Камянске – урановата житница на Русия през Студената война

| от |

По време на Студената война има един елемент от таблицата на Менделеев с цена по-висока и от тази на златото – уранът. Получили атомната тайна, руснаците ще се стремят да извлекат въпросния радиоактивен материал от всяка една овладяна територия, за да могат да изградят своя ядрен арсенал, който остава заплаха за света и до днес. Освен в Полша, голяма част от уранът пристига от Украйна.

Мнозина знаят историята на Припят, но истината е, че съществува още едно особено опасно и радиоактивно място – Камянске. Със спускането на Желязната завеса, всеки един жител на СССР се опитва да работи именно там. Заплатите са по-високи, отколкото във всеки друг град, а най-добрите служители получават празни чекове, ако успеят да си гарантират мястото в Приднипровския химически завод, локализиран в южните точки на Централна Украйна.

Именно там се открива възможно най-чистия уран за създаването на съветските атомни бомби. Един служител получава минимум 45 дни платена отпуска за годината. За вярната служба се предоставят дни в кримските хотели, докато децата имат летни лагери в близост до родителите си. Курортите по онова време са перлата на короната и именно там отиват всички най-добри служители, партийни членове и други.

През останалите дни от годината, магазините в Камянске са запасени с абсолютно всичко необходимо. Стига се до там, че някой трябва да поиска определен продукт, за да го получи на следващия ден. Градът е затворен и изолиран, никой не може да влезе без разрешение и никой не може да излезе. Всеки служител получава всичко ново – първите коли пътуват именно там, произведените Волга, Жигули и Москвич се закупуват без ред и без чакане.

Детските градини и началните училища са изградени по западен модел. Децата имат на разположение паркове, сигурност и достатъчно големи апартаменти, в които да живеят. Закупуването на жилище също не е проблем. В края на работния ден, партията осигурява на всички достатъчно занимания и забавление.

Театърът в града

Кината прожектират най-новите филми, при това не само съветски, изградени са спортни зали, театри и още много други. Украинският град е нещо като сбъднат социализъм, който няма аналог никъде другаде в територията на Украйна, а и цяла Русия. Болният служител се среща само с най-добрите лекари, за които са построени поликлиники, които просто не могат да се сравнят с нищо друго. Жителите на този град живеят в оазис от възможности, докато цялата останала страна се опитва да намери маслини по магазините.

Работната обстановка също е много различна. Дължината на работния ден е точно шест часа, задължително всеки трябва да получи по една чаша вино или халба бира още в обедната почивка, като форма на дезинфекция. А на тръгване също трябва да повторят процедурата за лека служба на следващата смяна. Хора като Леонид Полевой, инженер с отслужено време в Червената армия през 1961 г., това  е просто мечтаната работа.

На него е казано, че може да строи атомните бомби на сигурността – именно неговия труд ще накара американците да стоят на мястото си. Преди да започне работа в завода, Леонид е имал оферта за КГБ, която отказва. По негови спомени, в завода има седем столови, докато в града има още две само за служители на завода. Всеки получава купони за храна, които могат да се използват през цялото работно време, дори и по време на уикендите. Един такъв струва точно 8 копейки и няма ограничение колко точно ще се яде.

Музеят

Преди да се усети, Леонид успява да извика сестра си, брат си, баща си и други членове на семейството. Всеки човек, който успее да влезе в този завод, веднага издърпва и роднините си.

Самият град никога не съществува на картата. Без значение от фактите, това е мястото, където всеки иска да бъде.

Няколко десетилетия по-късно, около 1991 г. ще бъде поставен и краят на тази приказка. Заводът се ликвидира окончателно, но още по-лошото е, че никой дори не подозира за процесите на работа в същото време.

Забравеният уранов завод в момента се поглъща от природата. Никой не му обръща внимание, а спомените от процедурите ще накарат всеки гайгеров брояч да се вълнува, посочвайки фатални дози. Някои точки дават стойности от 4.4 милисеверета – надвишаващи годишната норма на Украйна цели 220 пъти. Един професионалист има възможност да работи в такива условия за максимума от 5 часа в цялата година.

След стартирането на новата перестройка на Горбачов, заплатите в завода се свиват до абсолютния минимум. Според Полевой, парите най-накрая са свършили и администрацията плаща на служителите в метали (повечето не са радиоактивни). Същите по-късно могат да се продават за храна. Малцина остават, но надеждата, че идват още по-добри дни, отколкото преди, води до следващия голям бич – Горбачов не успява да се справи. С неговата оставка е ясно, че тази индустрия е на път да се срине. Изкуствената социалистическа кома ще приключи с дърпането на тежката финансова инжекция.

Полевой си спомня, че фабриката и СССР са се разпаднали по едно и също време, а след като няма икономика, която да си позволи свободната търговия на уран за ядрено оръжие – реално има, но никой не би посмял да търгува с нея толкова свободно – фабриката затваря врати завинаги.

Останките от завода са причината за една от най-големите европейски заплахи и повишаването на радиационния фон. Някогашното ураново сърце на СССР се намира близо до река Днепър, като от двете страни има други два съветски завода. Един за метална обработка и още един за производство на торове. Самата природа е изтощена от тежката работа, а според направените експертизи, питейната вода не трябва  да се пие.

Металургичният завод

С тръгването на СССР от Украйна, новите управници получават един красив демократичен подарък – токсична радиоактивна фабрика. Взети са дори наръчниците за безопасен труд, в които ясно се посочва какви са процедурите за почистване. Някои от най-важните технически данни също заминават за Москва. С други думи, дори радиоактивните папки се съхраняват в някой сейф на Кремъл.

Направените проверки от украински експерти като Юри Ткаченко ще посочат, че в тази точка има 15 пъти повече радиация, отколкото в дебрите на реактор 4 на Чернобил. Милиардите долари от чужбина, които пристигат, за да се избегнат проблемите в Чернобил, но не и проблемите в този завод. Впрочем разстоянието между двете точки е само на няколко часа пътешествие с влак.

Снимка: Google Maps

По-голямата част от ядрените отпадъци ще продължат да стоят на открито, бълвайки своята отрова. Украинците поставят огради и знаци, с които посочват, че не е много здравословно за живо същество да преминава границите, но дори това показва, че има някои по-широки дупки, през които хора се прокрадват.

Урановите опашки – отпадъчните материали при обогатяване на уран – също могат да бъдат открити и забелязани по площадката. Токсичните газове спокойно успяват да стигнат до подпочвените води и с това да елиминират всякакъв шанс за връщането на популация обратно на тази територия. Радиоактивният прах често се носи с ветровете, за да напомня някогашната съветска атомна слава. Няма поставен периметър около самия завод, всеки може да се разхожда в близост до самия завод и да търси радиационни дупки – места с повишена концентрация на различни лъчения.

Освен този град, съседните 5 също могат да се похвалят с радиоактивни отпадъци – около 40 милиона тона от тях. Няма никакви защити. Обикновено се изисква същите да бъдат погребани в земята и облечени в геотекстилни покривки, за да може да се изолират по-качествено. През последните три десетилетия, тази точка е била обгрижвана не толкова редовно. Финансирането за почистване отнема време, а помощите не са толкова много, както можем да се досетим, особено в наши дни с фокус към една война. Има и още един проблем, служителите на завода, които никога не са имали някакви особени защити, умират или вече не са в състояние да си спомнят какво точно трябва да се направи.

Те погребват и тайните на завода, в които се включва почистването и правилните практики. През 2007 г. самият завод фалира и около 12 бизнесмени закупуват останките, бързайки да разглобят всичко и след това да го продадат. Мнозина дори не се интересуват, че дори тухлите на тези заводи са покрити с радиоактивния елемент. Повечето съвети към Украйна са да елиминира тази зона или просто да я затвори по примера на Припят.

Интересно е, че от този завод са пристигали повече от 65% от урана за производство на ядрено оръжие. Някои си спомнят, че влаковете с уран са пътували до всяка една точка на Русия. Суровият уран пристига в някои от заводите на Русия, обогатява се и бързо се озовава в бойните глави. Необходими са уран 235 и уран 238, когато се обогатят – необходими са около 5% за ядрено гориво за централите и още около 40% обогатяване за  ядрена бомба.

В началото на работния процес, никой дори не е знаел как да се отнася с този вид материали. В завода нямало много мерки, но едва през 1960 г. започват да се въвеждат мерки за работа. Същите мерки се пренасят директно и в металургичните заводи. До тогава не се говори много за ефекта от радиация и местното население е облъчвано съвсем спокойно. Всичко останало е история, но дори и днес няма много информация какво може да се открие и използва.

 
 
Коментарите са изключени за Камянске – урановата житница на Русия през Студената война

Повече информация Виж всички