Великите авантюристи: Джон Чърчил – първият херцог на Марлборо
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
Седемнадесетото столетие е един от най-важните периоди в британската история. Гражданската война слага край на опитите за налагане на абсолютна монархия. Парламентът се издига като най-ключовата институция в кралството, а английската култура преживява възход по време на т. нар. Реставрация. Провалът на републиканските идеи след управлението на Оливър Кромуел, води до възстановяване на аристократизма, монархическите ценности и консервативната социална и политическа мисъл.
Въпреки това, новите икономически и обществени процеси – колонизацията, религиозните борби и началото на Просвещението, водят до издигането на редица забележителни личности, които оформят историята не само на Острова, но и на Европа. Един от най-забележителните мъже на онази бурна епоха е без съмнение Джон Чърчил. Неговото семейство е орисано да изиграе важна роля в континенталните дела на Англия през следващите двеста години. Но за да се стигне до Уинстън, Първо Джон трябвало да остави своята следа в историята на Европа.
Роден е в имението Аш в Девъншър на 24-ти юни 1650г. Баща му Уинстън Чърчил е роялист от времето на Чарлз II. Майка му Елизабет Дрейк също е от благородно потекло. Двамата с Уинстън имали 12 деца от които оцелели само пет. От тях най-известни са първородната дъщеря Арабела (станала любовница на Джеймс II и придворна дама на жена му – херцогинята на Йорк Ана Хайд – б.а.) и първородният син Джон, станал придворен на Джеймс II (докато все още е херцог на Йорк – б.а.) и любовник на любовницата на крал Чарлз II – Барбара Вилер.
Детството на Джон преминало в бедност. Баща му, като роялист е отхвърлен от режима на Кромуел и е принуден да води живот на ръба на бедността. Именно в тези тежки години, Джон развива презрение и нетърпимост към бедността и си обещава да живее винаги в лукс и разкош, стига да може да си го позволи. След завръщането на Чарлз II на трона на Англия през 1660 г., сър Уинстън получил пост в кралската администрация и семейството отново започнало да води нормален живот. Следвайки назначенията на баща си, Джон учи в Ирландия, а след това и в Лондон.
Военната кариера на Марлборо започва когато е на 17 (1677г.). Той се записва в гвардията на Негово Величество в Първа рота. Още на следващата 1668г. е разквартируван в Танжер, където в продължение на 3 години се обучава и калява в сражения с маврите. През 1671г. се завръща в Лондон, а през 1672г. участва в битката при Солбей, срещу нидерландците по време на Третата англо-холандска война (1672-1674 г.).
По време на битката, Джон демонстрира своите качества и е повишен в чин капитан от новосформираната морска пехота на Англия (тогава наричана Адмиралски полк- б.а.). На следващата година за пореден път показва отличните си войнски качества при обсадата на Маастрихт. По време на сражението, заедно с още 20 души завземат част от крепостта и я отбраняват. По време на боя Джон спасява живота на херцога на Монмоунт, което му спечелва признателността на рода Стюард и уважението на френският крал Луи XIV.
През 1674г., Британия излиза от войната с холандците. Крал Чарлз обаче иска да запази субсидиите, които Луи XIV му изплаща заради съюза им и настоява чат от английските войски да останат на френска служба. Чърчил и Монмоут (с когото стават близки приятели – б.а.), са сред доброволците. Джон се сражава начело на собствен полк (повишен в полковник – б.а.) и служи под командването на брилянтния маршал Тюрен, от когото се учи.
По време на една от отпуските си от фронта, през 1675 г., Джон, тогава 25-годишен, се влюбва в десет години по-младата Сара Дженингс – представителка на бедно благородническо семейство. Въпреки протестите на сър Уинстън, Джон и Сара се женят през 1677 г., като за брака съдейства Мария Моденска – втората съпруга на Джеймс II, в чийто антураж все още присъства младият Чърчил.
Следва дипломатическа мисия в Нидерландия, където Чърчил преговаря от името на Англия за съюз срещу Франция. Там се запознава с Вилем Орански и двамата стават близки приятели. През 1678г. е повишен в чин Бригаден Генерал. През следващите три години, Джон е длъжен да живее в изгнание заедно със своя сеньор Джеиймс II. През 1682г., Чърчил отново се връща в Лондон и е повишен в чин полковник в Личния на Негово Величество драгунски полк, като в добавка получава титлата барон на Марлборо.
След смъртта на Чарлз II през 1685г. избухнал бунт на незаконнородения му син Джеймс, херцог на Монмоут. Чърчил застава зад своя покровител Джеймс II срещу доскорошния си приятел Монмоут и се сражава в решителната битка при Седжмуур. Повишен е в чин генерал-майор. По време на Славната революция през 1688г., Марлборо взема страната на Вилем Орански (Уилям III) и изоставя своя досегашен суверен Джеймс. Причината за това е, че и Джон, и съпругата му Сара са част от обкръжението на Ана – дъщеря на Джеймс II която е отдаден протестант. Уилям му дава титлата граф на Марлборо, но запазва дистанция от Джон и има своите подозрения към него.
По време на Деветгодишната война (1688-1697г.), Марлборо служи като помощник офицер в продължение на 3 години, но след битката при Валкур спечелва уважението и адмирациите на нидерландският пълководец принц Валдек. След това е назначен за началник щаб на английските сили, разположени на Острова. Следва назначение в Съвета на Деветте, който съветва кралица Мери II, докато съпругът й Уилям се намира в Ирландия. Кралското семейство все повече губи доверие в Марлборо.
В началото на 90-те години на XVII век, Марлборо отново подновява контактите си с бившия крал Джеймс II, с надеждата последния да помогне в неговата кариера. Уилям III научава за тези контакти и през 1692г. Марлборо е обвинен в държавна измяна и затворен в Лондонския Тауър. В крайна сметка, след смъртта на Мери II, Джон e освободен и обявен за учител на младия принц Уилям, херцог на Глостър.
Нов етап в кариерата на Марлборо бележи началото на Войната за Испанско Наследство. В конфликта участват всички големи европейски сили. Марлборо е натоварен със задачата, да сключи съюз с Нидерландия и Австрия от името на Англия. Скоро се сформира т. нар. Голям Съюз и войната започва, постепенно обхващайки значителна част от Европа. По същото време, умира Уилям III и новата кралица на Англия – Ан, близка приятелка на съпругата на Марлборо и негова защитничка, го повишава в чин капитан-генерал, посвещава го като рицар на Жартиерата (най-старият рицарски орден в Англия – б.а.) и го обявява за Главнокомандващ на Артилерията, пост, който Чърчил отдавна жадува.
За Англия, военните действия започват през 1702г. Марлборо е назначен за началник на Англо-холандските и наемните германски части. Като разчита на своята дипломатичност и вродени качества на лидер, Джон Чърчил успява да наложи вижданията си на своите нидерландски колеги. Тактиката му се оказва успешна – до края на годината, Марборо превзма Велно, Рурмонд, Стевенсвеерт и Лиеж.
Тези успехи му носят титлата херцог от благодарната английска кралица. Следващата година е тежка за Марлборо – единственият му син умира от шарка едва 17 годишен. Джон се връща в Нидерландия, за да продължи войната с французите. Превзема Бон, Юи и Лимбург, но не успява да даде решително сражение на французите във Фландрия, тъй като и Парламента, и Нидерландите са против да се рискува голяма битка с войските на Луи XIV.
През 1704г. положението на австрийците е критично. Притиснати от Франция и Бавария от една страна и унгарски бунтовници от друга, Хабсбургите са на път да излязат от войната. Чърчил добре знае, че има нужда от Австрия за да спечели конфликта и измисля дързък план. Начело на своята английска армия, напуска Белгия и като лъжейки нидерландското командване за реалната посока на настъпление, поема през Германия към р. Дунав и австрийските владения.
След като изминава 500 километра за 5 седмици, Марлборо се съединява с австрийците, водени от принц Ойген и на 13.08.1704г. двамата нанасят тежко поражение на френско-баварските сили при Бленхайм. След този успех, Бавария и Кьолн излизат войната, градовете Ландау, Трир и Трарбах падат в ръцете на Чърчил, а надеждите на Луи XIV за бърза победа пропадат. Дори Торите, най-яростните противници на херцога, трябвало да замълчат след този успех.
През 1705г. съюзните правителства отново осуетяват плановете на Чърчил и фатално забавили офанзивата на неговата армия. Междувременно, французите успели да се прегрупират след успехите на Вилар и Вендом по останалите фронтове. Марлборо бързо променя плановете си и започва да търси решително сражение с френските сили във Фландирия, начело с маршал Вилероа.
По настояване на Луи XIV, френският пълководец атакува Чърчил за да отмъсти за Бленхайм. Вместо това, френската армия търпи най-унизителен разгром. При Рамили, на 23.05.1706г. Марлборо разбива французите. Съюзниците губят 3 000 свои войници, а французите – 20 000. По същото време Ойген надвива французите в Италия. Марлборо е на върха на славата си. Император Леополд му предлага поста управител на Испанските Нидерланди (Белгия), но за да запази съюза с холандците, Марлборо отказва.
1707г. бележи нов възход за Франция, а междувременно Съюзниците не успяват да постигнат решителна победа. Частите им в Германия и Белгия почти не постигат напредък. Марлборо се връща в Англия, където и двете крила на Парламента са настроени срещу него, а кралица Ан и неговия съветник Годолфин могат да му окажат съвсем малка подкрепа. В средата на 1708г., обаче, Чърчил отново защитава репутацията си. След светкавичен преход, на 11.07.1708г. , Марлборо изненадва силите на маршал Вендом и разбива французите при Уденарде. Франция остава без силна армия в Испанските Нидерланди.
През октомври, Чърчил превзема една от най-силните крепости в Европа – Лил. В Англия продължава политическият натиск върху Марлборо. Парламентът и Кралицата искат да видят края на войната, а херцогиня Сара иска мъжа си обратно у дома. Кралицата вече не гледа с добро око нито на Марлборо, нито на нейната бивша приятелка, Сара. Междувременно, вигите, които държат властта на Острова започват преговори за мир с Луи XIV, но условията им са неприемливи за Краля-слънце. В опит да притисне врага и да улесни преговорите, Чърчил подновява офанзивата. Междувременно, Луи XIV назначава нов командир на северните армии – маршал Вилар. Той превзема Турне и се подготвя да посрещне съюзната армия.
Двамата пълководци най-сетне се изправят един срещу друг при малкото градче Малплаке. Победата е на Марлборо, но французите губят два пъти по-малко хора. Вигите са разочаровани от херцога, а торите използват пировата победа за да настояват за мир. През 1710г. Торите печелят изборите за Парламент, а Ойген и Годолфин трудно успяват да склонят Марлборо да не подаде оставка. Марлборо се връща в Англия отслабнал, с влошено здраве. Новите министри на торите – Харли и Хенри Сейнт Джон му поставят условие, че ако иска да продължи да служи, ще трябва да стане техен покорен и верен инструмент.
Кралица Ан окончателно иска оставката на Сара Марлборо от поста й в двора. Джон отказва да се занимава с всички неразбории и отново заминава за Хага. Започва последната му кампания на Континента. Марлборо успява да преодолее смятаната за непреодолима френска отбранителна линия без да загуби и един човек и след 40 километров нощен преход застава под стените на Бушен, а на 12.09.1710г. превзема крепостта.
През 1711г. започват мирни преговори, а на 7-+ми декември, кралица Ан обявява че няма нужда от услугите на Марлборо. Опитът на Марлборо да провали преговорите с Франция за излизане на Англия от войната, окончателно настройва торите срещу него. Херцогът е обвинен в корупция и финансови измами, и подложен на процес.
В крайна сметка, го признават за виновен за присвояване на държавни средства за да плати на чуждестранни войници. Чърчил е отстранен от всички длъжности и заминава в изгнание за Миленхайм – владение, подарено му от император Леополд, заедно с титлата Принц на Империята още през 1704г.
Завръщането на Чърчил в Англия съвпада със смъртта на кралица Ан и възкачването на трона на нейния втори братовчед Джордж I. Младият крал е приятел на Марлборо и му връща всички отнети длъжности. Херцогът отново става важна и уважавана личност. Здравето му обаче сериозно се влошава след преживян инсулт през 1716 г. и той отстъпва водещата си позиция на вигите сър Робърт Уолпол и сър Джон Станхоуп. По време на Якобинския бунт (1719 г.), Марлборо е само номинално начело на борбата, оставяйки на по-младите да се справят с кризата.
През последните 4 години от живота си, Марлборо страда от още няколко инсулта, които постепенно влошават здравето му. Последния, няколко дни след 72-рия му рожден ден се оказва фатален и сутринта на 16.07.1722г. Джон Чърчил умира в двореца Бленхайм.
Вечно жаден за почести и слава, Марлборо остава в английската история като противоречива фигура. От една страна стоят пълната му липса на скрупули и способността му да сменя каузите според личните си интереси. От друга той е възхваляван като най-великият сухопътен пълководец в историята на Великобритания – чест, която му е призната както от редица историци, така и от херцог Уелингтън – най-изтъкнатия английски генерал воювал с Наполеон.
