Папата беше господар на земята и трябваше да мисли за своите чада, но вместо това скочи в политиката – лютеранците разказват
През далечната 1537 г. група принцове се събират в немско градче в Централна Германия на име Шмакалден. Така наречената Шмакалденска лига има желанието да обърне религията на Западна Европа с хастара навън и да покаже, че папата е просто човек, който не спира да злоупотребява с властта си. Господата са предвождани от г-н Мартин Лутер, но по време на срещата, той не може да присъства, след като е прикован на легло и страда от камъни в бъбреците. Лютеранството успява да стартира без своя лидер, но какво значение има, когато теолозите са на място, за да подчертаят малко отношението на религията към хората и да начертаят граници, които да не се прескачат.
Въпреки липсата на основния идеолог, решението е взето – папата трябва да бъде наказан и осъден за своите дела. По това време, същият се провъзгласява за потенциален лидер на всички християни – има свободата да го направи, защото България – някогашната люлка на религия в Източна Европа, в момента се намира под Османско владичество. Освен сред миряните, папата проявява и много интересни погледи към различните монарси и владетели, като дори успява да се намеси във външна и вътрешна политика, а това не се одобрява от мнозина, впрочем от много повече.
Ето защо и суперлативи като „Предателят на Христа“ не са спестени по негов адрес. Събитията от въпросната февруарска среща скоро ще прераснат в нещо далеч по-скандално и историята тепърва започва. Самите лютерани не разбират как всеки папа от въпросната година до 60-те на миналия век се коронясва с тиара, която съдържа в себе си три корони, а папата посреща своята нова власт с думите:
„Получете тази уважавана тиара, с вградени три корони и знайте, че сте баща на принцове и крале, владеейки света.“
една от причините за толкова високата позиция е, че извършвайки ролята си на основен кадър на властта в Рим, придружено с факта, че именно тук Свети Петър и Свети Павел са превърнати в мъченици, следващият лидер на църквата няма да бъде по-ниско, а неговата власт само ще се повишава. Това до някаква степен се случва, но идва и с някои цени, които не са чак толкова очарователни за аудиторията. Първите следи за преписване на власт могат да бъдат открити в евангелието на Свети Матей, където се описва как Исус дава ключовете за рая на Петър и той вече е официален наследник на земята. Делата и думите на Петър ще продължат да се разправят в рамките на цял век и неговото присъствие и завет ще оставят един сериозен и уникален престиж. Вековете минават и най-накрая тази слава трябва да се предаде на някой друг. Само кардиналът в Рим има задачата да дарява пари на по-бедните църкви и решава някои от основните конфликти в различните по-малки синоди – там най-често се срещат и други кардинали, които да изгладят своите различия.
Около IV век повечето кардинали започват да се наричат папа – баща или в този случай pappas – бащи. Те са смятани за бащите на Рим и виждат вариант да разпространяват християнството в Латинския запад. Планът успява и през вековете се случва точно това, дори императорът на Етиопия ще получи благословията на папата през XV век, макар и някои от най-ранните следи на християнството да произлизат именно от тази страна. Да си представим, че се връщате обратно при вашия началник, за да му разрешите да прави това, което е намерил за добре – безумие, но във времето кардинали и папи са се самозабравили, впрочем и днес е малко трудно да открием разумните следи, при такава турболенция в католическата църква.
Дори и през XVI век ще открием, че противоречията към папата ще се смятат за един много тежък грях, последван от доста главоболия. Въпреки това, принцовете на Лутер са готови да изразят точно това мнение, защото не са съгласни нито с политиката, нито с генерирането на толкова власт – номерът е на път да приключи. Мотивите на Мартин никога не са били насочени пряко към папата, впрочем той е обект на удари, едва след като успява сам да се намести на бойното поле и да започне да хвърля огън и жупел към критиците, точно по тази причина не трябва да забравяме и колко точно хора са подготвени да отговорят на това искане, особено след като Лъв X се опитва да дисциплинира и мъмри Лутер. Хвърлянето на ръкавицата не е за всеки и папата автоматично се позиционира в мерниците на теолозите, като този път ще трябва да отговаря на много по-сложни въпроси. Благодарение на тази хвърлена ръкавица ще забележим, че католиците са готови да се изправят срещу папата – въстанието е официално през юни 1520 г.
Причината е, че около 2 месеца по-рано папа Лъв е заявил, че Лутер трябва да се покае или да получи най-сериозното наказание – изключване от Католическата църква. Писмото е получено октомври, една година по-рано и Лутер наистина размишлява в рамките на два месеца. Заключението му е, че не трябва да мисли повече по темата и просто го запалва. След това се случва и чудото, пред своите последователи ще сложи край на една вековна традиция, като заявява, че въпреки високата титла на папата, той няма право да казва на християните в какво да вярват. Оказва се, че мнозина в Западна Европа са на същото мнение – религията може да е много чиста, папата да е неофициален светец, но ако никой няма правото да съгрешава, то къде е чистотата и невинността на вярата. Дали пък просто не се превръща в още едно официално и божествено робство?
Лутер се оказва много по-добро решение, все пак неговата основна задача е да предложи на своите истински почитатели една по-голяма свобода – да почитат своя Бог, както те намерят за добре, а не както църквата им казва, особено с оценка от самите кардинали, които ще заявяват колко и как да се извършва едно такова. Изведнъж мнозина отказват да предават земите си или да продължат да изплащат данъци на Рим, при това под всякаква форма. Ако Бог има нужда от земята им, той може да го каже лично, а не с помощта на папата и неговите наместници. Все пак не трябва да забравяме, че една религия е работеща и действаща, едва тогава, когато миряните са съгласни да следват сляпо. Интересното е, че докато повечето владетели отричат папата като духовно влияние, толкова повече и папата ще връща жеста. Хенри VIII е един от първите, които забраняват влиянието на Католическата църква, а в отговор е обявен за еретик, който няма право да управлява държавата си.
Дълг на християнството е бил да се премахват такива владетели или поне това е официалното твърдение, но истината е, че когато средствата секнат, първата работа на църквата ще е да премахне своите опоненти. След това и други протестанти ще видят възможност най-накрая да ударят вековното ватиканско владичество. Много други владетели осъзнавали и риска – колкото повече католици живеят по техните земи, толкова по-голям става и риска от въстание. Между XVI и XX век все още ще се открие по-сериозно влияние на папата върху западните части на Европа. През 1678 г. тръгва слуха, че влиянието на папата и неговите подчинени в Англия е достигнало до там, че се говори за елиминирането на някои от най-покварените съдии, политици и други ръководни постове, като мократа поръчка идва директно от Ватикана и папа Инокентий XI. Основната цел е премахването на Чарлз II и заменянето му с католическия му брат Джеймс – графът на Йорк.
В умовете на католиците, които населяват острова по това време, няма никакво съмнение, че папата е избрал да действа разумно и изпълнява божието желание. Освен това няма и никакво съмнение, че когато Чарлз падне от престола, папата автоматично ще открие следващият много по-добър владетел. За съжаление по това време един от най-легитимните наследници ще бъде Хенри от Навар, който между другото е успял да приеме католицизма, след като става свидетел на Свети Вартоломеевото клане през 1572 г. И след като тогавашния папа – Сиктус V не е особено съгласен да даде престола на Франция, Хенри трябва да получи черен печат – той идва през 1585 г. с обявяването му за еретик.
С убийството на френския Хенри III – признаваме, че наистина липсва много въображение на французите за измисляне на по-разнообразни имена – единственият законен наследник по това време е Наварския Хенри. И ако новото лице иска да вземе короната, то шансовете му ще се повишат значително само ако евентуално приеме религията и успее да бъде подкрепен от хората около него, благородниците наистина са една много голяма напаст в управлението.
През 1953 г. Наварският Хенри ще отиде да се моли за прошка от папа Климент VIII и ще я получи. След това Рим ще има един много силен приятел, както и влияние на една заможна територия като Франция. Климент VIII ще следва примера на своите предишни наследници, като по това време ще се фокусира върху Италия. През 1598 г. ще спечели графството Ферара за папските имоти. Именно тези ще се управляват от папата по примера на кралските особи. Разбира се, благородното и божествено влияние не помагат за взимането на земята, но с помощта на кавалерия и аркебузи, папата ще успее да изгони семейство Есте от владението.
Понякога е необходимо оръжие, но когато се носи тройна корона и се смята, че крале и принцове са подчинени, папата трябва да избере на добра воля коя точно земя да използва. В случаи на съпротива, той ще влияе на политиката, на благородниците, на местните жители и на финала ще успее да вземе своето или просто ще събере достатъчно хора за Кръстоносен поход, които в името на Бог, да отидат и да умрат, докато в Европа не се установи една нова власт. Когато семейството се опитва да потърси помощ, нито една друга страна не отговаря, дори и френския крал, който някога е бил близък с Есте, отказва да се намеси.
Всеки един владетел, дори тези като Хенри от Наваре ще трябва да отидат и да се наведат пред папата, за да могат да вземат короната си. И на финала се оказва, че дори и владетелят да си мисли, че контролира територия и поданици, то папата има най-голяма власт и може да избира какво да прави, как да процедира. За съжаление се оказва, че опитът за прословутата земя е бил мисия от много по-рано. През 1510 г. е направен втори опит за взимането на Ферара, но този път Алфонсо д’Есте ще открие своите силни партньори, които нямат никакви проблеми да отблъснат папата.
Едва след елиминирането на някои кралски особи във Франция, страната ще изгуби своето влияние в Италия и следващият наследник на Есте ще трябва да се преклони, защото тогава няма да има кой да помага. Понякога стават и грешки, както може да ни разкаже и папа Пий V. Неговата най-голяма глупост е да нарече Елизабет I – еретик и с това да си спечели гнева на цяла Англия. На първо място още през 1570 г. той ще започне своите встъпителни речи като обясни, че има само една църква в Европа, която определя живота на християните, това не е църквата на Елизабет и никога няма да бъде. Освен това ще намери и време да обясни как тя е владетел, който няма никакво право да управлява и да владее острова. Освен това ще има и строги санкции за всички католици, които се подчиняват – най-вече ще има изключване от църквата.
Точно в този момент се ражда и едно от най-тежките изпитания за католиците на острова – да се съобразят с папата, който е на хиляди километри или да приемат управлението и да си живеят живота. През годините ще има бунтове и опити за свалянето на Елизабет, като се представя легитимното сменяне – кралица Мери от Шотландия, която освен това е католик и има правото на трона по някое от всичките родословия. Стига се до момент, в който се говори за свещен поход, като Григорий XIII продължава да налива масло в огъня и да подканя католиците към бунт и отхвърляне на властта.
По време на управлението на Елизабет ще открием, че има не малко локални бунтове и протести, придружени с множество опити за убийство, но това не е нищо в сравнение с инвазията на Армада през 1588 г. и 9-годишната война на Ирландия от 1953 г. Повечето външни сили са идвали директно от Испания и Рим. Без тези открити противоречия с Католическата църква, Елизабет продължава да се доказва като един добър владетел. Католиците също не дават вярата си и се превръщат в мъченици, когато законът тръгне след тях. Въпреки това, колкото и папи да се сменят, пълното връщане на католическите позиции в Англия не е възможно. Повечето миряни така и не разбират посланието и вместо да се борят със своя нов противник, предпочитат да напуснат страната и да търсят нови методи за оцеляване. Елизабет чака точно това и скоро ще наложи още едно свирепо ограничение – мнозина могат да напуснат с минималните си богатства, завещавайки всичко, за което са се борили, на своята империя.
Пий V прави точно това, което и много други владетели правят, но така и не успява да открие решението на проблема. Англичаните са само едно от проблемните деца под опеката на папата, скоро и Венеция ще покаже на Григорий XIII, че няма никакви намерения да изпрати армия срещу османците. Макар и да е част от Свещената лига, регионът няма никакво намерение да пропилява своите средства, за да получи една гола благословия. Григорий най-накрая ще разбере, че Венеция отдавна е подписала таен договор, с който няма никакво намерение да води война с тях.
През 1606-1607 г. ще се забележи още една съпротива и управлението там няма да отстъпва земи на папата, като това започва да подсказва, че идва края на присвояването в името на Бог. На обществото на Западна Европа започва да му омръзва цялото представяне и влияние на папата, особено пък в политиката. Никой не се е сетил, че когато всичко се случва с благословия, а не с изключване, територията на Католическата църква може да се разшири значително.
Швеция през XVI век прави точно това, макар и да се смята за лютеранска територия. Йохан III се жени за католическата принцеса Катарина Ягелоница, която ще донесе със себе си и вярата. В някои моменти, близките на шведския крал ще се опитат дори да разделят двойката и да я изпратят като дар на Иван Грозни, но без успех. Бъдещето на Швеция към протестантството започва да изглежда все по-слабо. Веднага след коронясването, Швеция ще потърси помощта на Рим и ще е готов да се кълне във вярност. Григорий XIII ще ги провъзгласи за изгубената овца и обещава, че ще даде на краля толкова власт и сила, че лутеранството ще бъде забравено завинаги. Мислите си, че това е предателство, но истината е, че Йохан III иска да се доближи по-близо до Католическа Полша, която тепърва може да се окаже златната кокошка за Швеция и как няма.
Проблемът е, че един крал не може да бъде приет от населението, когато играе толкова грозен политически танц. Пристигането на мисионерите го доказва, защото никой не може да се съгласи с условията и идеята, че от днес има още едно необятно дълбоко гърло за хранене – папското. Йохан прави една последна маневра в опит да реши проблема и пита папата дали няма да е по-добре да представи шведската църква като един красив хибрид между католицизма и лутеранството. Логично е, че Рим ще откаже. Папата има друго предложение – да подаде ръка на Швеция и да заяви, че тепърва ще я спасява, при това с краля, но точно това пък е отказът на Йохан.
През 1583 г. Катарина ще умре и ще остави всички преговори в пепелта. След две години в мъки, Йохан ще избере една лютеранска тийнейджърка за кралица и с това ще сложи край на католическото спасение на Швеция. И така век след век ще наблюдаваме как всеки следващ папа идва с идеята, че е божия наместник на света – по-скоро богът на земята, но има един проблем – тази титла не се приема за всички. Вековете на смяна доказват и още един много важен проблем – католиците не са всесилни.
Папата ще има власт само над тези земи, които е успял да пречупи и подчини, а в годините, те ще намаляват, бавно и сигурно ще се окаже, че малцина имат желанието да се включат в това фиаско, след като облагите на техните земи са нулеви, а голата благословия не помага на никого. Скоро и други ще се включат в тази игра, започвайки да демонстрират една много по-различна и дори интересна игра на влияние, с която властта ще се изпарява до степента, която имаме днес – умерено влияние и евентуални опити за колебливи разговори – понякога с успех, друг път с по-малко.
Снимки: Wikipedia
