Великите авантюристи: Надир Шах – последният азиатски завоевател
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
Точно преди 300 години, Иран се намира в тежка политическа криза, също както и днес. Ако сега проблемът за суверенитета на страната се води между нейното население и религиозно-политическия елит, тогава борбата за това кой да управлява богатата държава се разиграва между няколко политически фракции и външни сили. От едната страна стои старата династия на Сафавидите, която управлява Иран още от 1504 г.
Срещу тях се изправят пущунските бойни главатари от династията Хотаки, които искат да свалят законния шах. Местни велможи и големци се опитват да изковат свои собствени владения, а за да стане ситуацията невъзможно сложна, в Иран нахлуват османски и руски войски, които окупират западните и северозападните й територии. Изправена пред пълен разпад, страната е на ръба на оцеляването. В тази ситуация, провидението може да стори две неща – да доведе до пълния крах на Персия или да издигне напред някой неочакван герой, който да възкреси рухващата империя.
Историята на Азия е изпълнена с легенди за завоеватели, бунтовнически главатари, превърнали се в бащи на династии, както и потомци на угасващи родове, които се издигат до господство над грамадни империи. Всички тези легенди се преплитат в личността на неколцина велики исторически фигури. Един от тях е Надир от племето афшар.
Афшарите са полуномадско племе огюзки тюрки, които до края на 11 век живеели някъде в степите на Централна Азия. Увлечени от експанзията на други техни роднини – селджуците, афшарите потеглили на запад и се заселили в земите на днешен Иран и Азербайджан. Техни представители участвали в създаването на редица прочути тюркски държави, в това число и малоазийският емират Караман.
През 1504 г., афшарите застанали на страната на Исмаил Сафави при създаването на Сафавидската империя. Като знак за своето ревностно следване на шиизма, афшарите и още 11 други племена започнали да носят в битка червени тюрбани, което им спечелило прякора казълбаши – „червените глави“. Те се отличили като безстрашни и жестоки бойци и през следващите 200 години служели като сигурна опора на Сафавидите.
По време на политическата криза, започнала през 1720 г., афшарите остават на страната на законната династия. Тяхното водачество е поето през 1729 г. от млад и целеустремен войн, който първоначално не използва собственото си име, а се представя като Тахмасп Кули Хан – т.е. „верният слуга на Тахмасп“ – тогавашният сафавидски владетел. Но кой всъщност е този войн?
Надир е роден през ноември, 1688 г. в провинция Машад. За негово родно място се смята селището Дара Газ, разположено високо в планините и служещо тогава като временно убежище за номадите-пастири. Надир принадлежи към клана Кирклу, част от племето на афшарите. Баща му бил скромен търговец и шивач, който се прехранвал с направата на палта. Семейството на Надир водело живот на ръба на бедността.
Тази ситуация се влошила през 1701 г., когато бащата на Надир умира. Останал сирак, той трябва да се грижи за себе си и за майка си. Тя умира през 1704 г. в следствие на рейд на узбекски бандити срещу тяхното село. Останал кръгъл сирак, Надир, който успява да се измъкне от робския керван на узбеките, се записва като доброволец в полка мускетари на местния сафавидски губернатор. Бързо се прославя като умел войн и точен стрелец и се издига в редиците на своето подразделение, достигайки до втори човек след губернатора.
Когато афганите нахлуват в Иран през 1720 г., Надир вече заема позиция на локален командир в голямата провинция Хорасан. На свое разположение той има собствени бойни отряди, с чиято помощ се опитва да се издигне до по-значим ранг в сафавидската администрация. Настъпилия хаос, след като афганите завземат столицата Исфахан, е ловко употребен от Надир. Начело на частна армия, той успява да се разправи с преките си политически опоненти и поема контрола над град Калат и района около него.
Решен да опази трудно придобитите успехи, Надир първоначално се договаря с афганите, но през 1722 г. отказва да положи директна клетва за вярност. Моментът е добре подбран – преди афганския повелител Мехмед Хотаки да може да се обърне срещу Надир, в Иран нахлуват войски на Русия и Османската империя. Русия окупира Азербайджан, Дегестан и иранското крайбрежие на Каспийско море. Османците завладяват Грузия и Армения, както и части от Хамедан и Ахуаз. В тази ситуация, Хотаки няма възможност да се занимава с местния бунтар.
Успоредно с външната интервенция, в Иран се появяват редица претенденти, които твърдят че са потомци на Сафавидите и предявяват претенции към трона. Най-значим от тях е Тахмасп II, който се установява в град Кавзин и получава подкрепа от няколко големи тюркменски клана, в това число и каджарите. Близо до Калат, претенциите си издига и местния първенец Малек Махмуд Систани, който претендира за сафавидското родословие. Надир бърза да ликвидира узурпатора, който заплашва собствените му позиции.
Личната изгода се съчетава с чуждите интереси и Тахмасп II кани Надир да заеме позицията на първи генерал в армията му. Този пост до скоро се държи от Али Хан Каджар, който умира внезапно през същата 1726 г. В тази ситуация каджарите отправят правдиво обвинение, че Надир е организирал убийството на своя предшественик на генералския пост с цел да обсеби командването на сафавидските войски. Подобен план би изисквал методична и внимателна подготовка, чието планиране да е започнало поне година по-рано – типично в стила на Надир.
Вече начело на сафавидските войски, Надир използва своето родословие за да мобилизира сили и от афшарите и да изгради голяма армия, с която да прогони външните нашественици и да подчини вътрешните врагове. За да подчертае смирението си пред легитимната династия, Надир взема името Тахмасп Кули Хан и повежда бъдещите си кампании под флага на старата династия.
Опитен стратег и тактик, Надир знае, че армията му, събрана от доброволци и племенни бойци, не е достатъчно добра за да се справи с османците и руснаците. Вместо д аги нападне директно, Надир започва да реорганизира сафавидските войски, заемайки идеи и порядки от своите опоненти. На първо място, генералът изгражда стабилен артилерийски парк, снабден с адекватен обоз. Следва увеличаване на броя на пехотата въоръжена с пушки за сметка на кавалерийските отряди. Най-накрая, Надир започва да назначава свои верни хора на всички командни позиции, бавно поемайки целия контрол върху армията.
Реформите дават резултата. През 1729 г., Надир разгромява последните две големи афхански армии, организирани от клановете Дурани и Хотаки. Победоносните му войски влизат в старата столица Исфахан, посрещнати като освободители и носители на ред и мир. Тахмасп е върнат на трона, а Надир застава до него като дясната му ръка и фактически господар на Иран. Вече осигурил си стабилна база за действие, НАдир може да се заеме със същинската заплаха.
Възползвайки се от избухналия в Истанбул бунт на еничарите срещу султан Ахмед III, Надир стартира поредица от кампании срещу османците в Западен Иран, чиято цел е да се възстановят границите между двете империи във вида им от преди 1720 г. Междувременно, генералът влиза в преговори с руските окупационни части в Каспийското крайбрежие. Надир дава ясно да се разбере, че политическата криза в Иран е приключила и всякакво по-нататъшно оставане на руснаците ще се тълкува като обявяване на открита война.
Моментът е блестящо подбран – Русия току що се е вплела в голямата Война за Полското наследство, в която са замесени основните европейски сили. В тази ситуация, за императрица Ана Ивановна и нейните министри е немислимо да се започва нова война в Иран. През 1732 г. е подписан договор, с който Русия връща на Персия всички земи по иранското крайбрежие на Каспийско море. Без да пролее и капка кръв, Надир се справя с най-сериозният си опонент.
През 1732 г., докато Надир води армията в Афганистан за да се справи с ново надигане на дораните, шах Тахмасп организира прибързано нашествие в Ирак, което завършва с поражение за иранците. В резултат от загубата, Тахмасп е принуден да подпише унизителен мир, с който признава повечето османски завоевания в Западен Иран. Надир се завръща седмици по-късно в столицата и научавайки за погрома, организира набързо преврат, чрез който Тахмасп е свален, а на трона е поставен неговия осем месечен син Абас III. Новият монарх е поставен под покровителството на своя пръв регент – Надир.
Вече фактически господар на Персия, Надир подновява войната с османците. Следва нова поредица блестящи победи в Ирак, които принуждават Портата да потърси мир, подписан през 1733 г. Османската империя връща на Персия всички земи, които й е отнела след 1720 г. Макар договорът да не е ратифициран от султан Махмуд I, иранците поемат фактическия контрол над западните си провинции.
Този военен успех е съчетан с династична победа – Надир жени първородният си син Реза Коли мирза за сафавидската принцеса Фатима Бегун. Бракът скоро се увенчава с наследник – Шахрух мирза. Името на детето е избрано целенасочено – Шахрух е синът на великия монголски завоевател Тимур, който управлява Иран през XV в. Надир е обсебен от идеята да издигне собствения си род на висотата на Тимуридите.
За да затвърди позициите си начело на страната, Надир подновява войната с османците и завладява нови територии в Грузия и Армения през 1734-35 г. В тази обстановка, Русия се намесва и предлага на Надир на върне на Персия всички земи, заети от Петър I през 1722 г., в замяна на съвместен военен съюз срещу османците. Надир изиграва картите си блестящо. През 1735 г. е подписан Гандженския договор, с който Русия се изтегля от Азербайджан.
Няколко месеца по-късно руските войски атакуват османците в Южна Украйна. В тази ситуация, вместо да атакува Османската империя, Надир подписва ново примирие с Портата, по силата на което са уредени въпроси, свързани с военнопленниците и правото на иранските шиити да посещават Мека и Медина. Персия остава Русия и Османската империя да водят своята собствена борба.
Победите на Надир му дават куража да завърши процеса по издигане начело на държавата. Веднага след подписването на примирие с османците, той събира водачите на всички кланове , племена и общности в Иран на нещо като всенародно събрание. По време на дебатите, Надир поставя въпроса дали трона да бъде предаден на някой от Сафавидската династия или той самият да заеме престола. След неколкодневни спорове, в които част от опонентите на Надир се прощават с живота си, Надир е избран за шах на Персия и създател на нова династия – Афшаридите. Момчето, което на 13 трябва да събира скършени клони, които да моли съселяните си да купят за огрев, сега се оказва най-могъщият човек в Западна Азия.
Политическият триумф у дома е съчетан с нови походи зад граница. През 1738 г. Надир завършва завоюването на Афганистан. Град Кандахар е разрушен до основи, а населението му е преселено в ново селище, наречено Надирабад. На следващата година, персийските войски нахлуват в Северна Индия. След блестяща победа над моголите при Карнал, Надир превзема Делхи и отнася със себе си съкровищницата на моголските императори.
В продължение на три дни моголската столица е опустошена и разграбена от иранските войски. За да си осигури изтеглянето на Надир отвъд Инд, Мухамад Шах – моголският радж, се вижда принуден да се признае за негов васал и да му отстъпи територии в днешен Пакистан. Богатствата, задигнати от Индия ( в това число легендарният диамант Кохинор), са толкова големи, че за следващите три годни, Надир отменя събирането на данъци в Иран.
Обсебен от идеята за грандиозни завоевания, Надир пропуска момента да подобри благосъстоянието на държавата си и вместо това разпилява парите за безплодни войни с османците, строеж на флот за окупиране на Оман и организиране наказателни експедиции срещу все по-честите бунтове, избухващи в Иран. На сред все по-задълбочаваща се параноя, Надир ослепява собствения си син Реза Коли мирза. Безрезултатните кампании поглъщат цялата държавна хазна и Надир се вижда принуден да възобнови данъците, при това на по-високо ниво от преди.
Натрупалото се политическо недоволство избухва през 1747 г., когато част от висшия военен елит на Надир организира убийството на своя господар. Смъртта на Надир въвлича Персия в пет годишна гражданска война, завършила с рухване на Надировата империя. Иран е върнат в границите си от 1720 г., а ослепеният по време на борбите внук на надир – Шахрух Афшар поема трона, но вече като зависим владетел от могъщия император на Афганистан – Ахмад Шах Дурани. През 1779 г., последният Афшар е свален след преврат и в Иран се установява династията Каджар, която управлява страната до 1925 г.
Надир Шах остава в историята като „Мечът на Персия“, а някои съвременни изследователи го наричат „Иранският Наполеон“. Дързък войн, умел тактик и велик завоевател, Надир се нарежда редом до Тимур сред великите азиатски бойни главатари.
