Неврологичната болест, която ни кара да разказвате невъзпитани вицове

Има определени болести, които веднага щом чуем какво представляват, решаваме, че ги имаме, въпреки (вероятно) да ги нямаме. Вицелзухт (нем. – Witzelsucht – „пристрастяване към шегите“) се вписва добре в тази категория – заболяването представлява вътрешното чувство на необходимост да се разказват неподходящи вицове, да се правят каламбури или по друг начин да се разказват безсмислени истории.

Пациентите, които страдат от вицелзухт са склонни да се шегуват натрапчиво, понякога без да осъзнават, че това, което са казали, е невъзпитано или дори, че е смешно. В друг (по-изненадващ) аспект на разстройството пациентите понякога могат да имат затруднения при разпознаването на сарказъм.

Невролога Херман Опенхайм

Терминът, в превод от немски, буквално означава шега (Witz) и пристрастяване (Sucht). За първи път е използван за описание на четирима пациенти, наблюдавани от невролога Херман Опенхайм през 80-те години на 19 век. Всички те са имали тумори на десния преден лоб и „пристрастяване към тривиални, прекалени и често саркастични шеги“.

Състоянието е рядко, но има доклади за случаи, които го документират: един 54-годишен мъж започва да показва редица необичайни маниери в поведението си, включително да казва неподходящи вицове, да прави детински коментари и да се смее на собствените си шеги. Състоянието го вкарва в беда, когато пита „кой, по дяволите, избра това място“ по време на работно събитие, и съответно е уволнен.

След 3 години на подобни коментари и намаляваща лична хигиена, мъжът е изпратен за медицинска оценка на промените в поведението му.

„При прегледа пациентът често избухва в смях на собствените си коментари, мнения или шеги, много от които са сексуални или политически по съдържание“, пише психиатричният екип, който го преглежда, в The Journal of Neuropsychiatry and Clinical Neurosciences. Това поведение продължава и под тяхна грижа.

„При едно посещение в клиниката той започва да танцува; при друго публично обсъжда сексуалната си ситуация; а при третото грабва вратовръзката на проверяващия и тази на преминаващ лекар и започна да ги сравнява. По време на това поведение пациентът бързо избухва в смях.“

Подобно на повечето други пациенти с вицелзухт , и той има проблеми с десния преден лоб, който изглежда е жизненоважен за хумора и инхибиторния контрол (способността да се контролират импулсите). В неговия случай болестта на Пик е причината за увреждането на тази част от мозъка му.

Вицелзухт понякога има сексуален елемент или се свързва с проява на хиперсексуалност, както и други форми на импулсивност. След кръвоизлив, един 59-годишен, прегледан от същия екип, започва да задържа прегръдката си, когато прегръща млади жени, за по-дълго, отколкото е възпитано, както и да краде от магазини. Като цяло пациентът се чувства щастлив, но постоянните му шеги дразнят жена му.

„Той я събужда посред нощ, избухвайки в смях, само за да й разкаже за шегите, които беше измислил.“

Като компромис започва да записва шегите си – а това означава, че когато е прегледан от психиатричния екип, той има вече готови 50 страници шеги.

„Отидох в отдела по моторни превозни средства, за да си взема шофьорската книжка. Направиха ми очен преглед и ето какво казаха: (по текст на популярна американска песничка за азбуката им) ABCDEFG, HIJKMNLOP, QRS, TUV, WXY и Z; сега знам моята азбука; мога ли да се взема книжката?“ е една шега, която мъжът изпраща до Би Би Си, когато медията пише за неговия случай

Може и да не е най-добрата шега, но кара мъжа да се смее истерично. Според Би Би Си останалите шеги, които им изпраща, до голяма степен са твърде груби, за да се публикуват.

Въпреки че способността да се пишат много, много вицове може да изглежда като суперсила, тя идва на цена отвъд останалите социално неудобни последици.

„Парадоксът на вицелзухт е, че тези пациенти всъщност не са чувствителни към хумора, който не е генериран от самите тях“, пише екипът. „Дори когато разпознаят и разберат шега, те не реагират ефективно с чувство на веселие или смях. С други думи, те не усещат края на вица като хумористично свързана със сюжета му, но все пак прости форми на хумор, които не изискват интегрирането на т. нар. „ударна реплика“ (например, каламбури) все още може да се възприемат като смешни.“