Лагерите за бели във Филипините по време на Втората световна война

| от |

По време на Втората световна война Съединените щати затварят 120 000 японски американци в лагери. Това решение е един от най-мрачните моменти в американската история. В същото време японците предприемат подобни действия във Филипините. Това е историята на интернирането на хора от европеидната раса по време на Втората световна война.

В началото на войната Филипините са общност на Съединените щати. В същия ден, когато японците атакуват Пърл Харбър, те започват също и операция на остров Лусон, на който е столицата Манила. В рамките на три седмици японската армия успява да превземе Филипините: 20 000 американски и 80 000 филипински войници, които са на място, се изтеглят към полуостров Батаан, а на всички останали американски или британски граждани е наредено да останат в домовете си, за да бъдат регистрирани.

Ръководител на отряда посочва предполагаема японска позиция на ръба на прохода Балете, близо до Багио, където войските на 25-та пехотна дивизия са в ожесточена битка с японските сили. 23 март 1945 г.

Началото на интернацията

След като всички европеидни са събрани в Манила, те са прехвърлени в университета в Санто Томас. Освен тях има и около 70 афро-американци и филипинци. Изглежда, че плановете на японците са семпли и интернираните основно са оставени да се оправят сами освен поименното повикване в 19:30 всяка вечер и използването на монитори в стаите. Произходът на пленниците варира значително от бизнес мениджъри до пенсионирани войници, до проститутки; някои идват с джобове, пълни с пари, а други са напълно бедни.

Японците не правят много, за да осигурят храна или нормални условия, така че пленниците са принудени да създадат свое собствено общество. Човек на име Ърл Карол ръководи изпълнителния комитет, който взема решения за лагера. Ърнест Стенли, мисионер, който е живял в Япония, пък действа като преводач. Пленниците създават както полицейски сили, така и болница, в която има няколко истински медицински сестри и лекари. Имаше и кухня, която да осигурява храна сутрин и вечер на задържаните, които не могат да си позволят храна отвън.

Проблемите на лагера

Въпреки най-добрите опити на пленниците да създадат удобства в лагера, има някои значителни проблеми. Най-големият е канализацията: в лагера живеят 1200 мъже, които трябва да споделят 13 тоалетни и 12 душа. Прохладно място през горещините на деня също може да бъде трудно да се намери. Отново по-богатите пленници имат късмет, тъй като успяват да си построят бараки от бамбук и палмови листа.

Изпълнителният комитет се опитва да реши някои от хигиеничните проблеми, като създава здравна комисия, която се състои от 600 интернирани мъже. Тя е натоварена със задачата да построи тоалетни и душове, да изхвърля боклука от лагера и да контролира мухите, комарите и плъховете. През първите две години тези санитарни практики са успешни и няма значителни огнища на болести.

С продължаването на войната обаче нещата се влошават.

Когато войната се обръща на страната на Съюзниците, нещата в лагерите се влошават. Поради пренаселеността 800 мъже са прехвърлени в център, наречен Лос Банос на 65 километра от Санто Томас, който обаче в крайна сметка ще нарасне до над 2000 пленници. Тези пленници са спасени при нападение, проведено от американски войници и филипински партизани през февруари 1945 г.

В Санто Томас доставките на храна, сапун и подобни започват да се изчерпват. Има фонд за бедните сред затворниците, но и неговите средствата се изчерпват. Нещата се влошават още повече през ноември 1943 г., когато тайфун унищожава много от храната и припасите на лагера. Месец по-късно Червения кръст доставя 48-килограмова кутия с храна и консумативи за всеки интерниран, но това ще бъде първият и последен спасителен пакет от ЧК.

През февруари 1944 г. японската армия поема командването на лагера от гражданския изпълнителен съвет. Пленниците вече не могат да купуват провизии или храна от външни източници; сега тя се дава и много от интернираните остават силно недохранени. Също така различни болести, предимно избягвани досега, започват да се разпространяват в лагера и смъртта се превръща в редовно явление.

Генерал Дъглас Макартър и щабът, придружени от филипинския президент Серджио Осменя (вляво), кацат на Ред Бийч, Лейте, 20 октомври 1944 г.

Освобождението

След като съюзническите сили се бият в Битката в залива Лейте през октомври 1944 г., започват да се носят слухове, че скоро ще дойдат да освободят Санто Томас. Американските войски бързат, тъй като смятат, че задържаните може да бъдат убити. Японците, които отговарят за лагера, вземат 200 заложници преди пристигането на американските войски, но когато съюзниците стигат до базите, са проведени преговори и затворниците са освободени.

Общият брой на освободените е 3785, като 2870 са американци. Те не могат да напуснат Филипините веднага, тъй като на острова все още се водят боеве. Евакуацията започна бавно като някои интернирани избират да не заминават за Америка, надявайки се да се върнат към предвоенния си живот в азиатската страна.

По-голямата част от задържаните получават бойна лента за „материален принос за успеха на филипинската кампания“. Ърл Карол, който наблюдава лагерите, е удостоен с Медала на свободата.

 
 
Коментарите са изключени за Лагерите за бели във Филипините по време на Втората световна война

Повече информация Виж всички