противопоставя на танцовото течение на епохата, Ausdruckstanz (Експресионистичен танц), обявявайки го за скучно и буржоазно, казвайки: „Изтанцувах всичките хора, които честният гражданин презираше: курви, сводници, покварени души.“

Валеска Герт, Мюнхен, 1918 г.

Гертруд Валеска Самош е родена на 11 януари 1892 г. в семейството на евреи, баща й е производител на аксесоари за шапки. На деветгодишна възраст тя вече знае, че е предопределена да танцува и определено да не преследва академичните науки, което я изстрелва направо в неизбежността да играе на сцена, за да си изкарва прехраната. По време на Първата световна война тя трябва да разчита още повече на собствената си креативност, за да оцелее, докато бизнесът на баща й куца. Тогава се присъединява към берлинска танцова група и започва да развива това, което ще стане нейната характерна провокативна и сатирична танцова форма. В една от автобиографиите й, „Mein Weg“ (Моят път, 1931 г.), тя казва: „Направих си костюм от оранжева коприна. Изпълнена с бравада, избухнах като бомба. И същите движения, които бях танцувала меко и грациозно на репетицията, сега диво преувеличавах. С гигантски стъпки се втурнах право през подиума, ръцете ми се люлееха като голямо махало, разперени ръце, лице, изкривено в безочлива гримаса. Танцът беше искра в буре с барут. Публиката избухна, викаше, освиркваше. Излязох от сцената с дръзка усмивка.“

През 20-те години на миналия век тя обикаля и играе из цяла Европа, в кабарето на Бетолд Брехт „Червеното ревю“, в Германия, Париж, Лондон и другаде: малка кутия с динамит, мини-карикатура – подигравателна, шокираща, отчуждаваща и хипнотизираща публиката в еднаква степен. След това се съсредоточава върху актьорската игра на големия екран като участва във филми като „Diary of a Lost Girl“ (1925), „Joyless Street“ (1925) и „The Three Pence Opera“ (1931).

Заради еврейското й потекло й е забранено да играе на сцената в Германия през 1933 г. и така се озовава в Лондон, където се опитва да участва в късометражни филми (и също така се омъжва за втория си съпруг). Няколко години по-късно, през 1938 г., емигрира в САЩ, където позира като гол модел и мие чинии, докато планира как да се завърне като кабаретна артистка. През 1941 г. тя отваря „Beggar Bar“ с неговия емблематичен еклектичен декор в Ню Йорк и е известно, че наема младите тогава Джаксън Полък и Тенеси Уилямс като сервитьори. Уилямс явно отказва да дели бакшишите си другите, а Герт намира работата му за „силно небрежна“. След това се премества в Провинстаун, Масачузетс, където отваря „Valeska’s“.

Такъв е светът на Валеска Герт, че след като се събра отново, а след това се разделя с Тенеси Уилямс в Масачузетс, тя все пак го призова като свидетел в съдебно дело, в което е обвинена, че хвърля боклук от прозореца и че не е платила на свой танцов партньор. Тенеси свидетелства.

След като прекарва Втората световна война в изгнание, тя се завръща в Европа през 1947 г., първо в Париж, след това в Цюрих и любимия й Берлин, където отваря Hexenküche (Кухнята на вещицата) през 1949 г. и Ziegenstall (Навес за кози) на остров Силт. През 60-те години на миналия век отново се насочва към киното и участва във филма на Федерико Фелини „Джулиета на духовете“ (1965, трейлърът е по-горе), което води до редица предложения за различни филмови и телевизионни роли от млади немски режисьори. Когато Вернер Херцог преработва „Nosferatu“, тя е избрана за роля, но почива две седмици преди началото на снимките, на 86-годишна възраст, на 16 март 1978 г. Твърди се, че пощенската й кутия е пълна с безброй писма от млади пънкари, които се надяват да я срещнат.

Може да се каже, че Валеска е толкова напред културно, че публиката чак десетилетия по-късно щеше да я догони и правилно да разбере и оцени нейния принос и непостижимия й гений. В разговор с Радио Лайпциг през 30-те години на миналия век тя коментира качеството на безвремието и универсалността на артистичните приноси като казва : „Нашите произведения… ще изглеждат безвременни за бъдещите поколения само ако са достатъчно дълбоки. Те ще предадат послание, което се предава от поколение на поколение и което разкрива, че всички сме хора, всички трябва да следваме едни и същи закони, всички трябва да се борим, всички трябва да умрем.“