Аборигените и австралийските заселници живяха в мир и свещена симбиоза с китовете

Китовете, делфините и всички близки до този вид морски обитатели ще бъдат описвани от античните гърци като кетос или „огромни риби“ и „морски чудовища. Много години по-късно ще разберем, че те не са риби, а топлокръвни бозайници, дишащи кислород през бели дробове, раждащи своите малки, а след това ги захранват с мляко.

Преди повече от 50 милиона годили, най-вероятно в днешен Пакистан, някои бозайници започват да се връщат обратно във водата.  Това са били предците на първите китоподобни или кето, както са ги наричали. Тяхната козина и лапи се изравняват в годините на еволюция и дори се прибират до тялото, като следващите поколения просто ще се лишат от тях или ще ги превърнат в перките, които сме виждали. Еволюцията и прекараното време там ще им позволи да превърнат океаните в техния нов дом, като никога повече няма да могат да оцелеят извън нея. Разпространяват се по тропическите линии и могат да открият тайните от дълбините на океана.

Класифицират се на два вида в зависимост от тяхната уста. Имаме така наречените зъбати китове – одонтоцети или „морски чудовища със зъби“ и балински китове – такива с мустаци. Вторите се отделят от класа на китовете преди повече от 34 милиона години и заменят зъбите с малко по-големи и гъвкави израстъци изградени изцяло от кератин – материалът, който днес отговаря за косата и ноктите ни. Балините са известни с това, че поемат огромни количества морска вода и така поглъщат своята храна, но никога не дъвчат, защото в повечето случаи избират малки организми, които стомахът им ще преработи.

Зъбатите китове са малко по-различна порода и след като могат да нападат със зъби, преследват други по-големи животни и хапят. Делфините са точно такъв вид. При тях ще открием, че има породи с размерите на куче и днес са изключително застрашени и стигаме до така наречените кашалоти. Това е основното им разделение и понеже имаме разлика в метода за изхранване, плячката също е от различно естество.

Най-известният представител на този вид е именно китът-убиец или оркинус орка. Някои от тях ловуват по-малки риби, други преследват морски бозайници, а така наречените сини китове консумират каквото пожелаят – при тях просто няма спирка. Двата вида китове никога не се срещат и предпочитат да се избягват. Дори пътят на миграция се различава значително, но това не пречи на зъбатите китове да чакат в дълбините и да посрещнат стадото и малките, които се движат с тях.

Една такава локация е източното крайбрежие на Австралия. Това е пътят, който следват, за да достигнат до по-наситените и хранителни води. И точно тук идва интересният фактор, историята показва, че някои от най-ранните цивилизации в Австралия са имали отношения с тези морски обитатели през последните 40 хиляди години. Връзката между китовете и хората може да се забележи и опише от някои аборигенски общества, които са запазили някои доказателства, за да се смятат за ранна цивилизация на планетата.

Оказва се, че първите аборигени са измислили нови имена за тези морски чудовища и изненадата може да е голяма за мнозина, но все пак – китовете стават „братя“ за месните племена. В някои разкази ще открием, че има легенди за изчезването на бреговата линия и потъването на айсбергите там. Това е краят на ледниковия период. Историята за промяната на климата се предава от поколение на поколение и следвайки този фолклор, учените наистина могат да докажат кога е започнало затоплянето.

Аборигените от клана Юин имат редица поверия, празници и церемонии, с които посрещат и почитат китовете. Черно-белите рокли на войните са копирани изцяло от окраските на китовите-убийци. Една странна традиция за каляване на истинския войн е да влезе в тялото на мъртва косатка, да престои сред разлагащите се черва, а след това да излезе през устата. В една от рисунките по скалите, където най-вероятно китовете са излизали малко на слънце, можем да открием кит с човек в него.

Европейските учени посочват, че хората най-вероятно са прекарали хиляди години в изучаване и поддържане на добри отношения с китовете. Между април и ноември, китовете ще чакат миграцията на беззъбите си събратя. Чакат ги в плитчините и тесните притоци, за да са сигурни, че ще могат да се нахранят. Именно тук соленоводните хора са чакали жертвите, за да приберат месото и да използват ценните кожи. Понякога са правели и засади от сушата, за да могат да набавят своя улов.

Тогавашните племена са вярвали, че съборът на косатките идва с подаръци за тях самите. Ето защо идва и името „беова“ или просто „братя“. Не са били убийци – това име ще дойде години по-късно, когато културата и дейността в Австралия, както и на много други места, бързо ще промени своята визия. Племето Катунгал често награждава китовете, когато минават и понякога хвърля риба с идеята да чака по-сериозна плячка.

Преди 150 години пристигат първите европейски заселници и бързо започват да колонизират бреговете. Те правят малки селца и докарват лодките си, тяхната мисия е да набавят толкова ценната китова мас. Новите хора в Австралия смятали китовете-убийци за техни врагове и противници. Някои шотландски заселници се чудили защо повечето местни им се смеят, едва по-късно започнали да ги наемат, за да разберат как точно се работи с хищниците и как с лекота може да се спечели повече, при това без никакви усилия.

Хората от племената получавали най-различни пиратски имена, едва тогава разбират от тях, че в повечето случаи пристигащите хищници се доминират от женските, а не от мъжките. Китовете са матриархална общност и женските са водещи. Странно е, но онези, които влизат в своята менопауза получават правото да водят, защото не са фокусирани вече върху размножаването.

За сравнение ще открием, че по Северното Американско крайбрежие има лидери като Л25, за която се твърди, че е на поне 93 години. Повечето аборигени в Австралия, както и по-късните заселници ще знаят и познават всяка една женска, която се движи около корабите. Някои започват да се социализират и да получават имена. Разпознава се дори полът, защото и до днес някои китоловни кораби имат спомен за кит с името „Старият Том“.

Той е известен с това, че обича да си играе с ловците, понякога ги пръска с вода, друг път скача много над водата, за да ги накара да се доближат и да улеснят техния лов. Нещо повече, старият морски обитател винаги издавал конкретни звуци, за да накара моряците да го последват. Неговият боен вик се чувал на бряг Туфолд и бързо организирал хората да се включат в преследването. Понякога дори ще изостави лова и ще преминава близо до къщите , за да сигнализира, че изпускат една важна плячка.

Правил го е дори през нощта и точно по тази причина има редица фенери, които се насочват към водата, придружени с нощни пазачи, които бързо могат да вдигнат по тревога цялото село. Китът чака хората, за да ги заведе до правилното място, най-често е засада, в която да посрещнат новите мигриращи обитатели. Том е толкова странен екземпляр, че понякога дори ще тегли лодките до правилното място, използвайки въжетата.

Днес от това наследство ще открием рисунки, дневници и дори фотографии, в които се вижда една страховита битка между хора и животни, а партньор ще бъде един от най-уважаваните хищници в океана. Ето и нещо интересно, не са малко случаите, в които човек ще падне зад борда, не са и малко моментите, когато някой кораб ще потъне. Ролята на китовете е да плуват в кръг около хората, за да може да ги пазят от акулите наблизо. С приключването на лова ще открием, че хората могат да вземат своя дял, докато китовете си устройват подводен банкет. Семейство Дейвидсън знае, че китовете обичат устните и огромните езици на своите събратя, но останалата част спокойно може да бъде използвана от хората. Кожите и китовата мас са достатъчни, за да може да започне охолният живот. Това е една странна и много различна симбиоза, в която няма губещи, освен жертвите.

Хората получават много повече, защото китовете прекарват доста часове в преследване и затваряне на плячката. Ето защо и местните наричат тази сделка „Законът на езика“.

Красивата сделка продължава около 70 години между 1840 и 1910 г. Цели три поколения от семейство Дейвидсън се изхранват така. Когато Джак Дейвидсън се дави, двама от неговите синове също скачат във водите. Повече от седмица никой не може да намери тялото. Тогава по спомени на село Еден ще открият тялото на Джак в плитчините, а старият Том ще бъде забелязан на безопасно разстояние. Мнозина смятат, че той също е тъгувал за своя приятел.

Кооперативните ловни срещи между хора и китове са описвани години наред, освен това ще открием, че има и филми, които показват странната връзка между два съвсем различни вида. Алис Отън е на 103 г. и през 2004 г. ще излезе пред камерата, за да заяви, че понякога човек трябва да помага на природата, а не да се опитва да я унищожава, постигнатата хармония в Австралия трябва да е пример и за много други почитатели. В началото на XX век ще започне да се наблюдава и оттеглянето на китовете-убийци.

Норвежки китоловни кораби ще нападнат прайда на стария Том и никой повече няма да ги види. Норвежците са били на път да се линчуват на сушата, но те дори не са подозирали, че са започнали лова по своите собствени приятели. Австралийците са принудени да променят своите навици, отварят училища, индустриализират се и забравят старите методи. Старият Том ще се появи още веднъж през 1923 г. Историята е разказана от Джордж Дейвидсън. Джордж е със свой приятел на риболов, когато виждат Том да изплува и още по-интересното е, че китът е успял да докара поредната жертва към харпуна на моряка.

Поради факта, че вече няма много китове в залива, двамата се опитват да приберат плячката, преди да има възможност за стария кит да вземе своя дял. Правят го и защото наближава буря и не могат да чакат. При последната битка китът чупи няколко зъба и се отказва от храната си. Преди да си тръгнат, Джордж ще заяви с тъга, че е успял да сложи край на един много древен договор.

С това приключва и една от най-важните връзки между морските обитатели и хората. Старият Том никога повече не е забелязан и вече не е сред живите, неговият скелет е открит на австралийския бряг и по-късно изпратен в музей. Китовете-убийци не се събират толкова често и вече не търсят хората за помощ, оправят се сами, а с това приключва и една традиция на хиляди години.