Великите военни изцепки: Падането на Сингапур (1942 г.)

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

В края на 1941 г., целият свят е хвърлен във война. Силите на Нацистка Германия достигат до предградията на Москва, Западна Европа е покорена, а в Африка пясъците се обагрят с кръвта на британски и италиански войници. В тази обстановка, към началото на декември, 1941 г., единствената Велика сила, която все още не е влязла в конфликта е Япония. Нейната позиция е особена, а амбициите й – безкрайни.

Японците са претърпели неуспех в кратката война със СССР през 1938 г. Същевременно, войските им, които се опитват да окупират Китай от 1937 г., са забавени от упоритата китайска съпротива, както и от огромната територия, която трябва да се покрие. В тази ситуация, агресивната военна партия, която доминира японската политика, търси средство за спечелване на престиж и укрепване на своите позиции. Вътре във военната партия има сериозен раздор между сухопътни войски, които водят битката за Китай и имперския флот, който настоява за по-агресивна стратегия по море.

Политическата позиция на Япония се влияе и от редица външни фактори. След 1938 г., тя е обвързана в съюз с Германия и Италия – т. нар. ос Рим-Берлин-Токио. Това прави взаимоотношенията на Япония с останалите европейски сили доста проблемни. Притеснени от разрастващия се империализъм на Токио, САЩ, Великобритания и Франция се опитват да задържат Страната на Изгряващото слънце чрез налагане на стриктно търговско ембарго.

В резултат, Япония започва да изпитва остра нужда от редица стратегически суровини, които не може да си набави на база собствените си владения, нито може да получи от своите партньори в Оста. Пред Токи има две алтернативи – да преклонят глава пред Съюзниците и да излязат от съюза си с Германия или да хвърлят заровете и да преминат Тихоокеанския Рубикон в преследване на своята имперска мечта. Всеки, който познава духа на японците знае, че те никога не прекланят глава доброволно.

Да мечтаеш е едно, но да може да постигнеш своята амбиция – съвсем друго. На пътя на Япония стоят най-големите морски сили в историята – Великобритания и САЩ. Те контролират всички стратегически пътища от бреговете на Източна Азия към Пасифика и Индийския океан – Малайския пролив, Филипините и тихоокеанските острови северно от Австралия (т. нар. Океания).

САЩ и Британия разполагат с грамадни флоти, снабдени с първокласни кораби, големи експедиционни корпуси и добре изградена мрежа от военни бази и крепости, с които да контролират морските пътища. Същевременно, Лондон и Вашингтон оказват постоянна материална подкрепа на китайската съпротива, което подрива японските опити за доминация в Континентална Азия. Уповавайки се на своите огромни ресурси, двете англосаксонски империи нямат съмнение, че японците ще предпочетат да избегнат челния сблъсък.

В тази посока ги насочва и скорошната война на Япония със СССР, завършила безславно за империята след битката при Халкин Гол, в която Червената армия разгромява японските войски на Манчукуо. След като не могат да се справят със Съюза, как биха посмели да нападнат САЩ и Британия?

Както гласи древната китайска стратегема, цитирана от Сун Дзъ, „Никога не притискай врага си до стената, без да му дадеш някакъв път за бягство“. Изправени пред невъзможност да продължат досегашната си политика, японците избират войната. На 7-ми декември започва атаката срещу Пърл Харбър, последвана от пълномащабна офанзива, насочена срещу всички Съюзнически позиции в Източна Азия. Времето на Войната в Пасифика започва.

Успоредно с атаката срещу Пърл Харбър, японците стартират офанзива срещу английските позиции в днешна Малайзия. За целта, силите на империята са изпратени първо да окупират Тайланд след комбинирана атака по суша и море (японците окупират френските Виетнам и Лаос през 1940 г. – б.а.). Съпротивата, която Тайланд оказва е символична – страната капитулира след осем часа боеве, след което официално се присъединява към Оста и обявява война на Великобритания и САЩ. Въпреки този бърз успех, британците нямат особени притеснения.

Те вярват, че японците са неспособни да извършват стратегически офанзиви в дълбочина – провалили са се и в Китай и в СССР. Уверени в непроходимостта на малайската джунгла и във второто качество на японците като човешки ресурс (кой е казал че само нацистите са били расисти – б.а.), англичаните се осланят на набързо организирани отбранителни линии и на своята Сингапурска стратегия. Тя се корени в контрола над морските пътища и мобилизирането на силен флот от Индийския океан, който да се концентрира в Малайско море и да нанесе разгромен удар върху японските ВМС, идващи от север.

Оказва се, че сметките на англичаните не излизат точни. Японските сили (най-вече 25-та армия), извършват вирен марш от тайландската граница по протежение на Малайския полуостров, помитайки по пътя си набързо скалъпените британски отбранителни линии. Японците са изумени. През ноември, 1941 г. (месец и половина преди офанзивата), германското разузнаване предава на японците секретен британски доклад, пленен от германски кораб.

В него, комендантът на Сингапур описва подробно тежкото състояние, в което се намира ключовия гарнизон – недостатъците в отбраната, липсата на съвременна авиация, неадекватното снабдяване с боеприпаси и липсата на опитен гарнизон – войниците са в голямата си част новобранци или хора със съмнителен опит. Японските разузнавачи от начало не вярват, че един офицер би си позволил така открито да описва недостатъците на своята позиция и вярват, че доклада е фалшификация, чиято цел е да заблуди генералите в Токио за реалните възможности на британците. Колкото по-напред отиват войските им, толкова повече докладът се оказва тъждествен с реалността.

При всяко положение обаче, наличните сили са неравни. Британците разполагат за отбрана на Сингапур с над 85 000 войници, над 550 оръдия и голям брой моторизирани средства, които биха позволили мобилност и възможност за прехвърляне на части между различните сектори. От своя страна, атакуващите японски сили, начело с генерал Томоюки Ямашита разполагат с ок. 36 000 войници, 440 оръдия и няколко стотин камиона за придвижване.

Най-голямото предимство на японците се оказва постигнатото превъзходство на ВВС, тъй като японския имперски флот съсредоточава някой от най-добрите си екипажи. Британците от своя страна разполагат с остарели морално машини, командвани от новобранци от новозеландския корпус. Ямашита правилно преценява, че превъзхождащите го противникови сили могат да разгромят японците (общо в Малайската кампания са ангажирани 140 000 британски войници срещу 70 000 японци – б.а.) ако се концентрират.

Поради тази причина, той разгръща скоростна офанзива, чиято цел е да разбива всяка вражеска концентрация и да не позволява на британците да прехвърлят части към зоната на вражеско настъпление. Вихрените удари на японската 25-та армия хващат британците напълно неподготвени и на 1-ви февруари, по-малко от два месеца след началото на инвазията в Малая (8.XII.1941 г.), японските войски достигат до покрайнините на Сингапур.

Единственият наистина успешен ход на британците до момента е взривяването на пътния насип, свързващ остров Сингапур с материка. Прекъсването на директния маршрут за атака забавя японците с около седмица. Това забавяне изиграва лоша шега на британците. Командирът им – генерал Артър Пърсивал решава, че японците, след като са се забавили няколко дни, планират да отделят поне две седмици на артилерийска подготовка, преди да опитат десант.

Междувременно, японската артилерия е фокусирана върху един единствен сектор от британската отбрана, но това не предизвиква сериозни подозрения в английското командване. Няма дадена заповед за ответен огън срещу възможни предни позиции, от които японците да опитат десант срещу поразения британски сектор.

Към 20:30 на 8-ми февруари, 1942 г., японските десанти започват с пълна сила. Изминала е по-малко от седмица от идването на японските сили -разчетите на Пърсивал са се оказали фатално неточни. Само в рамките на няколко часа, японците успяват да прехвърлят на 20 000 войници през протока Джохор.

Срещу тях се борят едва 3000 австралийски войници (основно новобранци), които не получават никаква адекватна подкрепа. Междувременно, към 23:00 японската артилерия започва да обстрелва съседните британски позиции, изсипвайки над 88 000 снаряда в рамките на следващите ключови часове – средно по 200 изстрела на оръдие.

Японците успяват да се възползват максимално от терена – блата и дребни насаждения, за да обкръжат и подминат ограничените австралийски сили, които постепенно са разгромени или принудени да се изтеглят с бой от обкръжението. До изгрева на 9-ти февруари, японците създават стабилен плацдарм.

За това помага и нерешителността на Пърсивал, който си мисли, че Ямашита планира да организира десанти и в други сектори и не смее да изпрати подкрепления срещу вражеското предмостие. Вместо това, японците успяват да осигурят две пълни дивизии в своето предмостие, след което възползвайки се че една река – Кранджи разделя британските отбранителни линии, успяват да се вклинят между враговете си, следвайки нейното течение.

На 10-ти февруари, възползвайки се от предмостието, създадено около р. Каранджи, японците успяват да прехвърлят артилерия и танкове, част от гвардейската дивизия в състава на 25-та армия. Танковете, макар и да отстъпват по качество на европейските, се оказват решаващо предимство, тъй като британците не разполагат с никакви свои танкове в Сингапур. Пърсивал хвърля различни батальони от различни дивизии в хаотичен опит да укрепи фронтовата линия.

Британци, индийци и австралийци атакуват безрезултатно добре укрепените японски позиции. Междувременно, вражеската артилерия и авиация унищожават линиите за комуникация между британските части. За съжаление на Пърсивал, огромните 380мм оръдия на Сингапур не успяват да нанесат нужното поражение на врага, тъй като основните снаряди, с които са снабдени, са бронебойни за атака по кораби, а не необходимите високо експлозивни, които да поразяват вражеската пехота. Причината за това е проста – британците не очакват Сингапур да бъде нападнат през джунглата по суша, а от японския флот по море.

Основният проблем на Пърсивал е, че той няма никаква идея за реалният брой на японците. Подозирайки наличието ан грамадна войска, британският командир заповядва изтегляне на предните части от бреговете ан остров Сингапур и прегрупиране в нова отбранителна линия около града. Това се оказва фатална грешка, тъй като дава шанс на японските инженерни части да поправят пътния насип и да прехвърлят всичката си бронирана техника на острова.

Ямашита заявява по време на разпитите срещу него след войната, че цялата операция е била един грамаден блъф и той през цялото време се е страхувал, че врага ще разбере колко малко войници е имал под свое командване и че ресурсите им – снаряди и гориво, са били на изчерпване. Единственият шанс е бил да се водят постоянни, дръзки атаки и британците да капитулират без боевете да стават улични.

За целта японският командир заповядва да се удрят приоритетно станциите за съхранение на гориво, складовете с муниции и водоснабдителната система на града. Освен за своите войници, Пърсивал трябва да мисили и за около 1 000 000 цивилни, които се скупчват в сърцето на Сингапур. На 14-ти срещу 15-ти февруари, след проведен военен съвет, Пърсивал решава да приеме предложението на японците и да капитулира.

На 15-ти февруари, 1942 г., британците официално предават своите позиции на японските войски, а примирието влиза в сила от 20:30 същата вечер. С цената на ок. 1800 убити и ок. 3800 ранени, Ямашита превзема Сингапур. Британците губят над 5000 убити, а общо 80 000 души попадат в плен.

Превземането на Сингапур е смятано от мнозина за най-голямото военно унижение в цялата британска история. Съдбата на британските военнопленници е тежка и много от епизодите в нея служат за вдъхновение на романа на Джеймс Клавел „Цар Плъх“.

Междувременно, японските войски подчиняват цял Индокитай и Индонезия, а до август, 1942 г. достигат до днешните граници на Индия. По повод падането на Сингапур, един японски генерал възкликва – „Няма как да се сравнява народ, който вярва че произлиза от богинята на Слънцето с народ, който вярва, че произлиза от маймуната“.