Как човечеството разбра, че стрихнинът е отрова, а не лекарство
Стрихнинът е особено интересна отрова. Позната е на света като вещество, което има за цел да унищожи своя приемник, но в миналото е имал и друга слава. За мнозина това е перфектен тоник, който може да направи чудеса в началото на XX век. В началото е съставка, която дава много енергия и спестява емоционалния разпад, докато не стигнем до следващият момент, когато тялото започва да страда от прекомерния прием.
Енергията идва с цената на здравето, а това е формула, която работи за всеки един токсин или наркотик. Самите позитиви от стрихнина изглеждат неизчерпаеми. Психолози като Карл Лешли ще открие, че стрихнинът позволява на плъховете да се движат по-бързо в тунелите и да откриват изходите. Това е съставката, която помага на Томас Хик да спечели златен медал през 1904 г. Студентите по медицина го обожават, той им дава енергия за изпитите и маратоните от учене.
Дори Адолф Хитлер е използвал стрихнин, след като неговите войници губят битката за Сталинград. Звучи повече от прекрасно, но всичко има своята тъмна страна. Артър Конан Дойл ще използва стрихнин за голяма част от историите на Шерлок Холмс и неговият приятел д-р Уотсън. Алфред Хитчкок също ще използва стрихнин в своя любим „Психо“ – Норман Бейтс убива майка си с това вещество и след това започва обикаля с кухненския нож. Стивън Кинг ще добави тази съставка в своя роман „Г-н Мерцедес“, публикуван през 2014 г. Агата Кристи също не е изключение в историите със стрихнин.
Тя е толкова точна в описването на отровата, че мнозина започват да се чудят дали и тя не е взимала от него, за да пресъздаде изживяването. Други се сещат, че Агата е работила като доброволец в болница по време на Втората Световна война във Великобритания. Защо толкова писатели избират стрихнина като главен герой в своите романи? По това време той е толкова разпространен, че навсякъде се появяват новини за хора, които са се отровили. Дори и на този етап се смята, че тази отрова е в топ десет на извършените престъпления, изоставайки само от арсена и цианида.
Стрихнинът се ражда точно като атропина, кофеина, никотина и дори кокаина – той е чист алкалоид. Всички тези съставки имат горчив вкус и могат да се открият в растения, които доказват, че не са за консумиране. В това отношение човек е преминал през най-различни изпитания, за да успее да култивира всяка една реколта и да успее да консумира възможно най-грешните храни.
Стрихнинът е открит от Карл Линаеус през 1753 г. Откритието на този учен е Strychnos nux vomica и се извлича от азиатско вечно зелено растение. Не е ясно дали местните са използвали тази съставка, за да убиват или просто са станали жертва на грешна консумация. Няма информация дали изобщо това се е случило или не, няма такава информация и архив в началото на XX век. Стрихнинът влиза в европейските пазари, когато корабите започват да разширяват своя периметър из целия свят.
Плавателните съдове имат един много важен пасажер – плъховете. Гризачите се хранят с всичко ядливо на кораба и продължават да разпространяват зарази. В началото на XIX век стрихнинът влиза в употреба срещу тази напаст и е единственото решение за търговския флот – всеки един от тях. Около 5 хиляди тона стрихнин започват да се продават на семена и достигат до Лондон. Кредото му не се променя и приложението продължава да е за борба с мишки. Търговското име на острова е „Vermin Killer“.
Не е чиста отрова, а комбинация от брашно, соя и стрихнин, което може да се постави върху парче хляб или сирене и да се остави на пода в кухнята, където плъховете ще направят едно важно угощение. По това време Алфред Свайн Тейлър ще посочи, че това е потентна и опасна отрова, която за жалост се продава от глупави хора на изключително прости хора. Последните могат да се натровят с лекота или да се самоубият. Еко системите работят изключително лесно. С отравянето на гризачите, започват да страдат бездомните котки и кучета.
Малко след това започва и разправията с досадните домашни котки, които често могат да бъдат жестоко наказани. Хенри Рудолф е известен писател, но не пропуска възможността да отрови котката на съседите, която не спира да му досажда. Като разумен човек, той поставя отровата в двора и поставя етикет „ОТРОВА“. През нощта се буди и решава да вземе една доза куинин – също горчив алкалоид. За изненада обаче, в тъмното ще вземе бутилката стрихнин.
След около 3 часа и половина ще умре. Едва тогава ще започне да се говори за по-добра защита на отровите, които могат да доведат до нови проблеми и нови главоболия. Смята се, че стрихнинът е възможно най-горчивото вещество, което човек може да опита. Хенри взима алкалоид, който трябва да помогне за маларията и да облекчава мускулни крампи.
Хирурзите на Наполеон достигат до заключението, че ако една бяла и прахообразна горчива съставка има такъв ефект върху човек, то тогава и другата – стрихнинът, трябва да има такъв ефект. Французите първи разбират каква е истината, след като тази терапия води до редица проблеми и висока смъртност. Медицината в този момент е правила всякакви възможни грешки, преди да успее да направи връзката, че не всяко вещество може да бъде полезно.
