ФБР конфискува от студент проект за атомна бомба
Написвали ли сте някога толкова шокираща академична статия, че тя да бъде конфискувана от ФБР? Не? Е, поздравления, надминали сте един студент от Принстън.
Джон Аристотел Филипс е 21-годишен студент по аерокосмически и механични науки, описан като „под средното ниво“, когато се заема с проект, който в крайна сметка ще му спечели прякора „Атомното хлапе“.
Използвайки некласифициран материал от печатната служба на правителството на САЩ и знания, придобити от училищната му библиотека, той изготвя проекти за работеща ядрена бомба, която според тогавашните анализи и доклади може да изравни четвърт от Манхатън със земята.
През 1976 г. той работи върху устройството с размерите на плажна топка в продължение на няколко месеца, като с работата си иска да покаже колко лесно би било за терористи или други лоши да създадат ядрена бомба, ползвайки публично достъпни данни. В това отношение той успява, като се има предвид, че ядреният учен д-р Франк Чилтън каза, че дизайнът на Филипс е „доста вероятно да работи“.
Други студенти са опитвали подобни проекти преди, но изпитват проблеми с първоначалния обикновен експлозив, който задейства ударна вълна към центъра на бомбата. Този детайл той получава, като просто се обажда директно на DuPont (които по време на Втората световна война проектират, конструират и експлоатират завод за плутоний за проекта Манхатън, помагайки за производството на първите атомни бомби, които ще бъдат ползвани при атаките на съюзниците срещу Хирошима и Нагасаки през 1945 г.) и ги пита учтиво какво използват за целта, въпреки че твърди, че същото може да се постигне и с други експлозиви като тринитротолуен (тротил).
Неговата бомба – на която той прави неработещ макет в стаята си – теоретично щеше да работи и щеше да бъде около една-трета от мощта на бомбата, която САЩ хвърлиха над Хирошима в края на Втората световна война.
Макет на ураниевата бомба „Малчугана“, взривена над Хирошима
Въпреки че всеки, който желае наистина да направи бомба, ще трябва да премине през много повече препятствия и проблеми (да се сдобие с уран или плутоний и след това да го обогати… такива неща не се купуват от интернет, поне не особено лесно), неговият документ му спечелва посещение от ФБР и ЦРУ, както и оценка А (американският еквивалент на отличен 6).
Няколко седмици след като предава проекта си, той се връща да го потърси в катедрата по физика и установи, че го няма. Едва тогава и след като е разпитан от председателя на отдела, осъзнава, че информацията, която беше получил от DuPont, вероятно е класифицирана.
След това ФБР посещава университета и конфискува проекта му, както и макета, който беше направил в стаята си. След работата си по устройството, Филипс става активист срещу разпространението на ядрено оръжие и дори се кандидатира за конгрес няколко пъти на тази платформа.
Импровизираните ядрени устройства (ИЯУ или IND) реална и официална класификация на подобни проекти като официалното им определение е: „незаконни ядрени оръжия, закупени, откраднати или произхождащи по друг начин от ядрена държава, или оръжие, изработено от терористична група от незаконно получен делящ се ядрен материал, което предизвиква ядрена експлозия. ИЯУ могат да бъде закупени или може да бъде построен от компоненти на откраднато оръжие или от нулата, използвайки ядрен материал (плутоний, силно обогатен уран…). Успешната детонация би довела до катастрофални количества изгубени живот, разрушения на инфраструктурата и ядрено замърсяване на много голяма площ…
Те сами по себе си са няколко вида. Един вид атака с импровизирано ядрено устройство може да бъде извършена от терористи с радиационни материали, използвайки устройство за разпръскване на радиация – така наречената „мръсна бомба“. Този вид не причинява никакви вреди директно със самата експлозия, а вместо това разпространява вредна радиоактивност (чрез химически материали), която може да причини сериозни икономически и социални смущения и паника, без да причини голям брой смъртни случаи. Поради общата им употреба в промишлеността, селското стопанство и медицината, тези материали биха били по-лесни за набавяне.
Теоретично нанотехнологиите могат също да се използват за разработване на миниатюрни лазерно задействани оръжия с чист синтез, които биха били по-лесни за производство, отколкото конвенционалните ядрени оръжия, и също биха могли да бъдат използвани при терористични атаки.
