Ренесансът на Германия след Втората Световна война – благословията на късното раждане
На 18 март 1952 г. Ноуе Дзайтюнг публикува статия от автора Кърт Кусенберг със заглавие „Нищо не трябва да се приема за даденост: Възхвала по време на мизерия“. Публикацията е направена около седем години след края на Втората Световна война и трагичната съдба на Германия. По това време нищо не работи в страната, няма пощенски услуги, липсват железниците и публичния транспорт, бездомните хора се увеличават, гладът и някой друг труп по улиците на града не могат да изненадат никого. Германия е наистина разрушена и остават само останките и спомена от някогашна цивилизация.
Кърт споделя, че германците са като деца, които тепърва трябва да се справят с разкъсаната мрежа от човешки отношения. Защо точно деца? Има разумно обяснение – авторът се опитва да напомни на всички за края на войната, когато гладът, страхът, бедността и опасностите, са основен проблем. В този период липсва държава, морал, социални връзки и дори някакви човешки отношения. Вълчите времена изискват връщането на децата – те поне не са отровени от политика, война и празни обещания. Сред безумията на страната ще открием, че се заражда един странен кодекс, носещ името – честта на крадците.
Сред разрухата и липсата на всякакви връзки, германците трябва да открият себе си. Турбулентността на края на войната води до един странен и заличаващ период. Малко преди края на войната, немските цивилни граждани остават разкъсани от трагедии. Мъжката аудитория липсва, старият режим е мъртъв, а новите съюзници доставят само най-необходимото, за да могат да поддържат минималното оцеляване. Последните 75 милиона души се опитват да запазят немската земя през лятото на 1945 г. и не говорим за военни дейности, а за земеделие. И до днес този период се нарича безвремието, ничието време и други. Запомня се и с още един коментар – „Вълчи времена“.
До 50-те години няма общество, всеки оцелява самостоятелно и се опитва да напусне потъващия кораб. Немските инженери и техници ще получат визи за работа в САЩ, където ще строят следващото поколение оръжие, но останалите, които никога не са се доближавали до този вид технология, остават да гният в завещанието на Хитлер – мизерия и кал зад всяка улица. Формирането на малки социални групи ще остане до края на 50-те години. Голяма част от семействата ще се капсулират и ще се опитат да поддържат някакъв стандарт. Страната не съществува и единственото останало доверие е именно в този строй.
След края на войната повече от половината немци ще се намират на места, които не познават и често дори не искат да бъдат там. Повече от 9 милиона души са евакуирани след бомбардировките, докато около 14 милиона бежанци и бягащи ще се опитват да избягат от другата страна на желязната завеса. 10 милиона души са изпратени в трудови лагери или затвори, докато още много други тепърва трябва да успеят да стигнат до Германия, след като са освободени от плен. Тук идва и най-големият въпрос: как счупени и изгубени хора, достигнали до абсолютната разруха, успяват да се изградят отново?
Повечето формират така наречената група „национални другари“ или Volksgenossen и след края на войната трябва да бъдат отново обикновени граждани. Всичко това избледнява бързо, особено след като събитията за ежедневието са свързани със състезанието за събиране на храна, опазването от кражба и опазването на различните нелегални бюра за валута. Странно е, че по това време германците започват да повишават броя на новородените. Не всички наистина са родени в правилната връзка, скокът на разводите също се повишава, но средностатистическият германец просто иска да живее свободно и да започне на чисто.
Спомените за края на войната не са красиви, особено за немските жители, посрещнали червената армия от изток. Броят на изнасилвания, кражби и нападения, не е никаква изненада. Не е лесно да се забрави погледа на завръщащите се пленени войници, както и на жените, които стоят със снимки около тях и се опитват да разберат какво наистина се е случило с техните приятели, съпрузи, бащи и още много други. Светлината, както казва самият автор, започва да проблясва след края на войната. Обратното важи и за началото на войната. Повечето си спомнят мрачните спомени, диктатурата и преследването. Мнозина усещат тежестта, която се стоварва върху тях, но не могат да противодействат – нацистите са успели да заключат властта в една много сериозна хватка.
Вината ще бъде насаждана през гладните зими на 1946 и 1947 г. Германия винаги ще остане виновна за една от най-големите катастрофи на XX век, като всяка година ще се напомня нейното дело, макар и няколко поколения вече да не носят този кръст. Без вина или не, още през 1946 г. се провежда „Понеделник на розата“ в Кьолн през 1946 г. Градът е съсипан, но това не пречи на германците да представят символи и да настояват, че новото време започва и само те могат да възстановят руините – другата алтернатива никога не е била опция. Германия иска да празнува и иска да се възстановява, дори и в онези моменти, когато наближаващата гибел ще дебне зад ъгъла.
Мизерията не може да се опише с думи, но пък провокира много добре. Онези, успели да напуснат войната и да се върнат живи, могат да изпаднат в апатия или да се ориентират към живота. Младите ще видят хаоса като игра и като възможност да променят старото. Те са започнали от нулата, но това по никакъв начин не може да ги притесни особено – сега имат свободата да направят всичко по тяхна преценка.
За изненада на големите критици, Холокостът няма да изиграе голяма роля върху съвестта на повечето германци след войната. Някои осъзнават какви са престъпленията на източния фронт и няма да забравят вината си, но нима това не е грях, за който са платили? Не трябва да забравяме, че когато тези зверства се случват, Католическата и Протестантската църква ще гледат тихо в другата посока – факт, доказан от немски учени, успели да стигнат до архивите на Ватикана.
Холокостът оставя много голямо недоверие в човешките отношения. Някога всички са знаели каква ще е съдбата на депортираните евреи и никой не се е опълчил или застъпил. Немците осъзнават, че не е имало много какво да направят, протестиращите могат винаги да заемат своето място сред депортираните, следователно властта има последната дума, но голямото недоверие след войната ще продължи да властва – каква е гаранцията, че този път няма да се качват немци във влаковете?
Въпреки усилената пропаганда и наказанията на жителите в тази страна, тогавашния канцлер Хелмут Кох ще напомни, че има благословията на късното раждане. Новото поколение германци никога не трябва да носи наказанието за всичко, което са направили родителите и за всичко, което са отказали да направят. Те трябва да бъдат далеч по-добрите, по-умните и по-състрадателните. Това е тайната за всяко следващо поколение, което не може да наследи греховете на предишното – еволюцията не работи по този начин. Икономическите проблеми на германия ще донесат и още един по-сериозен проблем – благословията на гладните и студени зими, битката за оцеляване, анархията всеки ден и постоянните черни мисли на обикновените хора, които трудно могат да разберат как точно са стигнали до този момент.
Критиките след войната не са малко, но никой няма да им обърне внимание. Инстинктът за оцеляване изключва подобни човешки качества като вина. Този колективен феномен е изследван непосредствено след 1945 г. и хуманността няма място. Победата на една страна върху друга, трябва да идва с редица компромиси. Колкото повече се наказва губещият, толкова по-сигурно е, че скоро ще има втори и трети рунд. Това са уроците на Европа, които няма как да бъдат научени, ако продължат да се повтарят. Първата Световна война беше с отворен край, за да позволи на втората да се развие. Фактът, че днес отново виждаме война в Европа, показва много ясно, че не сме научили уроците си. Икономиката е ключът към победата, а не обратното.
Немският народ ще започне да носи теглото на миналото едва през 1963 г. с първите наказания и преследвания на участвалите в Аушвиц. Никой не може да бъде пропуснат, а и Мосад ще се постараят да открият и последният немец, скрил се някъде в дълбините на Аржентина. Д-р Менгеле ще е единственият пощаден в тази надпревара, но той просто живее във време, в което евреите ще имат други проблеми и ще насочат ресурсите си в тази посока. През 1968 г. се ражда и следващият феномен – децата ще потърсят сметка на родителите си, те ще разберат за случилото се и ще го осъзнават.
За първи път ще бъдат съдници на по-големите и тяхната милост не може да бъде закупена толкова лесно. Не трябва да виним дори тях – трудно е да се отговори на родителската любов, която идва с чудовищно наследство. Поколението от 50-те години на миналия век ще усети и нещо друго – Федерална Република Германия ще позволи да опитат първите плодове на демокрацията, да получат една по-различна свобода и да имат контрол над живота си – поне малко. Отношението към нацистите, които са получили помилване по време на процесите, няма да бъде много топло – те са отхвърлени като болна клетка и не живеят особено добре, но някой трябва да плати.
Има и още една причина за забравата през първите няколко години след войната. Това е безвремието, в което никой няма много представа какво се случва, а и няма време за отговорност, колкото и да се подозира точно обратното. Има само една част от историята в немските училища, която изучава нацисткия режим. Тя винаги завършва с реформа и разделяне на Германия, а урокът напомня, че сега новото поколение трябва да върне старият престиж на Германия – фокусът е изцяло върху икономиката. Явно това е помогнало, защото през следващите години ГФР ще успее да постигне невероятен успех и бързо ще се превърне в един особен икономически фактор.
Друга подадена ръка ще е на победителите. ГФР е под контрола на САЩ, Великобритания и Франция – те ще трябва да променят обстановката, да свалят старите свастики и да позволят изграждането на една малко по-прилична обстановка. Руснаците ще побързат да вкарат своя социалистически реализъм в цялата атмосфера.
Немското население иска да се представи в Европа като променено, ново и далеч по-изискано. Иска да носи отговорност за действията си от днес, а не за действията от преди цяло десетилетие. Преследващата вина няма да ги остави никога, но това не означава, че ще е бичът, който трябва да ги налага завинаги. Това е нацията, която оцелява след милиони убийства, жертви и загуба на най-необходимите елементи за оцеляване. Справят се, напук на всичко и откриват правилната посока, за да продължат напред, а това по никакъв начин не може да ни разочарова – точно обратното. Примерът е наистина от значение, а когато пушекът от оръдията се вдигне, започва да се говори за онзи глад – глад за смисъл.
