Великобритания затваря цвета на немската интелигенция в лагери по време на Втората Световна война
Утрото на 12 май 1940 г. ще започне с една интересна гледка в Лондон. Цяла армия от автомобили напуска Скотланд Ярд. Полицейските квартири са вдигнати под сериозна тревога, а само преди час никой не е подозирал, че ще има някакво сериозно назначение. До края на деня около 2 хиляди души ще бъдат задържани и предадени на военните. Сред имената се включват опасни престъпници, бежанци и сериозна маса от евреи, които напускат Германия. Странно е, че до този момент задържаните са смятали, че са успели да стигнат до поредната си обетована земя, но за да установят, че ще бъдат задържани още един път.
През последните няколко месеца в 5-тата колона се говори за пристигането на най-различни агенти, които ще се облекат като бежанци и ще търсят политическо убежище. Твърди се, че много от тях са успели да помогнат за окупирането на Нидерландия. Таблоидите се надпреварват върху засилването на националната параноя и твърдят, че цяла Великобритания е пълна с най-различни шпиони.
Истерията е успяла да победи логиката и този път няма как да избягаме от някои основни факти. Отношението към бежанците се влошава и никой не е готов да предостави защита, вярвайки, че това са вълци в агнешки кожи. Сериозното игнориране на броя бежанци във Великобритания и факта, че убежище се е търсило в редица случаи, започва да кара местните жители да преследват и дори да наказват онези, които търсят мир. През 1940 г. се прави до референдум, в който се искат от гражданите да посочат точната сума на бежанци от Нацистка Германия през последните 6 години. Всички смятат, че броят им е между 2 и 4 милиона, а истината е, че те са едва 73 500 души.
Скорошната инвазия на Германия във Франция показва, че Великобритания може да бъде следващата и атаката върху нея ще бъде неизбежна. Много британци приемат и огромната несправедливост и отношението към гостите, но въпреки това приемат поставените мерки като повече от разумни и необходими за оцеляване. На 11 май 1940 г. само ден след влизането на Чърчил в кабинета, веднага започва арестуването на всички вражески съюзници. Хитлер ще се забавлява искрено на този факт и дори ще заяви:
„Враговете на Германия станаха и врагове на Великобритания. Къде са тежи толкова свещени демократични свободи, с които Англия се хвалеше?“
Статусът и класата нямат никакво значение, защото сега никой не е защитен от лудостта на Чърчил. В колите се тъпчат лекари, хирурзи, благородници, адвокати, артисти и много други с еврейско потекло. Полицията арестува дори Емил Голдман – 67-годишен професор от университета във Виена, който по време на ареста се намира в колежа Етон. В Кеймбридж са открити служители и студенти, които също се опитват да продължат образованието си.
Интересен факт е, че сред задържаните е дори принц Фредерик от Прусия – внук на кралица Виктория. Докато кралската особа е задържана, за него се изпращат най-луксозни храни и стоки от изискани магазини, заплатени от кралското семейство във Великобритания. Това е времето, в което Кеймбридж е готов да отмени изпитите по право, защото е възможно принцът да пропусне изпитите, а и има заплаха, че много от професорите ще бъдат в затвора за съответната дата.
Много от интернираните са изпратени в различни транзитни лагери, където условията варират от добри и комфортни до отвратителни – Уорт Милс си спомня, че е бил изпратен в една памучна фабрика в северните части на Англия, която не е била обитавана изобщо. Още с пристигането на бежанците, британските войници взимат всичко ценно като пари, часовници, цигари, хартия, пишещи машини и други. Всичко се разпределя между тях като ограбено и мнозина никога не успяват да върнат своите ценности. Лекарите гледат всичко това и не разбират защо войниците събират дори стетоскопите от чантите им. Повечето студенти искат да получат книгите си и поне да имат право да учат, но и това не е уважено.
Само за няколко дена става ясно, че мнозина просто не искат да бъдат част от редиците на Великобритания и щом получат свободата си, то веднага ще хванат и първия кораб за следващата локация. В Уорт Милс ще има само една баня за 2 хиляди задържани и 18 чешми с вода. Липсва канализация, тоалетните представляват около 60 кофи извън сградата. Д-р Саймън Айзък, бивш професор от Франкфурт, който в свободното си време взима спешни дежурства в болницата и се грижи за пациенти, които се сражавали на руския фронт по време на Първата Световна война, бързо ще сподели, че никога не е виждал подобни места и дори по време на войната не е бил поставян на такива условия.
Следва изолиране от приятели и роднини, поставянето на сериозни паралели между тези лагери и нацистките, а след тоова се мислят и различни планове за бягство. Само седмици след настаняването ще има двама души, които ще се самоубият, след като са успели да избягат от лагер на смъртта в Германия. Очевидно е, че те не са виждали особени разлики и просто не са били съгласни да повторят цялото си мъчение.
Всички във временните лагери се местят в постоянни лагери. Голяма част от тях са позиционирани на остров Ман. Лагер Хътчинсън е отворен на 13 юли 1940 г. и събира около 1200 души, които се блъскат в общежития и разполагат с малки квадратни дворчета. За някои има дори дни за почивка и разходка. По-старите мъже разбират какви са точно мерките на Великобритания и защо залагат на тях, но други започват да се притесняват значително от факта, че никой не може да сподели колко време ще се седи в изолация. Друг е въпросът, че всички стоят без съд и присъда и нямат дори бегла представа за какво са задържани. Мнозина са настанени в почивни станции, но изобщо не усещат това като някаква форма на почивка.
Лагерът Хитчинсън се превръща в дом за много различни и странни и хора, които едва ли някога в историята ще имат възможност да се съберат на едно място. Сред тях има носители на Нобелова награда, известни и изтъкнати композитори, награждавани журналисти и някои от най-добрите адвокати, които дори могат да се похвалят с клиенти от Ватикана. Там ще бъде открит дори Хайнрих Франкел – журналист, който пише книгата „Новия завет“ и „Помогнете ни, германци, да победим нацистите“. Тук присъства и професор по археология на име Герхард Берсу – експерт върху викингите и тяхната история.
Музикалният критик Рудолф Кастнер, който твърди, че е откри американския цигулар Йехуди Менухин. Сред лагерниците ще открием и модния дизайнер Отто Хаас-Хей, който определя немския стил на германката през 20-те години. Харалд Маренхолц пък се слави като един най-добрите приятели на Пикасо, Кристиан Диор и Габриеле „Коко“ Шанел – всички те са клиенти в модния магазин на улица Мейфеър. И за капак на всичко ще сложим една група от отличници на Кеймбридж и Оксфорд, които изучават право, философия и история.
Няколко дни след пристигането на новите гости ще забележим, че интелигенцията не си губи времето, взима стълби и градинарски пособия, започва да чисти моравата и да се занимава с всичко необходимо, за да създаде една далеч по-приятна атмосфера. След още няколко дена се прави малка сцена и започват да се четат различни лекции. Интересното е, че докато така наречените врагове на народа работят в посока на науката и запознаване със съседите си, местните също се включват, за да слушат различни истории. Изведнъж самият лагер с най-различни малки почивни вили се превръща в сцена от Древна Атина, където слушателите могат да изберат къде точно да се позиционират и за какво да слушат. Предлаганите теми са гръцка философия, индустриална употреба на коприната, сонети на Шекспир.
Бруно Арендс е архитект, който по време на своята грандиозна кариера е имал възможност да създава някои от величествените сгради на Берлин. Понеже има какво да каже и иска да покаже културната страна на Германия и то във време преди появата на Хитлер, моли капитан Хюберт Даниел за разрешение да чете лекции. Даниел предоставя стая на първия етаж на административната сграда на лагера. Бруно и неговия асистент – младият историк Клаус Хинриксен ще поделят програмата и всеки ден ще четат лекции. Въпросната зала ще бъде използвана и за театрална сцена в дъждовните дни, а когато времето е лошо, музикалните изпълнения на открито ще се местят вътре. Има и дни, в които същата зала ще се използва като аула за множеството задържани студенти, за да може да бъде сигурно, че същите поне ще наваксат с уроците си.
Споменахме, че в този лагер е имало и някои много добри продуценти и актьори и след като всички дават своя дан за малко по-приятно и добро време. Ето защо се организират и различни театрални продукции като „За мишките и хората“. Сцените се изграждат чрез събирането на изхвърлени вещи и компоненти. Сценичният дизайнер Есте Стерн ще се заеме с играждането на всичко, а негови чести помощници ще бъдат Макс Рейндхарт и Ньоел Ковард. Артистите в лагера ще бъдат актьори като Курт Швитерс. Пред градинката на дома си, той ще предлага на преминаващите да им нарисува портрет с определена цена – главата и рамената ще струват 3 паунда, главата с рамена и ръце ще бъдат 4 паунда, а за половин фигура ще са необходими 5 паунда. Журналистите, следвайки движението на всички останали, започват да издават вестник на лагера. В него включват новини, статии, измислици и дори слагат карикатури – Лео Фрьойнд се занимавал с изработването на последните.
Студентите с техническа насоченост решават да се захванат със създаването на зала за технически науки. Инсталират специална система за комуникация в целия лагер. Д-р Ханс Ротфелс от университета Свети Джон в Оксфорд ще се занимава със системата, докато Хърман Рахмер ще бъде един от първите хора, които ще свирят на радио уредбата и ще озвучават домовете на всички останали лагерници. Малко след това студентите ще направят и антена, с която да хващат радио програмите на BBC. За да няма никакви съмнения, че тук се използва някаква система за изпращане на съобщения, един приемник се монтира и в администрацията, като се позволява на отговорниците също да изпращат съобщения до всеки дом. Капитан Даниел дори се включва в цялото забавление като всеки ден обявява резултатите по крикет от последните дни.
Въпреки красивата обстановка и очевидният завиден прогрес – опитайте се да съберете германци с елитно образование на едно място и след това гледайте какво ще се случи – повечето гости се притесняват за близките си, за техният бизнес и за свободата си. Не всички са съгласни, но пък правят най-доброто, на което са способни.
В Лондон също се води кампания за подобряване на живота на лагерниците. Доброволци събират книги, за да ги изпратят на малкия остров и да им позволят да създадат своя собствена библиотека. Малко преди всички задържани да бъдат освободени, Германия потапя кораба SS Arandora Star и с това отново следва охлаждане на настроенията. Към есента на 1940 г. се позволява само на определени хора да напуснат лагера и да поискат свободата си. Това са хора, които са на средна възраст и имат разрешително за работа. Всички останали артисти, писатели и музиканти трябва да изчакат за своето по-късно освобождаване. В последните есенни вечери ще започне да се губи настроението на остров Ман. Една по една, повечето звезди напускат лагера. Последните седмици преди Коледа ще се усеща силна депресия. Повечето чакат с дни да чуят, че ще бъдат освободени, а и храната също започва да приключва.
До март 1941 г. около 12 500 души ще напуснат лагерите. Това са около половината от гостите, които са прекрачили въпросната локация през миналото лято. Повечето на високи постове откриват прекия път до свободата си, но други с по-малко връзки и пари нямат тази възможност. Някои ще прекарат повече от три години и половина в лагера, преди да бъдат освободени. За съжаление не са малко хората, които развиват депресия и травма, на о-в Ман ще има близо 56 човека, които просто се самоубиват, защото вярват, че ще прекарат целия си живот там.
Малко след войната ще има само един човек, който ще говори за условията и отношенията в лагера. Тристан Буч ще сподели, че това е било военно престъпление. Сър Джон Андерсън ще направи официално извинение за случилото се, но това няма да върне починалите.
Великобритания продължава да забравя тази подробност около Втората Световна война и винаги се фокусира върху своя героизъм, но забравя, че една огромна част от немската интелигенция е била изпратена в изгнание. Жителите на остров Ман продължават да описват тези събития и срещата с германците като нещо много приятно и интелектуално извисяващо, все пак говорим за цвета на една нация, която има какво да предложи като култура, като виждане за света, като идеология.
