Как Джойс Чопра засне първото раждане на живо по телевизията – нейното (ВИДЕО)
Майчинството не изглежда чак толкова привлекателно за режисьора Джойс Чопра през 1963 г., когато тя пътува за Абърдийн, Южна Дакота, за една от първите си документални задачи: да заснеме петзнаците на семейство Фишер, които са на 2 седмици, за The Saturday Evening Post.
„Беше ясно, че г-жа Фишер не е особено доволна да ни види“, пише Чопра в мемоарите си „Lady Director: Adventures in Hollywood, Television and Beyond“, в което описва медийния цирк около майката на 10 деца, която удвоява размера на семейството си само с едно пътуване до болницата. Във филма на Чопра, „A Happy Mother’s Day“, Мери Ан Фишер постоянно избягва камерата.
Но малко по-малко от десетилетие по-късно Чопра ражда собствената си дъщеря – и кани целия свят да я види. Раждането е заснето и включено в нейния кратък документален филм от 1972 г. „Joyce at 34“, излъчен по PBS. Едни 40 секунди от този филм се смятат за първото раждане на живо, показано по телевизията.
Чопра получава вдъхновение за „Joyce at 34“, когато вече е бременна в осмия месец с първото си и единствено дете. Нейният приятел й предлага да заснеме документалка за променящите се отношения с майка й, когато става родител, но тя решава вместо това да се съсредоточи върху тревогите си относно балансирането между майчинството и кариерата.
„Толкова се страхувах, че ако спра да работя, вече няма да съм Джойс“, казва тя пред The Washington Post през 1986 г. „Беше време, когато се страхувах много повече за собствената си идентичност и собствената си кариера. Имах чувството, че ще бъда пометена в майчинството и ще се загубя напълно.“
С финансиране от $10 000 от филиала на PBS в Ню Йорк WNET и в екип с режисьора Клаудия Уейл, двете снимат автобиографичния късометражен филм, който започва с кратка сцена на Чопра в напреднала бременност, която е прекъсната от нова сцена, където тя е в родилна агония.
Планът е Уейл да заснеме раждането, когато му дойде времето, но „понеже сме късметлийки“, пише Чопра в „Lady Director“, колежката е извън града, когато този момент настъпва. Резервен екип е извикан в болничната стая около 2:00 часа сутринта. „Въпреки дихателните техники, болеше адски и това ми помогна да забравя, че камерата е насочена право между краката ми“, пише Чопра. Тази камера не спестява подробности и заснема задъханата, потна родилка през цялото раждане заедно с кървавото, лигаво бебе, което лекарите вадят от тялото й.
След това лентата проследява първите 14 месеца от живота на бебето Сара. Между сцените камерата улавя и Чопра с нейния съпруг, писателя Том Коул, които се борят да интегрират грижите за малкото в натоварения си живот. Една запомняща се сцена измества фокуса към майката на Чопра и нейните приятели, докато те обсъждат вината, която изпитват, и борбите, които са преживели, като работещи майки.
Когато късометражният филм дебютира през 1974 г., Глория Щайнем го нарича „един от редките филми, който не е отблъскваща пропаганда: филм, който обича както хората, които представя, така и истината“. Един по-малко любезен зрител в Масачузетс се оплаква: „Мислех, че ще гледам филм за Джеймс Джойс, а вместо това е някаква грозна жена!“
В допълнение към излъчването по PBS и прожекциите по филмови фестивали, филмът се разпространява и чрез феминисткия колектив New Day Films, чиито членове пращат собствените си филми по пощата до училища, библиотеки и въобще на който е заинтересован.
Що се отнася до бебето в центъра на продукцията, тя също получава нещо от нея: убийствено есе за прием в колеж.
„Родена съм на филм“, пише Сара Коул, цитирана в мемоарите на майка си. „Раждал съм се дузина пъти по обществената телевизия, веднъж на междукултурен филмов фестивал в Съветския съюз, всяка година (доколкото знам) в някой или друг университет в САЩ Ролка целулоид, от която аз може да се роди всеки момент, почива в трезора на Музея за модерно изкуство.
