„Лошите“ момичета на историята: Елеанор – лъвицата от Аквитания
От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.
И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.
В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.
Епохата на рицарските романи е време на легенди и епични истории за красота, любов и храброст. Героите в тези романи са винаги дръзки и непобедими. През XII-XIII в., когато в Европа се появяват най-значимите героични епоси, описанията, които се дават на легендарните герои, често се използват от трубадурите, за да ласкаят аристократи и крале. Да привлечеш вниманието на някой със знатно потекло е най-сигурния начин да спечелиш повече пари и да си осигуриш покрив над главата в суровите зимни месеци. Въпреки това, сред благородните дами от онази епоха има една жена, чиято красота е толкова голяма, че може да се сравнява само с волята й да управлява и да бъде независима.
Трубадурите я наричат „по-красива от красива“ и „въплъщение на чара“. Определят я като „бижуто, което всеки крал би искал да блести в неговото владение.“ Осемстотин години по-късно, две от най-великите филмови звезди – Катрин Хепбърн и Глен Клоуз, се превъплъщават в нейния образ. Личността й вдъхновява творци и хронисти още приживе, а споменът за нея е пример за подражание на поколения кралици и принцеси. Тя е съпруга на двама владетели и майка на двама владетели. В живота си вижда войни, бунтове, убийства, преврати, Кръстоносен поход и смъртта на повечето си деца. Тя е Елеанор Аквитанска.
Както повечето велики личности от началото на XII в., точната дата на раждане й е неизвестна. Историците спорят дори за годината – според едни е 1122 г., а според други – 1124 г. Мястото на раждането й също е обект на исторически дебати – дали е Бордо или Поатие. Онова, което се знае със сигурност, е че е първородна дъщеря на херцог Гийом X Аквитански и Аенор дьо Шателро. Необикновената история на Елеанор (наричана от французите Алиенор) започва още преди раждането й с брака на нейните родители.
Майката на Аенор – Дангеруза л‘Ил Бушар и бащата на Гийом Х – Гийом IX Трубадура са любовници. Децата им са плод на законните им бракове, но старият Гийом, известен като най-великият рицар, трубадур и аристократ на Франция, често навестявал прелестните дъщери и сестри на своите съседи. Дангеруза, от своя страна, имала намерение да се погрижи за дъщеря си Аенор, а каква по-добра партия за нея от най-желания жених след краля – младият Гийом, който щял да наследи от баща си Аквитания – най-богатото владение в цяла Франция.
Гийом Х и Аенор се венчават през 1121 г. Година (или три) по-късно, се ражда първородната им дъщеря Елеанор. Тя израства във вероятно най-просветения двор в цяла Западна Европа. Дядо й, Гийом IX, събира около себе си учени, писатели и певци, и ги използва, за да образова и култивира своите васали.
Освен в обичайните занимания по езда, стрелба, бой с мечове и ръкопашен бой, аквитанските рицари са възпитавани в етикет, както й да четат и пишат на латински и да познават основните политически и духовни трактати от Античността и Ранното Средновековие. През 1128 г. майката и по-малкия брат на Елеанор умират и тя остава единствен законен наследник на владенията на своя баща.
Това провокира Гийом X да отдели специално внимание на обучението й – освен обичайните за тогавашните дами уроци по бродерия, музика и поезия, тя се запознава с политически трактати и присъства на част от дворцовите съвети. За да засили знанията й за управление на държавата, баща й осигурява учители по история, аритметика, астрономия, а също и практическо обучение за това как се ръководи домакинството – сметки, снабдяване, ремонти и т.н.
Освен многото си учебни задължения, Елеанор става отлична танцьорка, свири на арфа, пее, но също така често побеждава придворните на шах, дама и табла. С оглед на бъдещите й задължения на херцогиня, баща й я обучава на езда, лов на дивеч и лов със соколи.
През 1137 г. Гийом X заминава на поклонение към Сантяго де Компустела, но умира по пътя. Петнадесетгодишната Елеанор остава наследница на най-голямото и богато владение във Франция. Последната воля на баща й е крал Луи VI трябва да поеме опекунството над херцогинята докато не й бъде намерен достоен съпруг. Минути след като пратениците донасят новината на Луи VI, кралят изпада в бурна радост, едва дочакал портите да се затворят зад гърба им.
Вместо да отдели време, за да се погрижи за своята нова повереница, той веднага издава заповеди за организиране на женитба. Негово величество вижда златен шанс да добави Аквитания към кралския домен и бърза да омъжи Елеанор за своя седемнадесет годишен син Луи (бъдещият Луи VII). Принцът е изпратен към столицата на Аквитания – Бордо начело на ескорт от 500 рицари и е придружен от абат Сюже, който да организира бракосъчетанието.
На 25 юли 1137 г., по-малко от три месеца след смъртта на баща й, Елеанор е омъжена за Луи VII в главната катедрала на Бордо. Брачният им договор гласи, че Аквитания ще остане отделно владение от Франция и двете ще се обединят едва след като първородният син от сключения брак стане пълнолетен. Няколко дни по-късно, докато двойката извършва церемониална обиколка на херцогството, от Париж пристига вестоносец, който обявява, че Луи VI е мъртъв. Принц Луи и неговата млада съпруга заминават бързо за столицата, където на официална церемония, организирана на Коледа 1137 г., двамата са короновани за крал и кралица на Франция.
Елеанор се оказва твърде различна от очакванията на кралицата-майка Аделайда и нейните съветници, повечето от които висши духовници. Именно те съставят доста от хрониките, върху които се гради историческият образ на Елеанор. Тя е богата, дръзка, самостоятелна и образована. Облича се в провокативни рокли, обича да се забавлява и не търпи догмите на кралския двор. Фриволното й, южняшко поведение е в разрез с пуританските норми, които битуват в Северна Франция.
Това е и причината образът, който рисуват църковните хроники, да е твърде противоречив и често негативен. Това, което спасява Елеанор е сляпата и всеотдайна любов, която Луи VII изпитва към нея. Кралят угажда на своята кралица по всеки възможен начин. Огромните суми, които тя харчи, за да декорира двореца в Париж скандализират пуританите в двора.
През 1145 г., след като дълго време не успява да зачене, Елеанор ражда първата си дъщеря – Мари. Същата година, тя й съпруга й решават да вземат участие във Втория кръстоносен поход, свикан от папа Евгений III. Напълно в свой стил, Елеанор настоява да води войниците от Аквитания в ролята си на самостоятелен феодал, следвайки правилата, заложени в брачния й договор. Начело на свита от 300 дами и множество рицари и пехотинци, тя потегля към Светите земи през юли 1147 г. Няколко седмици по-късно, френските войски достигат Константинопол, където кралят и кралицата са приветствани от император Мануил I Комнин.
Василевсът е доста притеснен от наличието на латински войски край столицата си, но предпочита да не се конфронтира с французите и устройва пищно посрещане. Елеанор се превръща в истинска сензация за константинополския елит. За византийците тя е екстравагантна и внушителна със своята красота и чуждестранни одежди. Поела редом с рицарите, местните благородници бързат да я сравнят с Пантезилея – легендарната царица на амазонките, а прочутият хронист Никита Хониат я нарича „златоногата“ заради златните нишки, с които е поръбена роклята, с която се явявала на пиршествата в Константинопол.
Късметът на кръстоносците се изчерпва с влизането им в Мала Азия. На 6 януари 1148 г., войските на Луи VII са разгромени от селджушките турци край Лаодикия. Някои от хронистите се опитват да припишат поражението на твърде обемния обоз, който уж бил претоварен с прекомерния багаж на Елеанор и нейните придворни. В действителност, загубата се дължи на липсата на тактическа съобразителност на краля и неговите съветници – решения, по които кралицата няма думата. Въпреки неуспеха, християнската армия успява да достигне до Антиохия, където по това време управлява Раймон от Поатие – чичо на Елеанор.
Тя настоява да остане при него и да му помогне за връщането на град Едеса, отнет от арабите през 1144 г. Опонентите й в кралския съвет изфабрикуват историята как тя всъщност има любовна връзка с чичо си. Слуховете са достатъчни, за да вбесят Луи VII и той настоява Елеанор да потегли с него към Йерусалим. Унизена от поведението на мъжа си, кралицата запазва мълчание през остатъка от похода.
Вторият кръстоносен поход завършва с провал – обсадата на Дамаск през юли 1148 г. носи само загуби на рицарските войски. Луи VII, чиято репутация на владетел и войн е сериозно засегната, е принуден да се върне обратно във Франция, без да е постигнал нищо. Кралица Елеанор междувременно не губи време и докато мъжете си играят на война, тя успява да подпише няколко доста успешни търговски договора с Венеция, Генуа и Византия, които впоследствие стимулират търговския обмен между Аквитания и Средиземноморието.
На път за дома, Луи и Елеанор окончателно се отчуждават един от друг. Преживените премеждия в Средиземно море – битки с византийски кораби, атака от пирати и временната им раздяла след буря край Малта, с нищо не спомагат за положението. Опитите на папа Евгений III да ги помири пропадат и в крайна сметка през 1152 г. Светият отец дава съгласието си бракът да бъде разтрогнат. Тъй като католицизмът забранява развод, открита е „близка родствена връзка“ между двамата. Въпреки това, двете дъщери, които Елеанор ражда – Мари и Алис, са признати за законни, но попечителството им е предадено на Луи VII и двете момичета са отделени от майка си.
Докато се връща от Париж към Бордо, едва развелата се Елеанор е преследвана от няколко аристократи, които планират да я отвлекат и да се оженят за нея насила, за да вземат земите й (б.а. – по онова време отвличането с цел брак се смята за напълно законно). За да защити себе си и земите си, Елеанор решава да не се церемони и изпраща вестоносци в Нормандия, предлагайки брак на херцог Хенри Плантаженет – владетел на Нормандия, Анжу и Поату и престолонаследник на Англия.
Предложението е твърде изкусително за изпускане и няколко седмици по-късно Хенри се венчава за Елеанор на набързо организирана церемония, която далеч не съответства на ранга и богатството им. През 1154 г., вече бременна с първото им дете, Елеанор е коронясана за кралица на Англия. През следващите 13 години тя ражда на Хенри общо 8 деца – пет момчета и три момичета, от които само две я надживяват.
Към 1166 г. бракът на Хенри и Елеанор също достига точка на разпадане. Кралят изневерява постоянно на съпругата си, като някои от аферите му предизвикват публичен скандал в Англия. През 1167 г. Елеанор се завръща в родната си Аквитания. Херцогството номинално е под властта на Хенри II, но всички местни благородници признават единствено Елеанор за своя господарка. Изпълнила дълга си към английския престол, кралицата се съгласява да се раздели с Хенри, макар и не законово и организира свой собствен двор в Поатие. Също както дядо си Гийом IX, Елеанор привлича около себе си певци, пети, писатели и учени. В рамките на около пет години Поатие се превръща в едно от най-важните културни средища във Франция.
През 1173 г., животът на Елеанор поема в нова посока. Хенри Младият крал – нейният втори син, който през 1170 г. е коронован за съвладетел на Англия, се вдига на бунт срещу баща си Хенри II. Елеанор подкрепя опита за сваляне на съпруга си, като подстрекава другите си синове – Ричард и Джофри да подкрепят по-големия си брат. Хенри II успява да разгроми войските на бунтовниците и залавя Елеанор.
Кралят е достатъчно разумен да не ликвидира своя престолонаследник, но за сметка на това изпраща Елеанор в изгнание, смятайки я за основен подбудител на метежа. Между 1173 и 1183 г. Елеанор живее под домашен арест, бивайки местена от замък в замък на територията на Англия. През 1183 г. Хенри II я взема със себе си в Нормандия, за да уредят териториален диспут с новия крал на Франция – Филип II. През следващите шест години, кралят и кралицата живеят заедно, като Хенри понякога я допуска да участва в дворцовите съвети. Въпреки това Елеанор остава в политическа изолация.
Ситуацията се променя коренно след смъртта на Хенри II през 1189 г. На трона се възкачва Ричард I, наричан Лъвското сърце – любимият син на Елеанор. Ричард веднага я освобождава от домашния арест и й възлага управлението на Англия в негово отсъствие. Почти веднага след коронацията си, кралят заминава на Третия кръстоносен поход, което оставя Англия в ръцете на Елеанор, която е де факто регент на кралството до завръщането на Ричард през 1194 г.
Синът й Ричард I умира по време на поредната гранична война с Франция през 1198 г. Елеанор присъства на коронацията на своя последен останал син Джон, след което се завръща в Аквитания. Последните години от живота й минават под сянката на подновената война между Англия и Франция.
През 1199 г., вече 77 годишна, Елеанор пътува до Кастилия, за да доведе една от внучките си – принцеса Бланш, която трябва да се омъжи за френския престолонаследник Луи (бъдещият Луи VIII). Три години по-късно Елеанор е принудена да отбранява замъците си от инвазия на своя внук – Артур от Бретан, който застава на страната на Франция във войната срещу Англия. През тези последни години, кралицата боледува все по-често, а постоянните пътувания и напрежение около бъдещето на владенията й, с нищо не улесняват положението.
Елеанор умира през 1204 г. Тленните й останки са положени в абатството Фронтевро редом до мъжа й Хенри II и сина й Ричард I. Впоследствие още няколко поколения Плантаженети ще намерят последен покой в светата обител. Смята се, че тленните им останки са унищожени през 1793 г., в хода на Френската революция, когато множество подобни кралски гробници из Франция биват разрушени. Елеанор остава своя отпечатък върху историята на Франция и Англия, превръщайки се в пример за поколения благородни дами.
