В една мразовита сутрин по време на една от най-студените зими в историята на Лондон, млада поетеса пуска газта на кухненската печка в дома си и ляга пред нея. Оттогава смъртта на Силвия Плат – и нейното болезнено творчество – пленяват поколения читатели.
Тя проявява таланта си още от малко момиче и започва да пише и да публикува стихове, преди дори да е стигнала тийнейджърските си години. Посещава Смит Колидж, става гост-редактор в списание Мадмоазел и получава стипендия Фулбрайт за Кеймбридж в Лондон. Но паралелно със страхотните й литературни качества, се проявяват и тежките й проблеми с психичното здраве.
Действително, вътрешните борби на писателката изглеждат преплетени с нейната плодовита проза и докато се издига в литературните редици, тя също страда от тежка депресия, която довежда до прием в психиатрия и опити за самоубийство.
Когато умира през 1963 г., психичното й здраве и литературната й кариера са достигнали най-ниската си точка. Нейният съпруг, Тед Хюз, я напуска заради друга жена – оставяйки я да се грижи сама за двете им деца – а освен това Плат получава редица откази за романа си.
Ето трагичната история за смъртта на Силвия Плат – как младата и талантлива поетеса се самоуби на 30-годишна възраст.
Изгревът на една литературна легенда
Родена на 27 октомври 1932 г. в Бостън, Масачузетс, Силвия Плат показа литературен талант още в ранна възраст – тя публикува първото си стихотворение, „Поема“, в Boston Herald, когато е само на 9 годинки. Следват още поетични публикации, а на 12-годишна възраст Плат прави тест за интелигентност, който я определя като „сертифициран гений“ – с резултат 160.
Но ранният й живот също е помрачен от трагедия. Когато е на 8, баща й Ото умира от диабет. Тя има сложни отношения със строгия си татко, които по-късно изследва в стихотворението „Татко“, пишейки:
Винаги ме е било страх от теб,
с твоето Луфтвафе и неразбираем език
И докато Плат израства, нейните литературни дарби и вътрешна тъмнина сякаш играят противоположни роли. Докато е в Смит Колидж, печели престижната „гост-редакция“ в списание Мадмоазел. Премества се в Ню Йорк през лятото на 1953 г., но описва работата и живота си в града като „болка, купони и труд“.
Всъщност вътрешните борби на Плат започват да се засилват. Тя претърпява психически срив след като не я приемат по програма за писане в Харвард, което според Фондацията за поезия довежда поетесата до опит за самоубийство на 20-годишна възраст през август 1953 г. След него тя получава лечение под формата на електрошокова терапия.
„Сякаш животът ми беше магически управляван от два електрически тока: радостен положителен и отчайващ отрицателен – който и да тече в момента, доминира в живота ми, наводнява го“, пише по-късно Плат.
Но въпреки борбите си, тя продължава да се отличава: печели стипендия Фулбрайт и се мести в Лондон, за да учи в университета Кеймбридж. Там среща и бъдещия си съпруг Тед Хюз, на парти през февруари 1956 г.
По време на интензивните им първоначални срещи Плат ухапва бузата на Хюз до кръв. По-късно той пише:
…подутият пръстен от зъби
Той маркира лицето ми за следващия месец
А аз – под него завинаги.
„Сякаш той е идеалният мъжки двойник на мен самата“, пише Плат на майка си и добавя, че Хюз е: „единственият мъж, когото съм срещала тук, който би бил достатъчно силен, за да ми бъде равен – такъв е животът.“
Но въпреки че се женят само след 4 месеца и имат 2 деца заедно, Фрида и Никълъс, отношенията на Плат и Хюз бързо се влошават.
Престоят на Плат в болница Маклийн вдъхновява романа й „Стъкленият похлупак“
Смъртта на Силвия Плат в Лондон
Когато Силвия Плат умира през февруари 1963 г., бракът й с Тед Хюз вече е разпадат. Той я беше напуснал заради любовницата си Ася Уевил, оставяйки я да се грижи за двете им малки деца по време на една от най-студените зими в Лондон от 1740 г. насам.
Но това предателство е едва един от многото проблеми на поетесата. Не само, че трябва да се справя с безмилостния грип, но множество американски издатели отказват да публикуват романа й „Стъкленият похлупак“, който е художествен разказ за нейния престой в Ню Йорк и последвалия психически срив.
„За да бъда съвсем честен с вас, не смятаме, че сте успели да използвате материалите си успешно по романистичен начин“, пише редактор от издателската къща „Алфред А. Нопф“.
Друг пък пише: „С разпадането на главния герой обаче историята за нас престава да бъде роман и се превръща повече в исторически преразказ.“
Приятелите на Плат виждат, че нещо не е наред. Както една от тях, Джилиан Бекер, пише за BBC, писателката се „чувства отчаяна“. Когато посещава Джилиан и нейния съпруг, Гари, през уикенда, преди да умре, тя изразява своята горчивина, ревност и гняв към аферата на съпруга си. А когато Гари закарва Плат и децата й у дома в неделя вечерта, тя започва да плаче. Той се опитва да я утеши, дори настоява с децата да се върнат в дома им, но Плат отказа. „Не, това са глупости, не обръщайте внимание“, каза тя, според книгата на Бекер „Отказване: Последните дни на Силвия Плат“. „Трябва да се прибера вкъщи.“
На следващата сутрин, 11 февруари 1963 г., тя става около 7:00 сутринта, оставя мляко, хляб и масло на децата си, за да имат какво да ядат, когато се събудят, слага допълнителни одеяла до тях и накрая внимателно изолира вратата към стаята им.
След това отива в кухнята, пуска газта на печката и ляга на пода. Така не след дълго почива. Тогава тя е само на 30 години.
Семейството й, засрамено от самоубийството, съобщава, че е починала от „вирусна пневмония“.
Къщата в Лондон, където Плат се самоубива
Непреходното наследство на Силвия Плат
Тед Хюз по-късно пише за моментът, в който разбира за смъртта:
Тогава глас като оръжие
Или премерена инжекция
Хладно изрече своите четири думи
Дълбоко в ухото ми: „Жена ти е мъртва.“
Но въпреки че Силвия Плат почива в онази мразовита февруарска сутрин в Лондон, нейното литературно наследство тъкмо бе започнало да разцъфтява.
Макар че „Стъкленият похлупак“ е публикувана в Обединеното кралство под псевдоним малко преди смъртта й, тя няма да бъде публикувана в Съединените щати до 1971 г. А по време на най-мрачните дни на своята депресия, Плат създава редица стихотворения, които ще съставят посмъртната й колекция „Ариел“, публикувана през 1965 г.
Тя също е удостоена посмъртно с награда „Пулицър“ през 1982 г. Днес пък е смятана за една от най-великите американски поетеси на 20 век.
Нейното наследство обаче не е без противоречия. След смъртта й, нейният съпруг поема контрола над имуществото на писателката. Според History Extra той по-късно признава, че е унищожил части от нейния дневник. А депресията й явно е наследена от нейния син Никълъс, който се самоубива на 47-годишна възраст през 2009 г.
Днес Силвия Плат е запомнена по два начина: разбира се, с плодотворната си творческа кариера, но и с болка, самоубийство и горчивина. Писателят А. Алварес пише, че Плат прави поезията и смъртта „неразделни“.
Както самата поетеса пише в стихотворението си „Лейди Лазар“:
Да умираш
е изкуство, като всичко друго
владея го до съвършенство.Владея го, така че да не изпитате блаженство.
Владея го, така че то да е реално.
Предполагам, бихте казали, това е моето призвание.