Виртуалните романтични връзки между хората и чатботовете процъфтяват – ето защо

Изминаха по-малко от 10 години, откакто научно-фантастичният филм „Her“ ни показа една тогава привидно пресилената концепция – за взаимоотношенията между хора и чатботове, но ново изследване предполага, че виртуалната любов вече може да се нареди заедно с аналоговата. Авторите му въвеждат концепцията за „романтичен антропоморфизъм“ като разкриват как играчите на романтични видеоигри (RVG) приписват човешки качества на „дигиталните агенти“ и влизат във виртуални взаимоотношения, които се чувстват автентични.

„Нуждата да обичаш и да бъдеш обичан е траен, универсален аспект на човешката психология“, пишат изследователите. „През по-голямата част от нашата история задоволяването на тази нужда изискваше друг човек – някой, когото да обичаме и да ни обича обратно. Днес виртуален агент може потенциално да изпълни тази нужда.“

Позовавайки се на популярни изкуствени интелекти като Alexa, Cortana и Siri, авторите на изследването обясняват как чатботовете „играят все по-централна роля в нашия модерен свят“. И въпреки че никой няма да се влюби в бот за обслужване на клиенти, някои от по-сложните ботове вече може да са способни да се представят добре на арената за романтични запознанства.

Например, изследователите казват, че ориентирана към мъжете RVG, наречена LovePlus, „се оказа толкова успешна, че много играчи твърдят, че са се влюбили в своите виртуални приятелки, дори до степен, че ги предпочитат пред истинските жени“. Подчертавайки нарастващата популярност на тези базирани на любов игри, авторите заявяват, че вече има 50 милиона RVG играчи по целия свят.

За да разберат повече за романтичния антропоморфизъм, изследователите провеждат три лабораторни експеримента. В първия от тях 61 хетеросексуални жени изиграват RVG, наречена Castaway, след което попълват поредица от въпросници, предназначени да оценят колко е наситена палитрата на чатботовете с човешки качества и колко автентична се е усещала виртуалната им връзка.

Резултатите показват, че „по-големият романтичен антропоморфизъм е свързан с по-големи усещания за автентичност на връзката с виртуалния агент, което след това предсказва повече желание за връзка с него в реалния свят“.

Вторият експеримент следва абсолютно същия протокол, но включва по-голяма група – от 104 жени, които този път играят RVG, наречена Choices: Stories You Play. Резултатите от това упражнение „повтаря напълно“ тези от първия експеримент.

„Това откритие предполага, че не е антропоморфизмът сам по себе си – няма надеждна пряка връзка между антропоморфизма и резултатите – а по-скоро начинът, по който самият той се захранва чрез автентичността на връзката, факторът, който предсказва желание за връзка в реалния свят с виртуален агент и положителното настроение от преживяването“, обяснява авторът на изследването Маю Койке в изявление. „Казано по-просто, антропоморфизмът създава усещането за автентичност във взаимоотношенията. На свой ред автентичността на отношенията е важна за изграждането на силна връзка с агентите.“

И накрая, цялата процедура е повторена с трета група от 78 самотни хетеросексуални жени, въпреки че този път авторите на изследването се опитват да определят как дигиталната любов влияе върху поведението при ухажване в реалния живот. За да разследват въпроса, те наблюдават участниците, докато си взаимодействаха с „привлекателен мъж“ в продължение на 5 минути след игра на RVG.

Не са забелязани промени във флиртуването, което предполага, че виртуалната любов може да не повлияе на романтиката в реалния свят.

Предишни изследвания показват, че самотните хора са по-склонни да антропоморфизират нечовешки същества – като Том Ханкс и неговия приятел Уилсън във филма „Cast Away“. Въпреки това, въз основа на тези нови наблюдения, авторите на изследването заключават, че „е малко вероятно простото вярване, че дадено същество прилича на човек, да накара човек да се чувства по-малко самотен“.

„По-скоро е по-вероятно връзката, предоставена от това възприемано за човекоподобно същество, да е елементът, който намалява самотата.“

През 1950 г. Алън Тюринг публикувана известната си статия „Компютърни машини и интелигентност“, която предлага това, което днес наричаме Тест на Тюринг, като критерий за интелигентност. Този критерий тества до каква степен компютърна програма е способна да се представи убедително за човек в писмен разговор в реално време с истински човек – тоест, до каква степен истинският човек е в състояние да отсъди уверено дали си говори с машина или с друг истински човек.

Предложения от Тюринг тест предизвика страхотен интерес към програмата ELIZA на Джоузеф Вайзенбаум, публикувана през 1966 г., която изглежда успява да накара потребителите й да вярват, че разговарят с истински човек. Самият Вайзенбаум обаче не твърди, че ELIZA е наистина интелигентна – и въведението към неговата обяснителна статия за програмата предопреждава, че в текста предстои тази заблуда да бъде развенчана:

В областта на изкуствения интелект… машините са направени да се държат по чудни начини, често достатъчни, за да заслепят и най-опитния наблюдател. Но щом дадена програма бъде демаскирана, щом вътрешната й работа бъде обяснена… нейната магия се разпада; тя вече е просто обикновен набор от процедури… Наблюдателят си казва „И аз можех да я напиша“. С тази мисъл той премества въпросната програма от графата „Интелигентност“, в графата „Любопитно“… Целта на статията ми е да предизвика точно такава преоценка на програмата, която предстои да бъде „обяснена“.